Решение № 146 от 10.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 146 гр. София, 10.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100504692 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „S.M.I.C.“ LTD срещу решение № 20078094/06.02.22023г. постановено по гр.д. № 5598/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 68 състав, с което са отхвърлени предявените срещу ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „ОЗК-З.“АД /ЗАД „ОЗК-З.“АД/ осъдителни искове, както следва:

- с правно основание чл.411 от КЗ за сумата от 11 947,14 швейцарски франка, представляваща неизплатена част от регресно обезщетение спрямо застраховател по застраховка „Гражданска отговорност за платеното застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” относно лек автомобил „Фолксваген Калифорния“ с рег.

№ BL-****, поради настъпило на 28.08.2018г. на републикански път – РП 606,км 26+558 пътнотранспортно произшествие по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Бора“, с рег. № СВ **** ВН, застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ в ЗАД „ОЗК-З.“АД;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 2600 швейцарски франка, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на горепосочената главница за периода 04.10.2018г. – 07.12.2020г.

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила вследствие на което е постановил неправилно и незаконосъобразно решение. Посочва, че е недопустимо факт, който е признат от ответника, 1 за които страните не спорят включително и за който са представени надлежни писмени доказателства, въпреки неправилното процесуално действие по чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК /не е обявил факта на съществуване на действително правоотношение по застраховка гражданска отговорност между ответника и собственика на лекия автомобил, чийто водач виновно е причинил ПТП/ да бъде преценен като спорен и недоказан в обжалваното решение. Посочва, че мотивите на първоинстанционният съд са в противоречие с изрични материално-правни разпоредби – чл.293 ал.3 от ТЗ, както и съдебната практика на ВКС относно нищожността на търговските сделки. По съществото на спора – счита, че като приложимо следва да се приеме швейцарското право, доколкото е налице по – тяхна връзка в конкретния казус именно с държавата, чийто субект е пострадал от процесното ПТП, включително и поради наличието на договорни отношения между него и ищеца. Счита, че всички предпоставки за уважаване на главния иск са установени по несъмнен начин, а размера на дължимото обезщетение следва да се определи именно от швейцарското право и то е в размер на претендирания, за който са представени надлежни писмени доказателства.

Посочва, че предвид забавата на ответника за заплащане на пълния дължим размер на обезщетението /след като извънсъдебно и доброволно е заплатил част от сумата/, същия дължи заплащането на обезщетение за забавено изпълнение.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат в пълен размер. Претендира разноски.

Въззиваемата страна ЗАД „ОЗК-З.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че не е изпълнена доказателствената тежест на ищеца да докаже факта, че към датата на ПТП е съществувало действително правоотношение по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ между делинквента и ответника, поради което и исковете правилно са отхвърлени. Моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При извършената проверка по реда на чл. 269 предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно, допустимо в частта, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.411 КЗ и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 2600 шв.франка и за периода 15.10.2018г. – 07.12.2020г., но е недопустимо в частта, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по осъдителния иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за периода 04.10.2018г. – 15.10.2018г., доколкото макар и в исковата молба ищецът да е посочил, че претендира обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода от определяне на регресното обезщетение от страна на ответника до датата на подаване на исковата молба, в молба подадена преди първо съдебно заседание изрично е уточнил периода, за който претендира мораторната лихва – 15.10.2018г. – 08.12.2020г. – л.19 от делото на СРС. Следователно в частта относно произнасянето за периода 04.10.2018г. – 15.10.2018г.районният съд не е надлежно сезиран с претенцията, по 2 която се е произнесъл т.е. налице произнасяне plus petitum и в която част като недопустимо, решението следва да бъде обезсилено.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Относно иска с правно основание чл.411 ал.1 от КЗ

От разпоредбата на чл.411 ал.1 от КЗ се установяват кумулативните предпоставки, необходими за възникване на притезателното право да се претендира регресно обезщетение, а именно: 1. настъпила суброгация на ищеца в правата на увреденото лице 1) да е бил сключен договор за имуществено З., в изпълнение на който 2) застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение и 2. причинителя на вредата да има сключен валиден застрахователен договор с ответника по застраховка „Гражданска отговорност” /ГО/.

От протокол за ПТП № 1608832, рег. №27 от 28.08.2018г. – л.39 от делото, съставен съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г., след посещение на органи на КАТ и представляващ официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда доказателствена сила относно отразените в него непосредствено възприети от длъжностното лице обстоятелства /участници в произшествието, видими щети по автомобилите, пострадали лица и др./, относими към установяване на механизма на събитието – арг. чл.

179, ал. 1 ГПК, както и заключението по САТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно, а и не е оспорено от страните се установява безпротиворечиво, че на 28.08.2018г. около 13,30ч. лек автомобил „Фолксваген Бора“, с рег. № СВ **** ВН се движи по път III-606 и в района на см 26+558 /в района на община Пазарджик, Република България/ при навлизане в десен завой, поради движение с несъобразена скорост с пътните условия - нарушение по чл.20 ал.2 от ЗДвП, водачът Р.Ц.С. губи контрол върху автомобила, навлиза в лентата за насрещно движение и реализира ПТП с насрещно движещия се лек автомобил „Фолксваген Калифорния“ с рег. № BL-****, управляван от Ф.С.Г., вследствие на което на което на лек автомобил „Фолксваген Калифорния“ с рег. № BL-**** са причинени имуществени вреди.

Първият основен спорен въпрос е относно приложимото право във връзка с основанието на заявената регресна претенция от застраховател по имуществена застраховка /ищеца, който е чуждестранно лице/, встъпил в правата на застрахованото увредено лице срещу застраховател по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ /българско юридическо лице/ на причинителя на вредата във връзка с ПТП настъпило на територията на Република България.

3

Наличието на международноправен елемент в процесното правоотношение задължително предпоставя изясняване на въпроса за приложимото право. Настоящият състав счита, че това е правото на Република България по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 105 ал. 1 от КМЧП задълженията, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди, което правило е предписано и в разпоредбата н а чл. 4 ал. 1 от Регламент (ЕС) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения, съгласно която приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Цитираните норми кореспондират напълно и с нормите в Раздел 3 на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, уреждащи компетентността по дела във връзка със З.. Съгласно чл. 11 ал. 1 б. "а" срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене, като на основание чл. 13 ал. 2 тази разпоредба се прилага и по отношение на искове, предявени от увредената страна пряко срещу застрахователя, когато такива преки искове са разрешени.

Не се установява в конкретния случай, както твърди въззивникът да е налице хипотезата на чл. 105 ал. 3 от от КМЧП т.е. процесния деликт /ПТП/ да е в значително потясна връзка с държавата, чийто субект е увреден при деликта, за да се приложи правото на Конфедерация Швейцария, тъй като няма данни за наличието на предходно отношение между страните в спора, основано на договор, който е в тясна връзка с процесното непозволено увреждане. Наличието на договор между увреденото лице и ищеца с местопребиваване и съответно седалище в чужда държава, в случая не е такова обстоятелство, доколкото спорът по предявения иск не е въз основа на договорно правоотношение, а и извъндоговорно такова и между различни страни от тези по посочения договор. Според българското право следва да се определи обема на отговорността на ответника спрямо ищеца, при наличие на горепосочените предпоставки в разпоредбата на чл.411 от КЗ, а размера е въпрос на конкретна преценка според установените факти по делото.

От представената към исковата молба в заверен препис и с лицензиран превод полица № G-0548-0484 – застраховка за превозно средство BL12284-Alfa Romeo Veloce 1750, VW California TDI, настоящият състав счита, че се установява по несъмнен начин , че за периода 20.02.2017г. – 31.12.222г. т.е и към датата на процесното ПТП между ищеца, в качеството си на застраховател и собственика на лек автомобил „Фолксваген Калифорния“ с рег. № BL-**** е съществувало застрахователно правоотношение по имуществена застраховка относно посочения лек автомобил.

Относно наличие на действително правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“ между ответника, в качеството на застраховател и собственика на лек автомобил „Фолксваген Бора“, с рег. № СВ **** ВН, чийто водач виновно е причинил процесното ПТП:

В отговора на исковата молба ответникът изрично е посочил, че към датата на ПТП между него и собственика на лек автомобил „Фолксваген Бора“, с рег. № СВ **** ВН е съществувало действително застрахователно правоотношение застраховка „гражданска 4 отговорност“ т.е че същия е материално легитимиран да отговаря по предявените искове, поради което и се е противопоставил за допускане на направеното в исковата молба от ищеца доказателствено искане по чл.190 от ГПК от ищеца за задължаването му да представи застрахователния договор. С определение № 20143227/21.06.2021г., с което е насрочено първо съдебно заседание по делото, първоинстанционният съд е изготвил и съобщил на страните проекто-доклад по чл.146 от ГПК, обявен за окончателен с протоколно определение от 30.07.2021г. в проведеното първо редовно съдебно заседание по гр.д. №5598/2021г. на СРС и в който по чл.146 ал.1 т.3 от ГПК изрично е посочил: „ответникът не оспорва… наличието на застрахователно правоотношение по риска „гражданска отговорност на автомобилистите“ с водача на автомобил „Фолксваген Бора“, с рег. № СВ **** ВН“, но по реда на чл.146 ал.1 т.4 от ГПК е посочил, че липсват факти, които не се нуждаят от доказване и отложил произнасянето по доказателствените искания на страните в първо съдебно заседание, в което е уважил направеното с исковата молба доказателствено искане по чл.190 от ГПК за задължаване на ответника да представи застрахователния договор по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ относно лек автомобил „Фолксваген Бора“, с рег. № СВ **** ВН. В изпълнение на задължението си по чл.190 от ГПК ответникът е представил в заверен препис полица №№ BG/23/118001834567, неоспорена от никоя от страните и приета като доказателство по делото с протоколно определение от 13.03.2022г. В нарушение на цитираните процесуални правила, първоинстанционният съд е отхвърлил и искането за обявяване на безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че към датата на процесното ПТП между собственика на лек автомобил „Фолксваген Бора“, с рег. № СВ **** ВН и ответника е съществувало действително правоотношение по задължителна застраховка