Решение № 256 от 06.10.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 256 гр. Сливен, 06.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря П. Сп. Иванова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20222200500375 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №23/08.06.2022г. по гр.д.

№276/2021г. на Котелски районен съд, с което е осъдена Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, гр.София на основание чл.226 от КЗ /отм./, вр. чл.45 от ЗЗД да заплати на П. С. Б. сумата 10358,00лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди /6628,00лв. претърпени загуби и 3730,00лв. пропуснати ползи/, причинени от ПТП, настъпило на 12.08.2016г. на път ПП-І-4 София-Варна на територията на Община Омуртаг, в резултат на виновното поведение на водача на лек автомобил „Мазда 323“ с рег. №***** с рег. №*****, отговорността на когото е била застрахована от ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, заедно със законната лихва, считано от 17.06.2021г. до окончателното изплащане, като иска над уважения до пълния претендиран размер от 12980,00лв. е отхвърлен, ведно с претенцията за законна лихва върху отхвърлената част. С Решението са присъдени разноски по делото, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковата претенция и ответния застраховател е осъден да заплати съответно държавна такса и разноски по сметка на съда.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство 1

ЗК „Лев Инс“ АД, гр.София, който обжалва първоинстанционното решение в осъдителната за него част.

Във въззивната си жалба дружеството въззивник чрез пълномощника юриск. Т. посочва, че първоинстанционното решение в осъдителната му част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и в противоречие със събраните по делото доказателства. Посочва, че претенцията на ищцата не била доказана по основание и размер и присъденото й обезщетение за загуба на доход и издръжка на болногледач било неоснователно и неправилно. Посочва, че смисълът на издръжката бил да е получена по време на лечението от 12.08.2016г. до 30.04.2017г., като всяка сума, получена пет години по-късно представлявала неоснователно обогатяване. Във връзка със застрахователното събитие от 12.08.2016. застрахователят вече бил заплатил на П. Б. по четири дела повече от 117402лв., като не било ясно каква част от сумата е достигнала до ищцата. Счита, че целта е образуване на още едно дело от адв. Ч., а не да бъде заплатено на болногледач или да й бъде обезпечен доход.

Въззивникът заявява, че ищцата има принос към увреждането, тъй като не е пътувала с правилно поставен предпазен колан. Счупването на бедрото показвало, че тялото не било обхванато от колан към момента на събитието и ищцата е създала предпоставки за настъпване на неблагоприятните последици, за които претендира обезщетение. На следващо място посочва, че нямало доказателства, че ищцата или сестра й са работили преди събитието, ни бил представен трудов договор за нито една от двете. Не са представени болничен лист, доказателства за получено обезщетение за временна нетрудоспособност, респ. доказателства за дълготрайна неработоспособност.

Обезщетението целяло възстановяване вредите на пострадалия, а не неоснователното му обогатяване, следвало да е определено съобразно общия стандарт на живот, доходите на населението. Поради това е изготвена подробна Методика за определяне размера на обезщетенията, по която се определяло едно обезщетение за един пострадал от едно събитие, а не няколко на брой. Акцесорната претенция била неоснователна, с оглед неоснователността на главната претенция. С оглед изложеното, въззивното застрахователно дружество моли въззивния съд да отмени решението на СлРС в осъдителната му част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковата претенция, като неоснователна и недоказана. Моли за отмяна на решението и в частта относно присъдените на ищцата разноски. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски в пълен размер, в т.ч. за процесуално представителство.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна П. С. Б. чрез пълномощника адв. С. Ч. от САК.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемата П. Б. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно и 2 законосъобразно и моли за потвърждаването му. Посочва, че не е ясно какво има предвид въззивника под термина „издръжка“, използван във въззивната жалба, тъй като делото не било водено за издръжка или за загуба на издръжка или пропуснати ползи от неполучена издръжка. Претенцията е за пропуснати ползи от нереализиран от ищцата доход и претърпени загуби от разходите, които се е наложило да направи. Не било налице неоснователно обогатяване. Тя претендира точно толкова, колкото е загубила реално или е пропуснала да получи. Необходимостта от ползване на сумата на обезщетението не било елемент от фактическия състав на деликта. Не било вярно твърдението за изплатени от застрахователя суми. Посочва, че в конкретния случай сестрата на ищцата е получила възнаграждение за положените грижи, но дори и да го бе направила безплатно, съгласно практиката на ВКС, то ищцата пак би имала право на обезщетение. По отношение на възражението за съпричиняване, поради пътуване без поставен предпазен колан, въззиваемата посочва, че това възражение е преклудирано – не било заявено в срока по чл.131 от ГПК, а едва с въззивната жалба. Освен това вече било разрешено със СПН по т.д. №176/2017г. на Софийски окръжен съд. От събраните по делото доказателства се установило, че ищцата е работила в сферата на дърводобива, къдeто ноторно било известно, че лицата се наемат да работят без сключени трудови договори. Поради това и няма издаден болничен лист, нито минати ЛКК или ТЕЛК. Посочената във въззивната жалба Методика не била действащ нормативен акт. Претендира присъждане на направените във въззивното производство разноски.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В с.з., дружеството въззивник ЗК „Лев Инс“ АД, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по пълномощие юриск. Вучева, която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й на посочените в нея основания. Излага подробни, но аналогични с развитите във въззивната жалба съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за недоказаност на разноските на въззиваемата страна, респ. за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника й.

В с.з. въззиваемата П. С. Б., редовно призована не се явява и не се представлява.

По делото е постъпило писмено становище от процесуалният й представител по пълномощие адв. С. Ч. от САК, който посочва, че оспорва подадената въззивна жалба, поддържа изложените в отговора съображения за нейната неоснователност. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

3

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Пред въззивната инстанция не са направени доказателствени и процесуални искания. Не са събрани допълнителни доказателства, които да налагат допълване на фактическата обстановка, правилно установена от първата инстанция.

Искът, с който първоинстанционния съд е бил сезиран, е пряк иск срещу застраховател по договор за застраховка “Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди – претърпяна загуба и пропусната полза, от непозволено увреждане – ПТП от 12.08.2016г., причинено от застрахования, в общ размер на 12980,00лв., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба, с правно основание чл.226, ал.1, вр. с чл.223, ал.1 от КЗ /отм./, вр. с пар.22 от ПЗР на КЗ в сила от 01.01.2016г.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основава ищцовата претенция, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Предмет на въззивната жалба е първоинстанционното решение в неговата осъдителна за застрахователя част, т.е. частта, с която е уважен прекия иск за размера от 10358,00лв., от които 6628,00лв. претърпени загуби – възнаграждение за болногледач и 3730,00лв. пропуснати ползи от нереализиран трудов доход.

Първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част над присъдения размер от 10358,00лв. до пълния претендиран размер от 12980,00лв. не е обжалвано и 4 като такова е влязло в сила.

Съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

С разпоредбата на чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ е дадена възможност на увреденото от застрахован по застраховка “Гражданска отговорност” лице да иска пряко от застрахователя обезщетение за причинените му вреди. Застрахователят по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" отговаря за чужди виновни действия и по характер отговорността му е гаранционно – обезпечителна. Той има задължението да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него вреди на трети лица, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие.

Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Отговорността на застрахователя по задължителната застраховка “Гражданска отговорност” е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования – пряк причинител на увреждането.

По делото е установено, а и между страните не се спори, че е налице сключена застраховка “Гражданска отговорност” на лек автомобил марка “Мазда”, модел „323” с рег. №****** /участник в ПТП на 12.08.2016г./ в ответното дружество ЗК „Лев Инс“ АД, гр.София, валидна към деня на настъпване на застрахователното събитие.

Тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования, то следва да се установят елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане - деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.

По делото не се спори относно механизма на настъпване на ПТП. По отношение на виновния водач за ПТП има влязла в сила присъда, която на основание чл. 300 от ГПК е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, относно неговата противоправност, дали то е извършено и виновността на дееца.