Решение № 4633 от 01.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4633 гр. София, 01.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100511059 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20047701/13.07.2022 г. на СРС, 64 с - в, по гр. д № 57639/2019 г. е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД, че М. М. Н., ЕГН **********, дължи на „Прокредит Банк (България)“ ЕАД, ЕИК *******, следните суми : сумата от 11 756, 01 евро - главница по договор продинамо кредит, сключен между кредитора и „А.“ ЕООД на 19.12.2006 г., ведно със законната лихва от 30.01.2019 г., дата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното плащане, сумата от 1 565, 57 евро - възнаградителна лихва за периода 25.02.2016 г. - 14.01.2019 г. и сумата от 379, 42 евро - неустойка за забава за периода 25.05.2018 г. - 14.01.2019 г., като за главницата до размер на 10 688, 84 евро, за възнаградителната лихва до сумата от 690, 08 евро и за неустойката за забава до сумата от 379, 42 евро М. М. Н. отговаря солидарно с „А." ЕООД.

С решението исковете за възнаградителна лихва за разликата до пълния предявен размер от 3 431, 95 евро и за периода 25.09.2014 г. - 25.01.2016 г., вкл. и по чл. 92 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 2523,46 евро и за периода 25.09.2014 г. - 24.05.2018 г., са отхвърлени.

Със същото решение „А." ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на „Прокредит Банк (България)" ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД сумата от 10 688, 84 евро - главница по договор продинамо кредит, сключен между кредитора и „А." ЕООД на 19.12.2006 г., ведно със законната лихва от 30.01.2020 г., подаване на исковата молба до окончателното плащане, сумата от 690, 08 евро - възнаградителна лихва за периода 25,02.2017г. 14.01.2019г. и сумата от 379,42 евро - неустойка за забава за периода, 25.05.2018 г. 1 14.01.2019 г., за които вземания „А." ЕООД отговаря солидарно заедно с М. М. Н..

С решението исковете за главницата за разликата до пълния предявен размер от 11 756, 01 евро, за възнаградителна лихва за разликата до пълния предявен размер от 3 431, 95 евро и за периода 25.09.2014 г. - 25.01.2017 г. и по чл. 92 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 2 523, 46 евро и за периода 25.09.2014 г. - 24.05.2018 г., са отхвърлени.

Страните са осъдени съразмерно за заплащане на разноски в производството.

Решението се обжалва от ответниците М. М. Н. и „А.“ ЕООД, чрез представителя им, в частите, в които исковете са уважени с доводи, че е незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон. Неправилно съдът е приел като ирелевантно за спора обстоятелството за обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на банката по предходно приключило дело. Считат, че съдът е следвало да съобрази, че банката едностранно и без правно основание е обявила кредита за предсрочно изискуем. Поддържат, че поради отказа на банката да приеме плащане по уговорения между страните план следва, че тя е развалила договора едностранно и не би трябвало да търси изпълнение по него, за която са уведомени, но от банката са отказали да предоговорят условията на договора.

Неправилно с решението съдът е приел, че договорът е продължил действието си.

Предвид разваляне на договора сочат, че по него се дължи само това което ответниците са получили, а съгласно ССчЕ ответниците са заплатили по - голяма сума от получената. Поддържат, че след влизане в сила на решението на СРС 54 с - в, по гр. д. № 18512/2015 г. за тях не е възникнало задължение да продължават изпълнението на договора, който не е действащ между страните. Неправилно съдът е приел, че се дължи изпълнение по този договор, както и наказателни лихви след приключилото предходно производство. Поддържат възражението за давност и твърдят, че тя е приложена неправилно от СРС. Незаконосъобразно съдът е приел, че за погасяване по давност на главницата по договора се прилага 5 - годишната давност и не става въпрос за периодично задължение по смисъла на чл. 111, б. „В“ ЗЗД. Излагат доводи, че за вземанията следва да се приложи кратката 3 - годишна давност и те да се приемат за периодични задължения, понеже е уговорено връщане на кредита на вноски. Твърдят, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 66 ЗЗД. Молят да се отмени решението и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендират разноски. Правят възражение по разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна - ищецът „Прокредит Банк (България)" ЕАД, чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Счита, че решението е обосновано и законосъобразно, като е съобразено със събраните по делото доказателства в цялост. Поддържа, че в нито един момент в производството ответниците не са направили възражение за разваляне/прекратяване на договора, поради което възраженията направени едва във въззивното производство са преклудирани. Излага доводи, че възражението за погасяване по давност пред СРС е било свързано само с неосъществената предсрочна изискуемост на кредита. По същество счита, че тези доводи са неоснователни. Поддържа, че въззивната жалба е бланкетна, в нея не се сочат конкретни пороци на атакуваното решение. Пред СРС са доказани всички предпоставки за уважаване на исковете - сключен договор за кредит с инвестиционна цел, предоставяне сумите по него, настъпил краен падеж на договора, т. е. изпадане в забава на длъжниците, както и размера на остатъка от дълга по кредита. Обстоятелството, че с влязло в сила решение № 321394/24.01.2018 г., по гр. д.

№ 18512/2015 г. на СРС, 54 с-в, е установено, че предсрочната изискуемост на 2 вземането не е настъпила, не води до извод, че правоотношенията между страните са престанали да съществуват, както и че договорът за кредит е развален или прекратен.

Отхвърлянето на предходните искове поради ненастъпила изискуемост не е пречка да се предявят нови искове, след настъпване на изискуемостта, тъй като в този случай е налице нов факт от значение за основателност на исковете. Обосновано съдът е приел в атакувания акт, че правоотношенията продължават да съществуват съгласно приетия от страните погасителен план, въпреки че не се осъществила предсрочната им изискуемост. Съобразен е извода на СРС, че при наличие на кредиторова забава по чл.

95 и сл. ЗЗД, както в случая при неприето плащане на вноски от банката, длъжникът се освобождава от последиците на собственото си забава – т. е. не дължи лихва в периода на кредотировата забава. Тя не освобождава длъжникът от забавата му, нито води до прекратяване на облигационните отношения. Оспорва като несъстоятелни твърденията, че дружеството не е разполагало със сметка по която да извършва доброволно превод на дължимите вноски, поради което ответниците не са могли да погасяват задълженията си заради неоказано съдействие от ищеца. Поддържа, че те не са проявили грижа за погасяване на дълга от 2014 г. насетне. Правилно съдът е приел, че от падежа на първата неплатена вноска на 2.07.2014 г. до подаване на заявлението на 30.01.2019 г. не е изминал необходимия 5 - годишен давностен срок за погасяване на задълженията по главницата и те са дължими. Законосъобразно съдът е съобразил, че давността за втория ответник е прекъсната по - късно, като е приел че не става въпрос за периодични плащания, а за единни задължения, които се погасяват с общата давност по чл. 110 ЗЗД. Моли да се остави без уважение жалбата и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

СГС, като взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на въззивната проверка, приема следното:

СРС се е произнесъл по установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД срещу М. М. Н., както и по осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД срещу втория ответник „А." ЕООД.

Решението се оспорва само в частите, в които исковете са уважени, поради което в отхвърлителните части то е влязло в сила и не подлежи на въззивен контрол.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи без довод за допуснати нарушения на императивни материално правни норми.

Въззивният състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в оспорените части.

Съдът констатира, че по ч. гр. д. № 5780/2019 г. на СРС, 64 - ти с-в в полза на „Прокредит Банк (България) ЕАД е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу М. М. Н. и „А." ЕООД, при условията на солидарна отговорност, за сумата от 11 756, 01 евро - главница по договор продинамо кредит, сключен между кредитора и „А." ЕООД на 19.12.2006 г., ведно със законната лихва от 30.01.2019 г. до изплащане на вземането, за сумата от 2 523, 46 евро - неустойка за забава за периода 25.09.2014 г. 14.01.2019 г. и за сумата от 3 431, 95 евро - възнаградителна лихва за периода 25.09.2014 г. - 14.01.2019 г., като по посочения договор за кредит ответникът М. М. Н. е встъпил в дълг е солидарно отговорен длъжник, наред с кредитополучателя.

Установява се, че в срока по чл. 414 ГПК е подадено възражение от двамата 3 длъжници, но са представени доказателства за предявени установителни искове по чл.

422 ГПК само срещу длъжника М. Н.. Тъй като срещу длъжника „А." ЕООД не са представени доказателства за предявен иск по реда на чл. 422 ГПК, заповедта за незабавно изпълнение срещу този длъжник е обезсилена с разпореждане на съда от 13.01.2020 г. по ч. гр. д. № 5780/2019г. на СРС, 64 - ти с-в, поправено по реда на чл.

247 ГПК с разпореждане от 19.05.2020 г. по същото дело. По тази причина исковете срещу „А." ЕООД са разгледани от съда като осъдителни.

СРС е обсъдил подробно установената по делото фактическа обстановка на база събраните пред него писмени и гласни доказателства, поради което въззивният състав не намира за необходимо да я преповтаря в цялост, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.

Като съобрази установените по делото факти, както и становищата на страните, въззивният състав намира следното :

Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с договора за кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален.

По делото не е спорно и от събраните по делото доказателства се установява, че на 19.12.2006г. между ищеца "Прокредит Банк (България)“ ЕАД и ответника „А.“ ЕООД е сключен договор за прокредит динамо № 017-249214/19.12.2006г., по който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 20 000 евро за инвестиционна цел, при 120 бр. вноски. Уговорено е, че годишният лихвен процент се формира по следния начин : шестмесечния ЮРОБОР плюс 7, 5000 пункта надбавка.

Предвидено е, че шестмесечният ЮРОБОР се определя на всеки шестмесечен период и се фиксира както следва : за първият шестмесечен период размерът му е 3, 7980 % и е фиксиран към датата, предхождаща с два работни дни датата на подписване на настоящия договор. Посочено е, че се подписва погасителен план за първия 6 - месечен период от издължаване на кредита.

С анекс от 23.12.2008 г. е уговорено, считано от 20.12.2008 г., че лихвеният процент не може да е по - нисък от 12 % на годишна база, като в случай че при фиксиране на лихвения процент за всеки следващ лихвен период съобразно чл. 2 от договора за кредит договорната лихва е под 12 % за съответния лихвен период, кредитът ще се олихвява с годишна лихва в размер на 12 % (т. 1 от анекса).