Решение № 1574 от 04.11.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1574 гр. Русе, 04.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивайло Д. Иванов при участието на секретаря Елисавета Янк. Янкова като разгледа докладваното от Ивайло Д. Иванов Гражданско дело № 20234520100334 по описа за 2023 година

Ищецът ЕТ „Вежен Церигг” със седалище и адрес на управление: гр.Русе, ул.”Борисова” № 8, вх.2, ет.3, представляван от Вежен Церит Методиев, твърди, че на 27.09.2018г. сключил с Министъра на земеделието /тогава министър на земеделието, храните и водите/ чрез директора на ОД „Земеделие” – гр.Русе, договор за аренда № АР1021/21.09.2018г. По силата на този договора на ищеца е предоставена за временно и възмездно ползване земеделска земя от държавния поземлен фонд в размер на 384.868 дка за срок от 5 стопански години, като 2018/2019г. е първата стопанска година. В чл.5 от договора е договорено, че плащането на арендните вноски е обвързано със стопанските години.

Съгласно легалната законова дефиниция „стопнска година/ е времето от 1 октомври на текущата година до 1 октомври на следващата година. Според договореното в чл.5, ищецът дължи плащане на 50% от всяка една годишна арендна вноска до 01.10. на всяка следваща стопанска година /чл.5.3 и чл.5.3.1/. Според договореното в чл.5.3.2 от договора останалите 50% от дължимата арендна вноска са с падеж 31.01. на текущата стопанска година.

Ответникът твърди, че с оглед договореното за стопанската 2020/2021г. и 2021/2022г. ищецът е изпаднал в забава по отношение на плащане на главницата съгласно сроковете уговорени в договора /писмо с изх.№ Д-817-1/31.08.2022г., издадено от директора на ОДЗ – гр.Русе/, поради което е начислил и изискал от ищеца да заплати както лихва за забавено плащане, така и неустойка на основание чл.30 от договора, като ако не ги заплати, ответникът предупреждава, че ще предприеме действия по принудителното им събиране. В същото писмо се твърдяло, че първото плащане /чл.5.3 и чл.5.3.1/ било уговорено в договора като авансово плащане, преди началото на всяка стопанска година и че това следвало от тълкуването на целия чл.5 от договора. Поради това ищецът бил изпаднал в забава за 1 главницата, за стопанската 2020/2021г., чийто падеж според ответника настъпва на 01.10.2020г. Видно от същото писмо, ищецът е изплатил 50% от главницата за стопанската 2020/2021г. на ответника на части на следните дати: 22.10.2020г., 16.12.2020г., 04.02.2021г., 03.06.2021г. и 24.09.2021г. Останалите 50%, които съгласно чл.5.3.2 от договора са с падеж 31.01. на текущата стопанска година е изплатил на 24.09.2021г. Всички тези плащания ответника счита за просрочени и е начислил върху тях лихва за забава в размер на 2 128.13 лева. Ищецът твърди, че с оглед разписаното в чл.5 от договора, от никъде не следва твърдението на ответника, че 50% от дължимото годишно арендно плащане за стопанската 2020/2021г. е авансово плащане и същото е дължимо преди започване на стопанската година В случай, че ответникът е имал предвид аванс, следвало изрично това обстоятелство да залегне в договорените клаузи, независимо дали договора е подписан по „одобрен образец на министъра” или на министър – председателя. От чл.5 на договора следва, че 50% от годишното арендно плащане се дължи до 01.10. на всяка следваща стопанска година.

Стопанската 2020/2021г. започва на 01.10.2020г. и приключва на 01.10.2021г. След като в договора не е изрично упоменато „авансово плащане”, тогава ищецът би могъл да изпадне в забава едва след 01.10.2021г. Едва след тази дата, ответникът има право да начислява лихва за забавено плащане. Още повече волята на страните следва да се тълкува и с оглед на нормативната уредба. Съгласно чл.8, ал.5 от ЗАЗ, въпреки, че нормата е диспозитивна, „Ако не е уговорено друго, арендното плащане се дължи в първия работен ден след изтичането на стопанската година”. В случая „друго” – изрично отбелязване, че става въпрос за авансово плащане на 50% от годишната арендна вноска не е уговорено. Видно от писмото на ответника, последното плащане по главницата е извършено на 24.09.2021г., т.е. преди настъпване на падежа на плащането, така както е уговорен в чл.5 от договора. За останалите 50% от годишното арендно плащане /15 971.79 лева/ в действителност ищецът е изпаднал в забава, защото падежът за плащане настъпва съгласно договора на 31.01.2021г., а плащането е извършено на 24.09.2021г. За забавата на това свое плащане обаче ищецът дължи законна лихва в размер на 1 042.69 лева, а не в размер на 2 128.13 лева. На 03.06.2022г. ищецът е изплатил на ответника претендираната лихва за забава в размер на 2 128.13 лева, като 1 085.44 лева от тази сума се явяват недължимо платена лихва за забава и подлежат на връщане, ведно със законната лихва от датата на предявяване на настоящата искова молба.

Аналогична е и ситуацията със стопанската 2021/2022г. На 18.02.2022г. ищецът е изплатил на ответника цялото годишно арендно плащане в размер на 32 511.75 лева. За сумата от 15 971.80 лева /50% от годишното арендно плащане/ въобще не се дължи лихва за забавено плащане, защото падежът на плащането настъпва на 01.10.2022г. За сумата от 15 971.79 лева ищецът е изпаднал в забава, защото падежът на плащането настъпва на 31.01.2022г., а плащането е извършено на 18.02.2022г. За забавата на това свое плащане обаче ищецът дължи законна лихва в размер на 75.43 лева, а не в размер на 713.45 лева. На 03.06.2022г. ищецът е изплатил на ответника претендираната лихва за забава в размер на 73.45 лева, като 638.02 лева от тази сума се явяват недължимо платена лихва за забава и подлежат на връщане, ведно със законната лихва от датата на предявяване на настоящата искова молба. В писмо с изх.№ Д-817-1/31.08.2022г. на директора на ОДЗ Русе изпратено до ищеца се твърди 2 още, че той дължи не само лихва за забава, но и неустойка за забавено плащане, определена в чл.30 от договора в размер на 0.3% върху дължимата сума за всеки просрочен ден. Счита, че уговорената в чл.30 от договора неустойка за забава е нищожна, поради нарушаване на добрите нрави съгласно Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята /чл.9 от ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай, че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните, да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка обаче е ограничена в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, като правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл.26, ал.1 от ЗЗД/. Съгласно т.3 от цитираното Тълкувателно решение, неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброени критерии. В конкретния случай на първо място размерът на паричното задължение – годишното арендно плащане е уговорено като дължимо за заплащане на две вноски от по 50%. Всяка една вноска възлиза на 15 971.80 лева, като падежът за плащане на всяка една вноска е фиксиран на различни дати, така че ищецът би могъл да изпадне в забава на всяка една от така фиксираните дати. Към датата на сключване на договора е невъзможно да се изчисли на колко би възлязъл крайния размер на дължимата сума по така определената неустойка 0.3% за всеки ден на забава върху дължимата сума. Неустойката не е предвидена нито с фиксиран краен срок, нито с фиксиран краен размер, с оглед на което е невъзможно да се прецени изпълнява ли същата присъщата й обезщетителна функция. Ако обаче се пресметне прогнозно – за 1 ден забава на 50% от дължимото годишно арендно плащане, ищецът би дължал на ответника 47.91 лева. Същевременно /защото става въпрос за парично задължение/, определената в закона лихва за забава /представляваща законно определеното обезщетение за вреди от забавено плащане/ за 1 ден възлиза на 8.87 лева на ден. Т.е. предвидената в договора неустойка за обезщетение за забавено плащане надхвърля в пъти размера на законната лихва за забава. Други обезпечения на паричното задължение – в конкретния случай плащането в срок на паричното задължение е обезпечено и със запис на заповед. Вид на уговорената неустойка – в конкретния случай, видно от договора неустойката е уговорена като мораторна /за забавено плащане на всяка дължима сума/, а не като компенсаторно плащане. С оглед на изложеното счита, че преценяван към момента на сключване на договора, размерът на уговорената от страните неустойка, съпоставен със стойността на очакваните вреди от евентуално неизпълнение на задълженията на ответника, води до извод, че целта, за която е уговорена, излиза извън обезщетителната, а и санкционна 3 функции на неустойката. На второ място, ответникът претендира ищецът да му заплати на едно и също основание – „забавено плащане” както законната лихва за забава /в размер на 2 128.13 лева за стопанската 2020/2021г. и 713.45 лева за стопанската 2021/2022г./, така и неустойка за забава /в размер на 22 983.74 лева за стопанската 2020/2021г. и 7 705.29 лева за стопанската 2021/2022г./ и то за един и същи период. Съгласно константната съдебна практика обаче „По правилата на чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на законна лихва за същото неизпълнение” – Решение № 68/09.07.2012г. на ВКС, 1-во т.о. Обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД /законна лихва за забава/ се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойката не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В тази хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и договорната неустойка не му се дължи. В конкретния случай ответникът е изискал, а ищецът е заплатил законната лихва за забава на 03.06.2022г. за стопанската 2020/2021г. и за стопанската 2021/2022г. Ответникът е приел плащанията и е упражнил правото си на избор, поради което неустойка не му се дължи. В писмо с изх.№ Д-817-1/31.08.2022г. издадено от директора на ОДЗ – гр.Русе, адресирано до ищеца се твърди – на неизвестно както на самия ответник, така и на ищеца, правно основание, че ответникът „прихваща платените суми за законна лихва с дължимите според ответника суми за неустойка”. Това прихващане няма никакво правно значение, защото вземанията на ответника нито са насрещни, нито са безспорни. На трето място /в условията на алтернативност/ твърди, че размерът на дължимите според ответника суми за неустойка за забавено плащане е произволно и неправилно определен. За стопанската 2020/2021г. за 50% от годишното арендно плащане, равняващи се на 15 971.80 лева, длъжникът-ищец въобще не е изпаднал в забава, защото последната вноска е платена на 24.09.2021г., преди 01.10.2021г., която дата е и крайният срок за плащане на половината от вноската. Т.е. за тази сума въобще не се дължи нито лихва, нито неустойка. За останалите 50% от годишното арендно плащане в размер на 15 971.79 лева, изискуема на 31.01.2021г. е налице забавено плащане, като изчислена в дни, забавата възлиза на 235 дни, умножени по 0.3% на ден за всеки ден на забавено плащане прави 11 258.85 лева, а не 22 983.74 лева. За стопанската 2021/2022г. 100% от годишното арендно плащане, равняващо се на 32 511.75 лева, длъжникът-ищец е заплатил на 18.02.2022г. За 50% от годишното арендно плащане, равняващи се на 15 971.80 лева, длъжникът-ищец въобще не е изпаднал в забава, защото плащането е извършено на 18.02.2022г., преди 01.10.2021г., която дата е и крайният срок за плащане на половината от вноската. Т.е. за тази сума въобще не се дължи нито лихва, нито неустойка. За останалите 50% от годишното арендно плащане в размер на 15 971.79 лева, изискуемостта настъпва на 31.01.2022г. и е налице забавено плащане, като изчислена в дни, забавата възлиза на 17 дни, умножени по 0.3% на ден за всеки ден на забавено плащане прави 814.47 лева /47.91 лева на ден/, а не 7 705.29 лева. На четвърто място, в условията на алтернативност твърди, че договорената неустойка не е с фиксиран размер, а е определена като „0.3% на ден от дължимата сума” и се превръща в непрекъснато и прогресивно растящо парично задължение, значително надхвърлящо основното такова – за арендни вноски и 4 многократно надвишаващо размера на претърпените от забавата вреди – законовата лихва. В случая предвидената неустойка в договора е такава за забавено изпълнение, не е компенсаторна, а мораторна – дължи се наред с изпълнението, и е кумулативна, а не алтернативна – дължи се заедно с вредите от забавата /законовата лихва/. Начинът, по който тя се изчислява и размерът на определения коефициент, както и кумулирането й със законовата лихва за забава обаче, съпоставени с претърпените вреди от забавеното изпълнение на задължението показват, че тя е прекомерна. С оглед на това и на основание чл.92, ал.2 от ЗЗД счита, че същата следва да бъде намалена. Поради изложеното моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му възстанови платената за стопанската 2020/2021г. сума в размер на 1 085.44 лева, която се явява недължимо платена лихва за забава поради неправилно изчисляване и тълкуване на договора; да му възстанови платената за стопанската 2021/2022г. сума в размер на 638.02 лева, която се явява недължимо платена лихва за забава поради неправилно изчисляване и тълкуване на договора платената за стопанската 2020/2021г. сума в размер на 1 085.44 лева, която се явява недължимо платена лихва за забава поради неправилно изчисляване и тълкуване на договора, ведно със законната лихва върху двете главници считано от датата на предявяване на исковете до окончателното им изплащане и да признае за установено по отношение на ответника, че не му дължи заплащане на неустойка за забавено плащане или в условията на алтернативност не дължи неустойка както за стопанската 2020/2021г., така и за стопанската 2021/2022г. в претендирания от ответника размер или същата следва да бъде намалена като размер поради прекомерност.