Определение № 13945 от 09.04.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 13945 гр. София, 09.04.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело № 20261110102722 по описа за 2026 година

Постъпила е искова молба с вх. № ***********. от М. Д. С., ЕГН: **********, с адрес:, *************** срещу „*************“ ЕАД, с ЕИК: *************/ с промяна на правноорганизационната форма от „*************“ ЕООД с ЕИК: *************/ , със седалище и адрес за управление: ******************. Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове по чл. 439 ГПК са допустими.

Производството в частта, в която се иска да бъде установено, че ищецът не дължи на ответника разноски по изпълнително дело в размер на 150 лева, както и такси по Тарифа за таксите и разноските към ЗЧСИ в размер на 1232.02 лева в полза на ЧСИ СЯ е недопустимо и следва да бъде прекратено. Задълженията, които не са обхванати от изпълнителния лист, а са възникнали в рамките на самото изпълнително дело - такси и разноски в изпълнителния процес, не са предмет на производството по предявения отрицателен установителен иск, тъй като при уважаване на иска на основание чл. 439 или чл. 440 ГПК, изпълнителното производство се прекратява, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, а длъжникът не дължи разноските по изпълнението, според изричната норма на чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да обуслови допустимост ищцата сочи, че в случай, че в производството по делото бъде установено, че не съществува изпълняемо право, подлежащо на предварително изпълнение, то следователно не би имало и годно основание за събиране на такси и разноски по изпълнителното дело. Същото е вярно и тази последица ще е налице. Това обаче не означава, че в производството по чл. 439 ГПК съдът следва да се произнася и по дължимостта на разноските в изпълнителното производство. Въпросът за това за чия сметка са разноските по принудителното изпълнение се решава по правилата на чл.79 ГПК в хода на самото изпълнително производство в зависимост от изхода на спора по чл.439 ГПК за вземанията по изпълнителния лист/ без вземанията за разноски да стават част от предмета на самия отрицателен установителен иск/.

Пътят на защита срещу определените в принудителното изпълнение разноски/ в 1 случай, че съдебният изпълнител не се съобрази със съдебния акт по чл. 439 ГПК, с който се уважава иска и продължи да претендира от длъжника, а не от взискателя разноските по изпълнението/ е чрез жалба срещу действията на съдебния изпълнител, поради което отрицателен установителен иск за недължимост на разноските е недопустим. / в т.см.

Определение №89 от 27.01.2012 г. по ч..гр. д. № 604/2011 г, IV Г.О на ВКС./ Разноските в изпълнителното производство се дължат на различно от изпълнителния титул основание, а именно – на основание чл. 79 ГПК и ЗЧСИ и ТТР ЗЧСИ, затова не могат да бъдат включени в предмета на иска по чл. 439 ГПК. Твърденията, че те не се дължат, могат да бъдат обсъждани по своята основателност в различно производство./ Определение № 50260 от 17.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2139/2022 г., III Г.О./ Следва да се посочи, че цитираното Определение № 2541 от 13.10.2022г. на Апелативен съд-гр. София по ч.гр.д. № 2684/2021г. е неправилно, в него е налице некоректно позоваване на практика, същото е изолирано и не съответства на задължителната практика на Върховния касационен съд. Цитираното в акта на апелативния съд Определение № 188 от 17.05.2022г. на ВКС, III Г.О. по гр. дело № 722/2022г. касае производство за изменение на разноските по чл. 248 ГПК. В него няма позоваване в цитирания от САС смисъл. Единствената връзка на цитираното определение с производството по чл. 439 ГПК е изложеното, че „когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността“, което не е спорно. Решение № 60282 от 19.01.2022г. на ВКС, III Г.О. по гр. дело № 903/2021г. също е цитирано превратно, като в него няма извод за допустимост оспорване на разноските по изпълнението при иск по чл. 439 ГПК. Съдебният акт касае въпроса дали е налице правен интерес от установяване, че не се дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание /влязло в сила съдебно решение/, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е налице висящ изпълнителен процес. Даден е отговор, че наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска установяване, че вземането е погасено по давност.

Отделно след отмяната на акта на СГС от САС с цитираното от ищеца определение, производството в тази част отново е прекратено от СГС/ с Решение 18.03.2024 г. по гр.д.

№6297/2019 г. на СГС./ с изложени мотиви, че не съществува процесуална възможност за предявяване на иск за установяване, че е погасено па давност правото на принудително изпълнение за разноски, направени по изпълнително дело. Искът по чл.439 от ГПК за установяване на несъществуване на правото на принудително изпълнение на признато право, за което е издадено изпълнително основание, е различен от иск за установяване на несъществуване на правото на принудително изпълнение на разноските, направени по самото изпълнително дело. Иск за установяване на недължимост на разноски изначално е 2 недопустим, тъй като се касае за законна последица от уважаване или неуважаване на иск за защита на право, а в конкретния случай се касае за разноски, направени в хода на принудително изпълнение на право, за което е издаден изпълнителен титул. Никога в съдебната практика не е имало съмнение по въпроса, че иск за установяване на недължимост на разноски е недопустим. Аргумент в тази насока са и мотивите към т.10 „в“ от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което присъдените със заповедта за изпълнение разноски не могат да бъдат предмет на самостоятелен иск.

Съображенията са, че процесуалният закон изчерпателно е уредил способите, чрез които да се реализира отговорността за разноски на страните и претендирането им като предмет на самостоятелен иск е недопустимо, поради погасяването на тази правна възможност извън процеса, за който направените разноски се отнасят. В частност вземането за такси по изпълнителното дело е вземане не на взискателя, а на частния съдебен изпълнител, и в този смисъл ответникът не е пасивно процесуалноправно легитимиран по иск за установяване на недължимост на такси, направени в хода на изпълнителното дело.

Предвид изложеното и на основание чл. 140, ал. 1 и ал. 3 ГПК и чл. 130 ГПК съдът ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството в частта, в която се иска да бъде признато за установено, че М. Д. С., ЕГН: **********, не дължи на „*************“ ЕАД, с ЕИК:

*************, разноски по изпълнително дело в размер на 150 лева, както и такси по Тарифа за таксите и разноските към ЗЧСИ в размер на 1232.02 лева в полза на ЧСИ СЯ.

НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 12.05.2026 г. от 11:00 часа, за които дата и час да се призоват страните.

СЪОБЩАВА на страните проекта си за доклад по делото:

Производството е образувано по искова молба от М. Д. С., ЕГН: **********, с адрес:, *************** срещу „*************“ ЕАД, с ЕИК: *************/ с промяна на правноорганизационната форма от „*************“ ЕООД с ЕИК: *************/ , със седалище и адрес за управление: ******************, с която се иска да бъде признато спрямо ответника, че не съществува правото на принудително изпълнение за сумите по Изпълнителен лист, издаден на 15.05.2014г. от Софийски районен съд, 123-ти състав по ч.гр.д. № **********г., въз основа на Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, а именно сумата от 5229.79 лева /пет хиляди двеста двадесет и девет лева и седемдесет и девет стотинки/, представляваща изискуема главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.02.2014г., до изплащане на вземането, която към момента на изпращане на съобщението на длъжника е начислена от ЧСИ в размер на 1315.25 лева, сумата от 1580.93 лева /хиляда петстотин и осемдесет лева и 0.93/лева, представляваща изискуема редовна лихва за периода от 19.05.2011 г. до 24.02.2013г., сумата от 1599.08 лева, представляваща наказателна лихва, начислена за периода от 15.06.2011 г. до 13.02.2014г.,включително, въз основа на извлечение от счетоводните книги на „******************“ АД за размера на 3 дълга по Договор за банков кредит № ********** от 13.07.2006г. и Анекс № 1/19.05.2011 г., сумата от 168.20 лева, представляващи платена от заявителя държавна такса и сумата от 392.00 лева, - юрисконсулско възнаграждение, въз основа на който изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 2023***0402686 на ЧСИ СЯ, рег. № ***, поради погасяване по давност.

Поддържа се, че по издаденият изпълнителен лист първоначално е образувано изпълнително дело № 2014***0400205/2014г. по описа на ЧСИ ВИ, последното действие по което е извършено на 04.12.2014г., с изпращане на покана за доброволно изпълнение изх. № ****************г. и изпращане на запорно съобщение изх. № 3547/01.12.2014г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение до работодателя на длъжника към онзи момент „**********“ ЕООД. След тази дата изпълнителни действия не са извършени, поради което на 01.12.2016г., са настъпили основанията на чл. 433, ал. 1 т.8 от ГПК. В случая без значение е обстоятелството, че изпълнителното дело е прекратено с постановление за прекратяване на 09.10.2020г., доколкото основанията за прекратяване по чл.433, ал.1 т.8 от ГПК са настъпили на 01.12.2016г. и от тази дата изпълнителното дело се счита прекратено. От датата на прекратяване на изпълнително дело № 2014***0400205/2014г. по описа на ЧСИ ВИ 01.12.2016г. до датата на образуване на изпълнително дело № 2023***0402686/2023г. по описа на ЧСИ СЯ - 31.08.2023г., е изтекъл период по дълъг от 7 години, поради което и към настоящия момент е изтекла предвидената в закона 5 годишна погасителна давност.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с която исковете се оспорват като частично недопустими и неоснователни.

Поддържа се, че за установените вземания със заповед за изпълнение тече 5-годишна погасителна давност от датата на влизането й в сила

Прави се позоваване на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2022 г. по тълк. д. N2 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, съгласно което, докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г.

Твърди се, че последното извършено действие е от 09.10.2018 г. и кредиторът е проявил нужната активност, като преди преклудирането на възможността за принудително изпълнение, като на 31.08.2023 г. е входирана молба за образуване на ново изпълнително дело по процесния изпълнителен лист по описа на ЧСИ СЯ. В хода на новообразуваното изпълнително дело № 2686/2023 г. по описа на ЧСИ СЯ, погасителната давност е прекъсната последователно, както следва: на 05.10.2023 г. е наложен запор на установените активи на длъжника; на 08.12.2025 г. е наложен запор на вземане.

ПРАВНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ предявения иск е чл. 439 от ГПК.

РАЗПРЕДЕЛЯ доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както 4 следва:

Ищецът следва да установи наличието на съдебно изпълнително основание за процесното вземане, въз основа на което е образувано посоченото изпълнително дело № дело № №2023***0402686по описа на ЧСИ СЯ, както и началния момент на погасителната давност, а в тежест на ответника е да опровергае ищцовите твърдения (обстоятелства, прекъсващи и/или спиращи давността, кога са настъпили, за какъв период).

ДОПУСКА приложените към исковата молба писмени доказателства като допустими, необходими и относими по делото, тъй като се отнасят до релевантни за спора факти.