Решение № 1708 от 14.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1708 гр. Пловдив, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330114830 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Д. М. против ,,НЕТКРЕДИТ“ ООД и „Кредит Гарант БГ“ ООД, с която се предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, както следва:

1)против „Неткредит“ ООД за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № **** от *** г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.11, ал.1 т.10, и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК.

2)против „Кредит Гарант БГ“ ООД, за прогласяване на нищожността на договор за гаранция от ****г. на основание чл. 26, ал.1 при.2 ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1 пр.2 ЗЗД, във вр. чл.19, ал.4 ЗПК, чл. 143 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** от *** г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 500 лв., при ГПР 64,18 %, със срок на погасяване 1 година. В точка 3.2.1 от Раздел III. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОРА ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ

ПРЕДИ било предвидено кредополучателят да предостави обезпечение по кредита чрез избраната от него форма, предвидена в договора. Освен това в същия било уговорено, че при сключване на договор за кредит или преди отпускане на заемната сума, кредитополучателят следва да сключи с Дружеството договор за поръчителство по чл. 138 ЗЗД. С цел обезпечение на договора за потребителски кредит, ищецът сключил договор за гаранция от **** г. с „Кредит Гарант“ ООД, по който следвало да заплати допълнителна такса за гаранция в размер на 1000 лв. Поддържа, че договорът е недействителен поради нарушение на нормите на чл. 11, ал.1, т. 7 и т.10 ЗПК.

Твърди, че в договора за потребителски кредит е посочена само абсолютната стойност на ГПР, като липсвала ясна методика за формиране на годишния процент на разходите по кредита. Поддържа, че в посочения договор не става ясно дали възнаграждението за поръчителство е включено в ГПР. Поддържа, че липсва яснота относно това какво се включва в процента ГПР. Наред с това твърди, че в договора за потребителски кредит липсвала ясна методика за изчисляване на посочената годишна лихва и нейното 1 включване в ГПР. Поддържа, че по този начин не може да се установи реалният процент на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Ищецът твърди, че сключването на договора за поръчителство е въздигнато като предварително условие за сключване на договора за паричен заем, без което последният не би могъл да бъде сключен. Поддържа, че посочената клауза води до нееквивалентност на престациите.

Посочва, че клаузата е нищожна, тъй като с нея кредитополучателят се задължавал да сключи договор за поръчителство, чието възнаграждение е в размер на 30% от отпусната му сума. Поддържа, че чрез уговорките за допълнителни разходи, включени в Договора за гаранция, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че посоченият размер на ГПР не е реално прилаганият в договорните отношения и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Наред с това твърди, че клаузите на т.3.2.1 от ,,РАЗДЕЛ III. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОРА ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ“ към общите условия на договора и т.8 от ,,ЧАСТ I. Идентификационни данни и данни за контакт на кредитора посредник“ са нищожни като неравноправни по смисъла на чл.

143 от ЗЗП, като не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие в правата на страните. Предвид изложените твърдения, предявява настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът „Неткредит“ ООД е депозирал писмен отговор със становище за нередовност на исковите претенции и неоснователност на предявения иск. Твърди, че исковата молба е допустима, но нередовна, доколкото не е посочен електронният адрес за връчване при условията на чл. 38 и 38а ГПК, както и телефония номер на ищеца и неговите пълномощници, поради което счита, че исковата молба следва да се остави без движение. По същество на правния спор твърди, че не е налице твърдяната недействителност на договора за потребителски кредит. Твърди, че информация за размера на ГПР е налична в чл. 10, ал.4 от договора, а общата сума, дължима от кредитополучателят – в чл. 5 и чл. 10 от договора. Сочи, че компонентите, които се включват в ГПР са нормативно определени, следователно за кредитора няма задължения да ги посочи в договора. Поддържа, че чл.11, ал.3, т.10 ЗПК изисква ГПР да се изчислява към момента на сключване на договора, но към този момент кредиторът не е знаел за намерението на кредитополучателя да обезпечи кредита чрез предоставяне на гаранция, респ. нейния размер. Твърди, че потребителят не е бил длъжен да предостави обезпечение по кредита, още по-малко същото да е под формата на гаранция, по която да се дължи възнаграждение. Поддържа, че разходът за възнаграждение не му е бил известен, както и не е бил задължителен за сключването на процесния договор, за да бъде включен в ГПР. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, като счита, че същото значително надвишава минималните размери по Наредба № 1/2004 г. и не съответства на фактическата и правна сложност на делото. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

В същия срок по чл. 131, ал.1 ГПК ответникът „Кредит Гарант БГ“ ООД, също е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск.

Твърди, че потребителят не е бил задължаван да сключи договор за гаранция, за да му бъде отпуснат кредит. Поддържа, че сключването на договор за поръчителство не е въздигнато като условие за отпускане на парична сума. Сочи, че възнаграждението за издадената гаранция не е в размер на 1000 лв. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е 2 обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания, а именно нарушение на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, водещо до недействителност на договора за кредит съгласно чл.22 ЗПК.

По безспорните между страните обстоятелства:

Между страните не е спорно, че на *** г. е сключен процесният Договор за кредит № ****, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 500 лв., със срок на ползване 1 година от датата на сключване на договора. Уговорено е, че рамките на срока на ползване на кредита, кредитополучателят може съгласно Общите условия многократно да усвоява сума по кредитна линия (траншове) до максимално разрешения кредитен лимит, като необходимо условие за усвояване на следващ транш е кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои задължения по усвоен предходен транш по кредита.

Уговорената годишна лихва е в размер на 50,60 % съгласно чл.10, ал.1 от договора, а ГПР в размер на 64,18 % съгласно чл.10, ал.4. Общата стойност на кредита възлиза на 753 лв.

Не е спорно също, че между ищеца и ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД е сключен договор за предоставяне на гаранция № *** г., на основание т.3.2.1 и т.3.2.4 от Общите условия към договора за кредит. Съгласно последните при сключване на договора за потребителски кредит или при предоставяне на заемната сума, кредитополучателят може да предостави на дружеството обезпечение на кредита, което може да бъде: банкова гаранция, издадена от банка; гаранция, издадена от небанкова финансова институция или поръчител по смисъла на чл.138 ЗЗД. При сключване на договора за кредит или преди отпускане на заемната сума, поръчителят следва да сключи с дружеството договор за поръчителство по чл.138 ЗЗД, с който се задължава спрямо дружеството да отговаря за изпълнение на цялото задължение на кредитополучателя. По силата на договора за предоставяне на гаранция се дължало на поръчителя възнаграждение в размер на 1000 лв., видно от самия договор чл.1, ал.4, т.2 –л. 7 от делото.

По същество на правния спор:

При така установените безспорни фактически обстоятелства, спорът между страните е правен и се концентрира около това дали уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е част от ГПР.

3

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.