Определение № 689 от 19.09.2023, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 689 гр. София, 12.09.2023 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дора Д. М.а

Членове:

Росина Н. Дончева

Адриана Ат. Велева като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно частно гражданско дело № 20231800500552 по описа за 2023 година Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съдът е сезиран с частна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – Н. Н. Н., чрез процесуалния й представител – адв. Д. М. от АК - П., срещу определение № 324 от 13.06.2023 г., по гр. д. № 702/2022 г. по описа на РС – Елин Пелин, с което е върната исковата молба и производството по делото е прекратено.

В частната жалба се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е върнал исковата молба, приемайки, че дадените, с определение от открито съдебно заседание от дата 02.05.2023 г., указания не са изпълнени. Сочи се, че с писмено становище от 09.05.2023 г. са конкретизирани и изпълнени всички дадени от съда указания, поради което се иска отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действие.

В законоустановения срок от ответника в първоинстанционното производство - „И. Ф.“ ЕООД, чрез юрк. А.Г., е подаден писмен отговор на частната жалба, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на доводите на жалбоподателя. Моли съдът да потвърди обжалваното определение.

1

Съдът, след като разгледа частната жалба и писмения отговор и се запозна с данните по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

Производството по гр. д. № 702/2022 г. по описа на РС – Елин Пелин е образувано по предявени от Н. Н. Н. срещу „И. Ф.“ ЕООД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати сума в размер на 668,26 лв., недължимо платена лихва и неустойка по недействителен договор за кредит № 323707, като в условията на евентуалност се иска осъждане за сумата от 49,48 лева, представляваща недължимо платена неустойка по същия договор. Твърди се в исковата молба, че между страните на 07.01.2021 г. е сключен договор за кредит с № 323707 за сума в размер на 1 500,00 лева, при договорна лихва от 618,78 лева, за срок от 24 месеца. Поради неизпълнение в срок на договорно задължение, а именно да осигури две физически лица- поръчители с конкретен осигурителен месечен доход, по договора е начислена неустойка в размер на 787,50 лева.

Посочено е, че от общо дължимата по договора сума от 2 906,28 лева, Н. е заплатила сума в размер на 2 168,78 лева, като счита, че с нея са погасени главницата и лихвата в цялост и част от неустойката (49.48 лева). Изложени са подробни и конкретни основания, поради които ищецът твърди, че сключеният договор за кредит е недействителен изцяло, позовавайки се на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 – т. 12 и т. 20, както и на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, като в случай, че съдът стигне до обратен извод, се твърди нищожност на клаузата за неустойка, като противоречаща на чл. 33, ал. 1 и чл. 16 от ЗПК, и на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

В законоустановения срок е подаден отговор от насрещната страна - „И.

Ф.“ ЕООД, чрез юрк. А.Г., с който се твърди, че исковете са недопустими и неоснователни. Твърди се също така и нередовност на исковата молба поради наличие на вътрешна противоречивост между обстоятелствената й част и петитум. Признат е фактът, че между страните е сключен договор за кредит, но се сочи, че по повод същия има образувано друго дело, поради което ответникът счита иска за недопустим. Оспорени са всички отделни основания за нищожност на договора и на отделните негови клаузи посочени в исковата молба.

Делото е насрочено за открито заседание на дата 02.05.2023 година. С определение постановено в това заседанието, на основание чл. 129, ал. 4, вр.

2 ал. 2, вр. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е дал указания на ищеца в два пункта, сред които: да посочи къде се намира процесният договор за кредит и защо не може да бъде представен; кога и на какво основание са заплатени претендираните суми; да конкретизира основанията за нищожност на договора като посочи дали същият е бил обявен за недействителен; както и да уточни исканията си, като при наличие на обективно съединяване на искове да посочи вида му. За отстраняване на констатираните нередовности съдът е предоставил едноседмичен срок, като е посочил и санкцията, съгласно чл.

129, ал. 3 от ГПК, при неотсраняването им.

Определеният от съда едноседмичен срок е започнал да тече от 22.05.2023 г., когато страната е била уведомена за определението, чрез процесуалния си представител – адв. Д. М..

Още на 19.05.2023 г. от адв. М. е постъло становище във връзка с дадените указания, в което е посочено, че договор за кредит с № 323707/07.01.2021 г. не е обявен за недействителен; намира се в кориците на гр. д. № 931/2022 г. по описа на РС – Елин Пелин, което е спряно; конкретизирани са основанията за нищожност на договора и на клаузата за неустойка; уточнено е, че са предявени, в условията на евентуалност, два осъдителни иска с правно основание чл 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

С атакуваното определение, постановено в открито заседание от дата 13.06.2023 г., първоинстанционният съд е върнал исковата молба и е прекратил производстото по делото, като е приел, че дадените указания не са изпълнени.

Между страните не се спори, а и от представената по делото искова молба, сезираща съда с иск по реда на чл. 422 от ГПК, се установява, че ответникът в първоинстанционното производство – „И. Ф.“ ЕООД, е инициирал заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК за вземане, основаващо се на същия договор за кредит.

Образувано е ч. гр. д. № 639/2022 г., по описа на РС – Елин Пелин, по което е издадена заповед за изпълнение с предмет вземане на „И. Ф.“ ЕООД в размер на 680,23 лв., от които 624,57 лв. главница и 55,69 лв. лихва по договор за кредит с № 323707/07.01.2021 година. Срещу заповедта Н. Н. – в качеството на длъжник, е подала възражение в законоустановния срок. Във 3 връзка с това, по реда на чл. 422 от ГПК е предявен установителен иск от „И.

Ф.“ ЕООД, като делото пред РС – Елин Пелин е с № 931/2022 г.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което е допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна поради следните съображения:

Предявена е осъдителна претенция за връщане на даденото при начална липса на основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД), от настоящия жалбоподател срещу ответника по делото „И. Ф.“ ЕООД. Въведеното в исковата молба основание на иска, е твърдението на ищеца, че плащането е извършено въз основа на нищожен договор, от което произтича претендираното му с петитума право да получи обратно сумата от 669,26 лева – заплатени лихва и неустойка, като дадена без правно основание. Не представлява нередовност на исковата молба липсата на изричен петитум за провъзгласяване нищожност на договора, тъй като съгласно Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г., по тълк. Д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС – съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, когато същите са от значение за решаване на правния спор, дори и да не е изрично сезиран от страна по делото, стига нищожността да произтича пряко от самата сделка или от събраните по делото доказателства.

Съгласно изискването на чл. 127, ал. 2 от ГПК ищецът е длъжен с исковата молба да представи всички писмени доказателства, с които разполага.

Непредставянето им обаче не представлява нередовност на исковата молба, видно от нормата на чл. 129, ал. 2 от ГПК, препращаща към нормите на чл.

127, ал. 1 и чл. 128 от ГПК, но не към тази на чл. 127, ал. 2 от ГПК.

Във връзка с гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че предявената искова мобла не е нередовна, а дадените в протоколно орпеделение от 02.05.2023 г. указания, и в двата си пункта, са незаконосъобразни.

Независимо от това, предвид наличието на развиващо се между страните заповедно производство по повод вземане, основаващо се на същия договор 4 за кредит, недопустимо се явява разглеждането на така предявената от Н. Н. осъдителна претенция.

В този смисъл е и константната практика на ВКС – така определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 692/2009 г. III ГО, определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV ГО. В тези съдебни актове е посочено, че извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. В чл. 414 от ГПК законодателят е предоставил на длъжника възможността да направи възражение срещу издадената заповед за изпълнение, което предвид спецификата на заповедното производство, по естеството си представлява оспорване основателността на претенцията. Не е необходимо възражението да е обосновано, защото при подаването му в срок, тежестта да установи съществуването на вземането е за кредитора, който следва да предяви иск по реда на чл. 422 от ГПК. Ако длъжникът не възрази в срок, заповедта влиза в сила и на практика се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, като единствената възможност, която остава за длъжника е да предяви иск по чл. 424 от ГПК за оспорване на вземането, но при наличието на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок.

Посочените способи осигуряват на длъжника пълноценна защита на интересите му, ако те са накърнени в заповедното производство. Извън тях и след преклузивните срокове по чл. 414, ал. 2 от ГПК и чл. 424, ал. 2 от ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане.

По оспорване действителността на договора, в това число и на клаузата за неустойка, следва да се произнесе съдът в хода на производството по гр. д. № 931/2022 г., което неправилно е било спряно, въпреки че разглеждането на основанието за това е вън от предмета на настоящото производство. Съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

По този начин законодателят е уредил производството по реда на чл. 422 от ГПК, като естествено продължение и част от заповедното производство, а не като отделен, самостоятелен иск. Предмет на това дело е съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение, като се цели установяване на 5 неговата безспорност между страните.

Следва да се посочи, че съгласно т. 11а и т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, именно в това производство (по реда на чл. 422 от ГПК) длъжникът може чрез възражението си по чл. 414, ал. 1 от ГПК или чрез насрещен иск (чл. 211 от ГПК), или чрез инцидентен установителен иск (чл. 212 от ГПК), да обоснове всичките си оспорвания срещу вземането, включително и за недействителност на основанието, от което то произтича.

Предвид всичко гореизложено настоящият съдебен състав намира, че предявените осъдителни искове от Н. Н. са недопустими, поради което и на основание чл. 130 от ГПК, исковата молба следва да бъде върната, а производството по делото - прекратено.

Тъй като крайният извод на въззивния съд съвпада с този на районния съд, обжалваното определение следва да бъде потвърдено по различни от приетите от РС – Елин Пелин съображения.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 324 от 13.06.2023 г., по гр. д. № 702/2022 г. по описа на РС – Елин Пелин, с което е върната исковата молба и производството по делото е прекратено.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6