Определение № 966 от 31.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 966 гр. София, 31.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002902306 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователна компания Лев инс“ АД срещу решение № 73 от 15.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 58/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която след частична отмяна на решение № 1059 от 13.12.2024 г., постановено по гр.д. № 1971/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, „Застрахователна компания Лев инс“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Н. Д. Д. сума в размер на 51 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от нанесени телесни увреждания, както и сума в размер от 2 468, 34 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, които вреди са причинени от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 15.09.2023 г. по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху сумите за периода от 24.10.2023 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа се, че изводът на въззивния съд, че по делото е установено противоправно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил, не съответства на събраните по делото доказателства и е направен при неправилно прилагане на правилата за разпределяне на доказателствената тежест на подлежащите 1 на доказване факти. Единствената причина за настъпване на произшествието е поведението на пострадалия, който като пешеходец е изскочил на пътното платно в тъмната част на деня пред автомобила, който се е движил с разрешена скорост.

Касаторът счита, че при това поведение пешеходецът е бил непредвидимо за водача на превозното средство препятствие, поради което и ударът за последния е бил непредотвратим. Сочи, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, причинени в резултат на произшествието, не е справедлив. Той не е съобразен с доказаните по делото обстоятелства, отнасящи се до продължителността на възстановителния период за лечение на получените травми, както и с липсата на настъпили усложнения. Касаторът намира, че определяният от въззивния съд размер на приноса на увреденото лице за настъпване на вредоносния резултат не отговаря на установените по делото факти за неговото поведение. В производството е доказано, че пострадалият пешеходец е предприел пресичане на извънградски път в тъмната част на денонощието на място, където не е имало пешеходна пътека, без да се съобрази с приближаващ по пътя автомобил, като при това се е движил по пътното платно в различни посоки. С оглед на това неговият принос е 99 %, а не 15 %, както е счел въззивният съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя няколко въпроса, по които намира, че въззивният съд се е произнесъл, като поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Н. Д. Д. е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Третото лице помагач „Инимекс“ ООД не заявява становище по основателността на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Бургас е приел, че предмет на разглеждане са искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от увреденото лице Н. Д. Д. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на 2 автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Счел е, че по делото не е спорно, че на 15.09.2023 г. ищецът е пресичал пътното платно на главен път I-9, 206, 7 км, когато е бил блъснат от лек автомобил, управляван от лицето Таниан Желязков.

Намерил е за установено от показанията на водача Желязков, дадени в досъдебното производство, както и от заключението на изготвената съдебна автотехническа експертиза /САТЕ/, че при настъпване на ПТП-то лекият автомобил се е движил със скорост не по-ниска от 70 км/ч. Приел е, че тази скорост не е била съобразена с конкретните условия, които се характеризират със следното: - движението се е извършвало в тъмната част на денонощието; - водачът е шофирал изморен, тъй като е прекарал нощта с приятели и е предприел безцелно пътуване с автомобила си в 5 часа сутринта, без да е спал; - мястото на удара е било в близост до курортен комплекс Слънчев бряг и кръстовище, което прави вероятно движението на пешеходци дори в най-ранните часове на деня. Заключил е, че при управление на автомобила със скорост, съобразена с пътните условия, водачът е можел да избегне сблъсъка с пешеходеца, като не се доказва, че предприетото от последния пресичане на пътното платно е било внезапно. Ето защо водачът Желязков е нарушил правилото за движение, регламентирано в чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, което прави поведението му противоправно. За установен по делото е намерен и фактът, че за МПС-то, управлявано от виновния водач, е имало сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска застраховка“, която е била действаща към деня на произшествието. Въззивният съд е приел, че от заключението на извършената в производството съдебно-медицинска експертиза, както и от показанията на свидетелката Живка Д.а се доказва, че в резултат на настъпилото ПТП ищецът е получил телесни увреждания, изразяващи се в счупване с разместване на лява талокрурална става (левия глезен), счупване с разместване на лява раменна става, както и охлузвания фронтално и разкъсно-контузна рана в областта на челото. Взел е предвид, че за възстановяване на уврежданията пострадалият е претърпял операция и е провел процедури за рехабилитация. Съобразил е, че възстановителният период е продължил месеци, като по време на лечението ищецът е изпитвал болки, имал е нужда от чужда помощ в ежедневието си, което го е обременило психически. Отчел е, че към момента пострадалият все още продължава да изпитва болки и неудобства, като същевременно той е млад и перспективата е за пълното му възстановяване. С оглед на тези обстоятелства, както и на икономическите условия в страната към 2023 г., въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от получаване на описаните увреждания възлиза на сумата от 60 000 лв. Приел е за установено по делото и това, че ищецът е претърпял 3 имуществени вреди в размер на 2 903, 93 лв., представляващи направени разходи за медицински изделия, за такси за болничен престой и за медикаменти. Въззивният съд е счел за доказано в производството, че в момента на настъпване на ПТП-то пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на необозначено за това място и в тъмната част на денонощието. С това той е нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 32, ал. 2 и чл. 113 ЗДвП, и се е поставил в повишена опасност. Заключил е, че с това свое поведение той е допринесъл за увреждането си. Въззивният съд е определил, че приносът на ищеца за настъпване на вредите е 15 % и с този процент следва да бъде намален размерът на дължимото обезщетение за претърпени вреди. Това прави предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди основателен за сумата от 51 000 лв., а този за присъждане на обезщетение за имуществени вреди основателен за сумата от 2 468, 34 лв. С оглед на това решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която исковете са отхвърлени до посочените размери и е постановено друго, с което ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати тези суми на ищеца, ведно със законната лихва върху тях от 24.10.2023 г. до окончателното плащане.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя няколко въпроса, по които сочи, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение.

Първо ще бъдат разгледани въпросите, поставени в т. 1, 3, 4, т. 5 на стр. 8, т. 3 на стр. 14 и т. 4. на стр. 16 от изложението. Въпреки разликата в тяхната формулировка, която се изразява основно в това, че при част от тях тя е по-сбита, а при други поразширена, всеки от тях се отнася до задълженията на въззивния при решаване на делото да разгледа и анализира всички събрани доказателства и да обсъди всички възражения на страните. Ето защо те ще бъдат разгледани като един въпрос, който конкретизиран от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е: Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и обсъди всички защитни доводи и възражения на страните?

Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи задълженията на въззивния съд при постановяване на решение, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава.

Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много 4 на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните:

Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение.