Определение № 2201 от 09.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2201 гр. София, 08.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Таня Орешарова Касационно гражданско дело № 20238002103775 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 637/15.05.2023 г., постановено по в.гр.д. № 2413/2022 г. на Софийски апелативен съд, като краен резултат ЗК „Л. И.“ АД е осъдено да заплати на основание чл.

432, ал.1 КЗ на Д. Ц. Г. сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпяла от смъртта на баща ѝ Ц. Н. Т., настъпила в резултат на ПТП от 05.04.2021 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.11.2021 г. до окончателното плащане. Искът на Д. Ц. Г. е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълната претендирана сума от 120 000 лв.

Подадена е касационна жалба от Д. Ц. Г. срещу отхвърлителната част на въззивното решение – за сумата над 50 000 лева до претендирания размер 120 000 лв. Касаторката счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението към касационната жалба поставя следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: 1. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на възражения, направени от ответника след срока за отговор на исковата молба и на невъведени от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба? Твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 230 по т.д. № 1090/2011 г, на ВКС, II т.о.; решение № 104 по гр.д. № 3894/2013 г. на ВКС, , II т.о.; 2. Какви са условията, при които настъпва преклузия за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производството по търговски спорове? Касаторът твърди противоречие с решение № 163 от 17.01.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. на ВКС; 3. Как следва да се приложи принципът за справедливост, предвиден в чл. 52 от ЗЗД и критериите 1 за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ? Твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 158 от 28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, , I т.о.; решение № 50172 от 17.01.2023 г. по т.д. № 1958/2021 г. на ВКС, II т.о.

Касаторът счита още, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК.

Ответникът по касационната жалба – ЗК „Л. И.“ АД, е взел становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Д. Ц. Г. е предявила иск срещу ЗК „Л. И.“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 120 000 лева, претърпени от смъртта на баща й Ц. Н. Т., починал вследствие на пътнотранспортно произшествие от 05.04.2021 г. Първоинстанционният съдСофийски окръжен съд е уважил частично иска и е осъдил ЗК „Л. И.“ АД да заплати на Д.

Ц. Г. сумата от 80 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. След като първоинстанционното решение е било обжалвано и от двете страни, Софийски апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение и като краен резултат е осъдил ЗК „Л. И.“ АД да заплати на ищцата 50 000 лева обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди.

По делото не е спорно, че на 05.04.2021 г., в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]е настъпил пътен инцидент между товарен автомобил- влекач марка „Д.“ и л.а.

„Д.“, управляван от Ц. Н. Т.. Товарният автомобил, предприемайки завой наляво, не е изпълнил задължението си да спре на знак „Стоп“, за да пропусне автомобилите с предимство, един от които е и процесният лек автомобил „Д.“. В резултат на това е настъпил сблъсък – страничен за влекача и челно-страничен за л.а. „Д.“. Вследствие на пътното произшествие, Ц. Н. Т. е получил тежки физически увреждания, бил е хоспитализиран в УМБАЛ „Света София“ за период от 22 дни, но на 27.04.2021 г. е починал от травмите си.

По делото не е спорно, че гражданската отговорност на водача на влекача с марка „Д.“ е била застрахована при ответника ЗК „Л. И.“ АД. Механизмът на ПТП е изяснен със заключението на автотехническа и медицинска експертиза. Спорен е бил въпросът за съпричиняване на вредите от пострадалия и въззивният съд е приел, че следва да се разгледа единствено направеното възражение за съпричиняване, свързано с твърдението, че починалият водач на лекия автомобил е пътувал без поставен обезопасителен колан. В тази връзка доколкото не са оспорени констатациите, че и при поставен предпазен колан Ц. Н. би получил уврежданията, довели до смъртта му и след анализ на доказателствата, и съвкупната преценка на заключенията на автотехническата и медицинската експертизи, въззивният съд е достигнал до извод, че липсва основание за намаляване на обезщетението поради съпричиняване от страна на пострадалия.

За определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил събраните 2 гласни доказателства – показанията на свидетелите С. М. – колежка на ищцата, разпитана в първа инстанция и В. Н. – еднокръвна сестра на ищцата, разпитана пред въззивния съд на основание чл.266, ал.3 ГПК след като е констатирано, че разпитът й в първа инстанция не е допуснат поради процесуално нарушение. Прието е за установено, че ищцата и баща й никога не са живели заедно, родителите й са били разделени, като ищцата е отгледана само от майка си в [населено място]. Починалият ѝ баща е живеел в [населено място], където е имал друго семейство и деца. Въззивният съд е обсъдил показанията на всяка от свидетелките и е кредитирал тези на свидетелката Н. относно липсата на близки отношения между ищцата и починалия й баща, като е приел, че тази свидетелка има преки и непосредствени впечатления, тъй като е живеела с починалия в едно жилище. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетелката М., която при липса на конкретика е заявила, че ищцата и баща й са се виждали по празниците и са провеждали телефонни разговори.

Въззивният съд е преценил двете групи свидетелски показания при условията на чл. 172 от ГПК, като е отчел, че отношенията между ищцата и сестра ѝ са като между чужди хора и с оглед възможността показанията й да са повлияни от недобрите им отношения, но и отчитайки преките и непосредствени впечатления на свидетелката, която е живяла заедно с починалия. Съдът не е кредитирал изцяло показанията на свидетелката Н. за липса на преживени болки и страдания от ишцата от загубата на баща й. Макар да е възприел показанията на свидетелката М., касаещи отношенията на ищцата с баща ѝ, за твърде общи и неконкретни, съдът е обосновал извод, че смъртта на Ц. Н. Т. се е отразила негативно върху ищцата. Ищцата и починалият са имали връзка помежду си, макар и не толкова силна, колкото е нормално за отношенията баща и дъщеря. Приел е, че не са живели заедно, но са се виждали по празници, а той ѝ е помагал финансово в отглеждането на децата ѝ. Съдът не е установил ищцата да е посещавала баща си в болницата след претърпения инцидент, нито да е била ангажирана с грижи за него, както и да е останала за погребението му и след смъртта му да е посещавала гроба му. При преценката на всички обстоятелства по делото въззивният съд е приел, че болките и страданията, които ищцата е преживяла от смъртта на баща ѝ, не са били толкова силни и продължителни, за да бъдат репарирани в пълен размер, и е определил за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 50 000 лева.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното:

Първият въпрос, който касаторката е поставила, е процесуалноправен и има обуславящо значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той се отнася до възможността съдът да основава решението си на обстоятелства, които не са били въведени в процеса с възражения на ответника в предвидените процесуални срокове. Касаторката твърди, че въззивният съд се е произнесъл по възражение, което ответникът не е релевирал – за наличието, респ. липсата, на преживените от ищцата неимуществени вреди, както и за техния размер. Това твърдение на касаторката, ищца по исковата молба е неоснователно, след като още с отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.133, ал.1 ГПК ответникът е оспорил иска по основание и размер, макар и лаконично, но ясно е изразил становището си, че оспорва 3 иска изцяло, включително и по размера на претендираното обезщетение и настъпилите неимуществени вреди, както са твърдени от ищцата. Оспорвайки основанието и размера на претендираното обезщетение, като завишено ответникът е направил своевременно оспорване на твърдените неимуществените вреди, за които се дължи обезщетение. В този смисъл не е налице основаване в решението на възражение на ответника по отношение на претърпените неимуществени вреди и претендирания размер за обезщетяването им, каквото не е направено, напратив такова е направено в предвидения за това срок. Налице е оспорване на иска по основание, размер на претендираното обезщетение и твърдените за настъпили неимуществени вреди за ищцата, разгледано е от въззивният съд, който е постановил решението си при съобразяване на въведените от страните факти и обстоятелства и след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, имащи значение за правилното разрешаване на спора. В тази връзка не е налице и противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС.

Вторият въпрос от изложението касае условията, при които настъпва преклузия за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производството и също има характер на обуславящ. Твърдението на касатора е, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е уважил доказателствено искане на ответника – разпит на свидетел – което е направено за първи път след изтичане на срока за отговор на искова молба, респ. за допълнителен отговор. Действително, въззивният съд е допуснал разпит на свидетел, искането за който е било отхвърлено от първоинстанционния съд, с мотива, че е било направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба. С това процесуално действие, обаче, въззивният съд не е допуснал нарушение, а напротив – действал е в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която за страните не настъпва преклузия да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, когато съдът не е изпълнил задължението си по чл. 146 от ГПК да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства (решение № 382 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2014 г., IV г. о.; решение № 700 от 6.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 304/2010 г., III г. о.; решение № 15 от 16.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60077/2016 г., II г. о.).

Именно такъв е настоящият случай, тъй като в определението по чл. 146 от ГПК на първоинстанционния съд липсва разпределение на доказателствената тежест и указания в тази връзка. Освен това, следва да се отбележи, че с изтичането на срока за отговор по чл.

370 от ГПК (респ. срока за допълнителен отговор) не се преклудира възможността на ответника да сочи нови доказателства за новоузнати факти и обстоятелства. Такива се явяват личните отношения на ищцата с покойния ѝ баща, за които ответникът застраховател по гражданска отговорност е трето лице. В тази връзка изрично ответникът е изяснил в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, че е узнал за тези отношения и това, че ищцата и починалия й баща не са живели заедно и не са били близки по повод воденето на други съдебни дела с останалите наследници на починалия при ПТП Ц. Н. Т..