Определение № 1079 от 30.04.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1079 гр. София, 30.04.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка Борилова

Членове:

Зорница Гладилова

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно частно гражданско дело № 20241000501061 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 10538/18.04.2024 г. по описа на САС, депозирана от К. М. А. чрез адв. К. против определение № 111/16.02.2024 г. по гр.д. № 2/2023 г. по описа на ОС – Монтана, с което производството по делото е прекратено като недопустимо. Сочи се, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът неправилно приел, че за претендираното застрахователно обезщетение липсвала отправена до застрахователя претенция. Вместо да даде указания на ищцата в тази връзка, съдът приел за безспорно, че такава претенция липсвала. Ответникът и не направил възражение за недопустимост на иска във връзка с непредявена пред него извънсъдебна. Между страните нямало спор относно такава претенция, защото такава била предявена. С молба от 12.01.2023 г. били представени на застрахователя двата процесни листа за прегледи на ищцата от 18.02.2022 г. и 22.02.2022 г., като е заявено, че същата продължава да търпи болки и страдания във връзка с ПТП от 01.09.2019 г.

Посочено е още, че дори при предявяване на исковата молба да не са изпълнени всички изисквания за нейната допустимост, то по време на процеса този недостатък може да бъде саниран. Освен това с отговора на исковата молба застрахователят направил своеобразен отказ да заплати пртендираното обезщетение поради неоснователност и недължимост. Според съдебната практика ако застрахователят откаже да заплати обезщетение не следва да се изчаква изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, тъй като тримесечния срок е краен и е възможно и преди изтичането му застрахователят да се произнесе. След като съдът не бил проверил допустимостта на иска на фаза искова молба, макар да не било проведено производство по чл. 498 КЗ, то отговорът на застрахователя напълно обезсмислял преповтарянето извънсъдебно и формалистично на процедурата, вече проведена съдебно. Евентуално се сочи, че на 22.02.2024 г. е сезиран застрахователят, за което се представят доказателства. Прави се искане да бъде отменено обжалваното определение и делото да бъде върнато на ОС І Монтана за продължаване на съдопроизводствените действия.

Застрахователят ЗК „Лев Инс“ АД е депозирал отговор на частната жалба, в който изразява становище за нейната неоснователност. Поддържа, че е уведомен за новата претенция след постановяване на обжалваното определение – на 29.02.2024 г.

1

Излагат се и доводи, че в предходно съдебно производство по гр.д. № 37/2021 г. на ОС – Монтана спорът между страните вее е разрешен и е налице пречката по чл. 299, ал.. 1 вр. чл. 298, ал. 1 ГПК. Представените от ищцата листове от февруари 2022 г. й били известни още по време на посоченото дело и тя могла да ги представи там. Моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Настоящият състав, като обсъди доводите на жалбоподателя и насрещната страна, и представените доказателства, намира следното: гр.д. № 2/2023 г. по описа на ОС – Монтана е било образувано по искова молба на К. М. А. против ЗК „Лев Инс“ АД за заплащане на застрахователно обезщетение в частичен размер на 26 000 лева от общо 120 000 лева за претърпени неимуществени вреди във връзка с ПТП, настъпило на 01.09.2019 г. Посочени са две групи травми и здравословни проблеми на ищцата, кат осе твърди, че за първата група тя е водила друго дело – гр.д. № 37/2021 г. на ОС – Монтана, а настоящата искова молба се предявява във връзка с втората група увреждания, а именно: алергичен дерматит и псориазис, значителен двигателен постурален дефицит, дифузна астения и липса на равновесие, лицева парализа вляво от периферен тип, дефицит на 7-ми черепномозъчен нерв вляво от периферен тип с феномен на Бел, депресия, хипостения и депресивен ендорективен синдром, които увреждания били установени при прегледи на 18.02.2022 г. и 22.02.2022 г.

С молба от 24.08.2023 г. ищцата изрично е пояснила, че исковата претенция не е част от претендираното обезщетение по гр.д. № 37/2021 г., а касае други болки и страдания, които търпи ищцата вследствие настъпилото при нея влошаване на здравословното състояние вследствие претърпяното ПТП.

На 10.04.2023 г. ЗК „Лев Инс“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва иска. Поддържа, че спорът нече е разрешен по гр.д. № 37/2021 г. и искът е недопустим, а по същество е неоснователен. Оспорвано е настъпването на допълнителни неимуществени вреди у ищцата в причинна връзка със същото ПТП.

Претенцията е оспорена и по размер.

В първото по делото съдебно заседание процесуалният представител на ищцата изрично е посочила, че претенцията е за неимуществени вреди вследствие на получените допълнителни усложнения от получените от нея увреждания при ПТП.

По делото са събрани писмени доказателства, изслушани са СМЕ, СПЕ и САТЕ.

Съдебното дирене е приключило в съдебно заседание на 18.01.2024 г. и делото е обявено за решаване. На 16.02.2024 г. е постановено обжалваното определение, с което делото е прекратено като недопустимо, тъй като не е изпълнена процедурата по чл.

498, ал. 3 вр. ал. 1 КЗ. Това определение е връчено на ищцата на 05.03.2024 г., а частна жалба срещу него е депозирана на 12.03.2024 г. по пощата.

При така установената фактическа обстановка настоящият състав намира следното от правна страна:

Частната жалба е депозирана от процесуално легитимирано лице, срещу обжалваем акт и е редовна, поради което е допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна предвид следното:

Съгласно чл. 498, ал. 1 КЗ увреденото лице, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция по реда на чл. 380 освен в случаите, когато застрахователят по имуществена застраховка на увреденото лице е встъпил в неговите права и той предявява претенция на основание на чл. 411 КЗ, а според чл. 498, ал. 3 ТЗ увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят 2 не е платил в срока по чл. 496, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.

Въз основа на посочените норми съдебната практика трайно приема, че отправянето на извънсъдебна претенция пред застрахователя от увреденото лице е абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск от това лице пред съда. Срокът по чл. 496, ал. 1 КЗ (три месеца) се възприема като краен такъв, доколкото и преди изтичането му застрахователят може да се произнесе като откаже да плати или като определи обезщетение, с което увреденото лице не е съгласно. В същото време липсата на произнасяне на застрахователя без да е изтекъл посоченият срок и преждевременното предявяване на иск пред съда не е пречка за провеждане на съдебното производство, ако този срок изтича по време на процеса и в него застрахователят не се произнесе, определи неприемливо обезщетение или пък откаже изплащане на такова.

Процесуалният закон задължава съда да следи за наличието на всички абсолютни процесуални предпоставки за съществуване и упражняване правото на иск от момента на подаване до исковата молба до приключване на съдебното производство. По отношение на процесуалната предпоставка по чл. 498, ал. 3 вр. ал. 1 КЗ в съдебната практика се приема, че ако съдът установи липсата й веднага след депозиране на исковата молба, той следва да прекрати производството като недопустимо, предвид липса на абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск. Когато той не стори това своевременно, макар към датата на завеждане на исковата молба ищецът да е изпълнил задължението си по чл. 498, ал. 1 КЗ, но тримесечният срок по чл. 496, ал. 1 КЗ не е изтекъл, съдът не може да прекрати делото щом този срок е изтекъл преди постановяване на определение за прекратяване на делото. Възможна е и хипотеза, при която съдът не е установил липсата на посочената абсолютна процесуална предпоставка до края на съдебното производство, както е в случая. Съдебната практика приема, че макар задължението по чл. 498, ал. 1 КЗ да не е изпълнено, след като исковата молба е връчена на ответника и той ясно е изразил становище за неоснователност на претенцията, то съдържанието на това становище на практика осъществява резултата, целян с процедурата по чл. 498, ал. 1 КЗ, с размяна на волеизявленията на страните по спора (искова молба с приложения и отговор на същата), поради което напълно безсмислено е преповтарянето й формалистично извън вече образуваното съдебно производство, щом отговорът на застрахователя предпоставя предявяване по съдебен ред (така Определение № 123 от 16.02.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 119/2023 г. на ВКС, I т. о.).

Предвид посоченото и тъй като в настоящия случай първоинстанционният съд не е осъществил своевременно проверка за наличие на предпоставката по чл. 498, ал. 1 КЗ при предявяване на исковата молба, след като ответното застрахователно дружество категорично е заело становище за неоснователност на претенцията в отговора на исковата молба, т.е., на практика е отказало да определи каквото и да било обезщетение, то следва да се приеме, че с това целта на закона е постигната и не е необходимо ново извънсъдебно сезиране на застрахователя, за да може ищецът да упражни правото си на иск. Още повече щом спорът е вече изяснен изцяло и делото е достигнало до решение по същество.

За пълнота следва да бъде отбелязано, че е неоснователно позоваването от страна на застрахователя на нормата на чл. 299, ал. 1 вр. чл. 298 ГПК, предвид воденото между страните гр.д. № 37/2021 г. на ОС І Монтана. В случая не сме изправени пред разрешаване на спора със сила на пресъдено нещо, доколкото ищцата претендира в настоящото производство различни вреди, за които твърди да са настъпило усложнение от други увреждания при същото ПТП, т.е., твърди ексцес. С 3 т.10 на ППВС № 4/1975 г. е прието, че след присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане пострадалият има основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние, ако то се намира в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването не е било предвидено и съобразено. Това са други и различни вреди от първоначално претърпените. Дали в случая действително става дума за ексцес е въпрос по същество на спора, а не до допустимост на исковата молба.

Горното обосновава извод, че първоинстанционният съд неправилно е прекратил производството, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно, а делото върнато на ОС - Монтана за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

Воден от изложеното Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 111/16.02.2024 г. по гр.д. № 2/2023 г. по описа на ОС – Монтана, с което производството по делото е прекратено като недопустимо.

ВРЪЩА делото на ОС - Монтана за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4