Решение № 5620 от 18.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5620 гр. София, 17.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100508401 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 5868/13.04.2023 г. по гр.д. № 29311/2021 г. на Софийски районен съд, 26 състав, е признато за установено по предявените от Р. Х. С. срещу „А.Ф.“ АД, универсален правоприемник на „А.Ф.“ ООД, евентуални установителни искове по чл.

26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, че клаузите на чл. 9, ал. 3 и чл. 10, ал. 1 от договор за паричен заем „Бяла карта“ от 18.03.2014 г. са нищожни. Със същото решение СРС е отхвърлил предявените от Р. Х. С. срещу „А.Ф.“ АД, универсален правоприемник на „А.Ф.“ ООД главен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор за паричен заем „Бяла карта“ от 18.03.2014 г. поради противоречие със закона и добрите нрави, евентуален отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 15, ал. 4 от договор за паричен заем „Бяла карта“ от 18.03.2014 г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 1250 лева, представляващи платени при липса на основание по нищожния договор възнаградителни лихви за периода 07.05.2016 г. – 04.03.2020 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил „А.Ф.“ АД, универсален правоприемник на „А.Ф.“ ООД, да заплати на адв. Д. Л. Ф. адвокатско възнаграждение от 300 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК Р. Х. С. е осъдена да заплати на „А.Ф.“ АД, универсален правоприемник на „А.Ф.“ ООД сумата от 82,42 лева – разноски в производството.

Постъпила е въззивна жалба от ищцата Р. Х. С. срещу решението в частта, с която са отхвърлени главният иск за прогласяване нищожност на договора за кредит и главният иск за осъждане на ответното дружество да заплати сумата от 1250 лева, 1 представляващи платени при липса на основание суми в периода 07.05.2016 г. – 04.03.2020 г. В жалбата са релевирани оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа се, че противоречат на добрите нрави уговорки, предвиждащи възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.

Поддържа се, че договорът е нищожен и поради това, че посоченият ГПР е неточен и подвеждащ, тъй като не включва вземането по чл. 9, ал. 3 от договора. Твърди се, че посочването на по-нисък ГПР представлява заблуждаваща практика съгласно практиката на СЕС. Посочва се, че не е достатъчно да се посочи само размер на ГПР, без да са уточнени компонентите, които го формират. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноски по делото.

Въззиваемият „А.Ф.“ АД, универсален правоприемник на „А.Ф.“ ООД, оспорва жалбата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Твърди, че в действащото законодателство няма ограничение на максималния размер на договорната лихва и няма пречка да се уговори лихва над размера на законната такава. Поддържа, че възнаградителната лихва по процесния договор е уговорена след съзнателно и информирано решение на заемателя. Поддържа, че за да се избегне неоснователно обогатяване на ищцата, то следва да се обяви нищожност на уговорения лихвен процент само в частта, надвишаваща дължимото съобразно с добрите нрави. Счита, че таксата „револвинг“ по чл. 9, ал. 3 от договора не е лихва и не подлежи на включване във възнаградителната лихва и ГПР. Поддържа, че в общите условия към договора ясно са посочени допусканията, при които е изчислен ГПР. По отношение на кондикционния иск въззиваемият поддържа, че от експертизата по делото се установява, че общият размер на платената лихва през исковия период е 913 лева. Предвид изложеното иска да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с: 1/ главен отрицателен установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за кредит „Бяла карта“ от 18.03.2014 г. поради противоречие със закона, 2/ евентуални отрицателни установителни искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 9, ал. 3, чл. 10, ал. 1 и чл. 15, ал.

4 от договора за кредит поради противоречие със закона, 3/ главен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати платени при липса на основание възнаградителни лихви в периода 07.05.2016 г. – 04.03.2020 г.

Първоинстанционното решение е неправилно в частта, с която e отхвърлен искът за прогласяване на нищожност на целия договор за кредит, както и в частта, с която изцяло е отхвърлен осъдителният иск за неоснователно обогатяване.

Съображенията за този извод са следните:

2

По главния иск за прогласяване на нищожност на договора за кредит:

Видно от представения договор за кредит „Бяла карта“ на 18.03.2014 г. между ищцата Р. Х. С. (Р. Х. А. – преди сключен граждански брак) и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за кредит, по силата на който кредитодателят предоставя на получателя револвиращ кредит в максимален кредитен лимит в размер на 400,00 лева, като същият се предоставя чрез платежен инструмент – международна кредитна карта.

Уговореният съгласно чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора фиксиран годишен лихвен процент е 72 %.

Не са представени доказателства, но не се спори между страните, че кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е цедирал вземанията си по процесния договор за кредит на „А.Ф." АД, универсален правоприемник на „А.Ф.“ ООД. Не се спори и че на 21.12.2020 г. ответното дружество е цедирало вземанията по процесния договор за паричен заем „Бяла карта“ на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД.

При тази фактическа обстановка спорно между страните е дали са налице пороци в клаузите на процесния договор за кредит, които да повлечат нищожността на цялата сделка.

Към момента на сключване на процесния договор за кредит не е имало конкретно законово ограничение за размера на лихвата, който може да бъде договарян.

На общо основание обаче страните са били ограничени от принципа на добросъвестността, закрепен в чл. 9, ал. 2 ЗЗД. Трайно застъпено е в съдебната практика, че противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слаби участници в оборота, като се използва материалният им недостиг, за да се облагодетелства друг правен субект. В този смисъл съдилищата приемат, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а при обезпечени договори за кредит (пр: с ипотека или залог) противно на добрите нрави е възнаградителната лихва да надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Съображения в гореизложения смисъл са развити в Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на I I Г.О. на ВКС, Решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. на I I Г.О. на ВКС, Определение № 527/09.06.2022 г. по гр.д. № 151/2022 г. на III Г.О. на ВКС.

Преценката за нищожност поради противоречие с добрите нрави се извършва към датата на сключване на договора. Към този момент е действало Постановление № 100/29.05.2012 г. за определяне на размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Съгласно чл. 1, т. 1 от цитирания акт на Министерски съвет годишният размер на законната лихва е в размер на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 1 януари, респ. 1 юли, на текущата година плюс 10 процента.

По данните на БНБ основният лихвен процент в сила от 1 януари 2014 г. е бил 0,02 %. Тоест към 18.03.2014 г., когато е сключен процесният договор за кредит, годишната законна лихва за забава е била 10,02 %. В този смисъл уговореният годишен лихвен процент от 72 % надвишава седем пъти законната лихва за страната.

Поради това и предвид изложената по-горе трайна практика на ВКС следва да се заключи, че клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора, определяща годишния лихвен процент, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора за потребителски кредит задължително се посочва лихвеният процент по кредита. Тоест годишният лихвен 3 процент е съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит.

Нищожната клауза, определяща годишния лихвен процент, се приравнява на липсваща такава, а по арг. от чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК недействителен е договор, в който не е посочена дължимата възнаградителна лихва. Точно това разбиране е възприето в най-новата практика на ВКС. В Решение № 50013/05.08.2024 г. по т.д. № 1646/2022 г. на ВКС изрично е посочено, че „установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит“.

По-нататък следва да се посочи, че в общите условия към договора за кредит действително са посочени допусканията, при които е изчислен ГПР, но не са посочени компонентите, които участват при изчислението му. Поради това процесният договор се явява нищожен и поради това, че не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК – да се посочи ясно и разбираемо за потребителя по какъв начин е формиран ГПР. В подкрепа на това съждение е т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС, според която на непосочен в договора ГПР се приравнява и хипотеза, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисление, но без да се предоставят необходимите данни за изчислението.

С Определение № 1991/16.07.2024 г. по т.д. № 510/2024 г. на I Т.О. на ВКС върховните съдии също изрично са пояснили, че „не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент без яснота за отделните компоненти“. В Определение № 1369/27.05.2024 г. по т.д. № 333/2024 г. на I I Т.О. на ВКС е застъпено, че „при неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР (…) договорът за потребителски кредит е нищожен“.

Предвид всичко изложено по-горе се налага изводът, че искът за прогласяване на нищожност на процесния договор за кредит е основателен и поради това следва да бъде уважен.

По иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

След като договорът за потребителски кредит е нищожен, то основателен е и искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за присъждане на неоснователно заплатените възнаградителни лихви за периода от 07.05.2016 г. до 04.03.2020 г. Както беше посочено по-горе, не се спори, че през този период именно въззиваемият е имал качеството на цесионер и е получавал от въззивницата заплащаните лихви по нищожния договор за кредит.