Решение № 1038 от 06.07.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1038 гр. Плевен, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20264430100058 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на С. П. С. срещу "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с искане да бъде прогласен за нищожен договор за кредит №1032379/07.03.2024 г. поради противоречие със закона, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 350,00 лв. представляваща дадената без правно основание сума по нищожния договор, ведно със законната лихва.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за кредит на 07.03.2024 г. по който ответникът е предоставил заем в размер на 1400 лв. на ищеца, при фиксиран лихвен процент – 42, ГПР 50,54%, но съгласно чл. 5 от договора, ищецът следвало да предостави обезпечение, което да отговаря на изискванията, посочени в договора, а при неизпълнение съгласно чл. 11 от договора, дължал неустойка в размер на 1117,56 лв., която се начислявала към всяка месечна вноска.

Счита, че кредиторът е заобиколил нормата на чл. 19,ал.4 ЗПК с клаузата за неустойка, като изискванията за обезпечение са неизпълними и така се стига до санкции за потребителя, и същевременно допълнителна печалба за кредитора, която е вече калкулирана с договорената лихва. Уговорената неустойка не съдържала присъщите на всяка неустойка функции, защото чрез нея се обезщетявали вреди от самостоятелни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като такива биха настъпили за него само при неплатежоспособност на главния длъжник. Размерът на неустойката освен това бил 100% от заемната сума, без да е поставена в зависимост от вредите от неизпълнение. Факта, че е кумулирана към всяка месечна вноска, означавало, че е скрито оскъпяване, което следвало да се начисли към ГПР, но не било сторено, което представлявало противоречие със ЗПК. Така прилагания между страните ГПР не бил посочения в договора, което според ищеца е основание за нищожност съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11,ал.1,т.9 и т.10 ЗПК. По договора следвало да се върне единствено чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК.

В срока по чл. 131,ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва исковата молба като недопустима и неоснователна. Ответникът твърди, че 1 потребителят упражнява правото на иск в условията на злоупотреба с право, тъй като е депозирал идентични искови молби, с които оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно са договорили между тях в множество договори. Образуваните пред РС Плевен дела са с №1220/2025 г., №58/2026 г., като макар да се отнасят до различни договори за кредит, във всяко от производствата се оспорва една и съща клауза. Така ищецът злоупотребявал с формалното му право да образувани отделни искови производства единствено с цел да генерира адвокатски хонорари по всяко от тях. Ищецът преследвал по този начин неправомерен резултат, а именно да реализира печалба и да нанесе вреди на ответникът като му се възложат разноските по делото в прекомерен размер. Именно това поведение на ищеца представлявало злоупотреба с права съгласно чл. 3 ГПК, като съдът имал задължение според установената съдебна практика да следи служебно за извършените пред него процесуални действия дали отговарят на изискванията за добросъвестност и да преустанови действия, съставляващи злоупотреба с процесуално право. Иска се от съда да противодейства в случая, като съедини производствата на осн. чл. 213 ГПК, тъй като идентичността е съществена, като делата са на един и същи етап и се разглеждат по един и същи ред. Общ е и правният въпрос по който съдът следва да се произнесе, а постановяването на общо решение според ответника в най-пълна степен би отговарял на принципите на гражданския процес. Формулира се довод, че страните са в трайни отношение с оглед многобройните сключени договори за кредит. Иска се от съда да не присъжда разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ищеца, тъй като такова не се дължи за повече от едно производство, в който смисъл се цитира и съдебна практика, част от която е формирана по отношение молби на настоящия ответник. Позовава се на задължителната практика на СЕС, която следвала да намери приложение при определяне на критериите и следователно размера на адвокатското възнаграждение.

Ответникът формулира доводи за неоснователност на исковете, тъй като клаузата за неустойка не е част от същественото съдържание на договора и той може да съществува без клаузата за неустойка. Посоченият ГПР е формиран според изискванията на закона, при нормативно определен лимит към датата на договора – 69,00%, поради което счита, че не е налице нарушение на чл. 19,ал.4 ЗПК. Клаузата за неустойка не представлявала скрит разход по кредита, който да следвало да се включи в ГПР, тъй като е проявление на свободата на договаряне между страните и предвиждала плащане, в случай, че потребителят не осигури обезпечение, след сключване на договора. ГПР представлявал сбор от разходите, които представляват цената на предоставената потребителска услуга. Неустойката освен това обслужвала неизпълнението и нейната функция е да обезщети вредите, които кредиторът би претърпял. Нейният размер бил фиксиран и двете страни били напълно наясно с това при сключване на договора. Разходите, които кредиторът следва да включи са онези за които е наясно към датата на сключване на договора, а не на тези които възникват в последствие. С нея не се начислявало и допълнително възнаграждение, защото уговорената възнаградителна лихва била съществен елемент на този вид договори.

Потребителят знаел за всички клаузи по договора и начислените по него суми, при всички възможни хипотези, поради което ответникът не споделя довода за заблуждаваща практика. Предоставянето на обезпечение е изрично предвидено като възможност в ЗПК – чл. 11, т. 18 ЗПК, като процесният договор бил сключен по воля на ищеца и същият имал право да се откаже в 14-дневен срок, но не го е сторил.

Ответникът посочва, че не е налице неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като клаузите на договора са ясни и разбираеми, не във вреда на потребителя при спазване на изискванията за добросъвестност. Потребителят имал яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение, както преди сключване на договора, 2 така и след, с оглед предоставения му СЕФ. Именно поради това не е налице нарушение на чл. 143 и чл.146 ЗЗП. Освен това ищецът имал множество сключени договори с такава клауза за неустойка, като за всеки следващ той съзнавал добре съдържанието на клаузата, като многократно се е запознавал със съдържанието му.

Ответникът признава, че сумата от 350,00 лв. е заплатена, но счита, че е дадена на годно правно основание – действителния договор за потребителски кредит, поради което осъдителният иск се сочи, че е неоснователен. Моли този факт да бъде отделен за безспорен.

В с.з. ищецът поддържа исковата молба и претендира разноски според представения списък по чл. 80 ГПК.

В с.з. ответникът оспорва исковата молба и формулира доводи за неоснователност на исковете.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно, че е постигнато съгласие и е сключен договор за кредит №1032379/07.03.2024 г., по който ответникът е предоставил, а ищецът е усвоил паричен заем в размер на 1400 лв; уговорена с чл. 5 клауза за обезпечение, и начислена на осн. чл. 11 неустойка в размер на 1117,56 лв. към всяка месечна погасителна вноска; предадена от ищеца и получена от ответника парична сума в размер на 350 лв. над чистата стойност на кредита;

Искането за сключване на договора е отправено от ищеца на 05.03.2024 г./л.41/.

Съгласно ДПК №1032379 ГПР по договора е 50,54%, дата на първо плащане на 08.04.2024 г., а на последно – 07.01.2025 г. с фиксиран лихвен процент 42%. От клаузата на чл.5 се установява още, че клаузата за обезпечение е лимитирана то безусловна гаранция или поръчителство на лице, които отговарят на изискванията на кредитора. При непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 11 от договора в тридневен срок от сключване на договора, на потребителя се начислява посочената погоре неустойка в размер на 1117,56 лв.

От приложение №1 погасителен план се установява, че общият размер на кредита с включена неустойка е 2890 лв., дължим на 10 погасителни вноски, като неустойката от 1117,56 лв. е разсрочена към всяка погасителна вноска.

От служебно изготвената справка се установява, че ищецът има образувано и друго гражданско дело - №1220/2025 г. срещу същия ответник, като към исковата молба е приложен договор за правна помощ между ищеца и същият процесуален представител, сключен на осн. чл. 38,ал.1,т.3 ЗА, на 17.02.2025 г. с предмет:

„процесуално представителство по гр. д. РС Плевен“, съответно пълномощно за процесуално представителство от 17.02.2025 г., с основание „ процесуално представителство по гр.д. РС Плевен“.

Представения по настоящото договор за правна помощ и пълномощно по настоящото дело е със същите съществени реквизити – страни, предмет, но различна дата.

Горната фактическа обстановка безспорно се установява от събраните по делото писмени доказателствени средства на който съдът дава пълна вяра, тъй като са неоспорени и последователно установяват правнорелевантните факти.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателен установителен и 3 осъдителен иск с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 19, ал.4, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК, които са процесуално допустими.

Безспорно между страните съществува облигационно правоотношение, породено от сключения между тях договор за паричен заем с №1032379/07.03.2024 г., който има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и неговата действителност следва да се съобрази с изискванията на специалния закон ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни доводите на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, по който ищецът, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, и се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в тридневен срок от сключване на договора. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена наред с всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е изпълнимо в толкова кратък срок.