Решение № 66 от 14.04.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. Пловдив, 14.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20245000500287 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх.

№261615/25.09.2023 г., подадена от В. П. С., Е. М. Г., Т. М. И., Д. Д. С., Д.Д.С., В. Р. Х. и В.

Н. Р., всички чрез адв. Н. Р. и адв. Й. П., срещу Решение №260014/28.07.2023 г. по гр.д.

№3/2021 г. на Окръжен съд – Хасково, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите против ответниците „И.“ ЕАД и „С.“ ООД обективно съединени искове:

Иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване на нищожност, поради противоречие със закона, на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт №-, том I, рег.№*, дело №72 от 2020 г. по описа на нотариус А.П., вписан в СВпХ. като акт №*, т.II, дело №*, вх.рег.№539 от 13.03.2020 г., по отношение на Нива от 3 дка /три декара/, представляваща част от поземлен имот с идентификатор №*, целият с площ от 25789 кв.м., която нива от 3 дка е описана съгласно съдебно решение №195/12.03.2010 г. по гр.д. №419/2020 г. на РС – Х., влязло в сила на 28.05.2010 г.;

Инцидентен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника „И.“ ЕАД, че не е бил собственик, а по отношение на ответника „С.“ООД – че понастоящем не е собственик на недвижим имот от 3 дка, с планоснимачен №1975, в кв.26 по плана на гр. Х. от 1958 г. в местността „Ч.К.“, описан по действащата кадастрална карта на гр. Х., като имот от 3 дка, представляващ част от поземлен имот с идентификатор №*, използван за част от производствено предприятие за олио и маслени продукти, предмет на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт №-, том I, рег. №*, дело №72 от 2020 г. по описа на нотариус 1

А.П., вписан в СВп Х. като акт №*, т.II, дело №*, вх.рег. №539 от 13.03.2020 г. Решението се обжалва изцяло, с оплаквания за неправилност, поради необоснованост и нарушения на закона. Съдът е изложил мотиви, които обосновават основателността на предявените искове, но неправилно и неясно защо е отхвърлил и двете искови претенции. По отношение на предявения като инцидентен установителен иск по чл.124, а.1 от ГПК съдът правилно е приел, че искът е допустим и пряко свързан с основния иск по чл.26, ал1 от ЗЗД, но неоснователността на главния иск не обосновава неоснователност на предявения инцидентен иск. Съдът дължи произнасяне първо по предявения ИУИ, тъй като той се явява преюдициален по отношение на главния иск. В подкрепа на основателността на този иск са всички изложени от съда мотиви – съдът приема за неоснователни възраженията на „С.“ООД по отношение на правното основание на претендираното от ищците право на собственост и изрично посочва, че имотът от 3 дка е възстановен по силата на закона – ЗВСОНИ, както и че представеното Решение от 12.03.2010 г. по ревандикационен иск, е влязло в сила и е достатъчно да легитимира ищците като собственици на имота. Също така съдът приема за доказано, че първият ответник не се е разпоредил с по-голяма собственост от тази, с която разполага към момента на сключване на сделката, а вторият ответник не е получил по-голям обем собственически права, като сключената сделка не накърнява правната сфера на ищците. В депозираните отговори на исковата молба ответниците не са признали правата на ищците, а вторият ответник изрично заявява, че е собственик.

Следователно, с оглед становищата на страните искът е допустим, а съобразно изложените от съда мотиви е и основателен. Въпреки това, в крайна сметка съдът стига до краен извод за неоснователност на предявения ИУИ, който се явява необоснован с оглед изложените мотиви. Също така, съдът е извел неблагоприятни за ищците изводи от липсата на отразяване на имота от 3 дка в кадастралните регистри, каквито не могат да бъдат изведени от този факт. Съдът неправилно е приел, че е възможно да се намалят идеалните части на продавача на УПИ в същия имот с площта на по-малкия имот (в който продавачът не притежава идеални части), попадащ в по-големия имот, и тази екстраполация да доведе до успешно прехвърляне на имота. При математическото изчисление на останалите дялове се установява, че са продадени по-голям размер дялове, отколкото е притежавал продавача.

Дори хипотетично да бъде прието, че имотът от 3 дка не е бил прехвърлен с процесния нотариален акт, съдът е бил длъжен да се произнесе изрично и да признае в диспозитива на решението си, че ответниците не са собственици на имота, за да бъде внесена безспорност в отношенията между страните, още повече че и незаконно построените сгради върху процесния недвижим имот също са прехвърлени с атакуваната сделка. По отношение на иска с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД жалбоподателите считат за неправилен правният извод на съда, че прехвърлителната сделка на чужд недвижим имот е действителна – макар да налице значителна съдебна практика в този смисъл, жалбоподателите считат, че тя е загубила действието си при настоящите обществени отношения, и следва да бъде преодоляна, тъй като подобна сделка противоречи на чл.1 от протокол 1 от ЕКЗПЧОС и на чл.17 от ХОПЕС, и води до затруднения в защитата на правото на собственост и хаос в обществените отношения. В исковата молба са релевирани и основанията за заобикаляне на 2 закона и противоречие с добрите нрави, които основания за нищожност не са обсъдени от съда. В този смисъл се поддържа, че след като ответниците са прехвърлили със сключения помежду си договор чужд имот, те са нарушили и заобиколили закона, накърнили са и добрите нрави и са сключили един нищожен договор по отношение на процесния имот и сградите, намиращи се в него. Неверен е извода на съда, че не е установено, че сградите – предмет на прехвърлителната сделка от 13.03.2020 г. са действително разположени върху имота от 3 дка – част от сградите се намират именно в този имот, което се установява от представеното по делото съдебно решение от 12.03.2010 г. и приложената към него скица.

Процесния имот от 3 дка е признат за собствен на ищците след възстановяването на първия имот от 7782 кв.м., също част от производственото предприятие. Видно от представената скица към съдебното решение от 12.03.2010 г., трите декара са част от фабриката и не фигурират изрично като УПИ в кадастралните регистри, а попада в УПИ с идентификатор * в гр. Х., по КККР, одобрени със Заповед РД-18-9/23.03.*6 г. на ИД на АГКК, целият с площ от 25 789 кв.м., който е предмет на процесната сделка. Закупувайки идеални части от предприятието, „С.“ ЕООД е действал със съзнанието, че придобива и имота от 3 дка.

Въпреки изложеното, в случай че съдът прецени за необходимо, може да приложи правомощията си по чл.195, ал.1 от ГПК за допълнително изясняване на въпроси относно площта на процесния имот, идентичността и границите му. В процеса на администриране на въззивната жалба е починал жалбоподателят Д.С. /съгласно удостоверение на л.55/ и с Определение №260011/28.02.2024 г. на негово място е конституирана неговата единствена наследница по закон – неговата дъщеря Д. Д. Д..

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.

№261749/16.11.2023 г., подаден от „И.“АД, чрез адв. Щ. Н.. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба. От събраните по делото доказателства се установява, че дружеството не е прехвърлило на втория ответник „С.“ ЕООД процесния имот – нива от 3 дка, и по никакъв начин не е засегнало правото на собственост на ищците. Предявеният иск по чл.124, ал.1 от ГПК е изцяло неоснователен, както и е неоснователен искът по чл.26, ал.1 от ЗЗД. Не се споделя виждането на жалбоподателите, че цитираната от съда в решението съдебна практика е загубила действието си при сегашните обществени отношения. Настоява се за потвърждаване на решението на ОС – Хасково, като законосъобразно, правилно и обосновано. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил и Отговор вх. №261752/17.11.2023 г., подаден от „С.“ ЕООД, чрез адв. Ц. М., с пълномощно за всички инстанции на л.126 от делото на ХОС. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба. Правилно съдът е приел, че правна сделка, с която е прехвърлен имот, който прехвърлителят не притежава, не е нищожна, нито противоречаща на закона. Налице е съответствие между фактическите констатации на съда и обективната истина. Правилно е прието, че първият ответник доказва правото си върху идеални части от имот с идентификатор №* с представеното по делото постановление от 04.07.2012 г. по гр.д.№353/*9 г. на ХОС, с което правото на собственост е валидно придобито на осн. чл.717з от ТЗ, и не са представени доказателства, опровергаващи този извод. Впоследствие по нотариален ред е изповядана и сделката от 13.03.2020 г., с която първият ответник е прехвърлил на втория ответник 3 идеалните части от правото на собственост върху имота. Изводите на съда са подкрепени от събраните доказателства. Настоява се за оставяне на въззивната жалба без уважение. Заявява се претенция за присъждане на разноски.

В производството е присъединена за разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК и Частна жалба вх.№260166/23.02.2024 г., подадена от ищците В. П. С., Е. М. Г., Т. М. И., Д. Д. С. /с предишна фамилия С./, Д. Д. Д. /конституирана на мястото на Д.Д.С., починал на 07.01.2024 г. - в хода на производството, след приключване на съдебното дирене пред първостепенния съд/, В. Р. Х. и В. Н. Р., всички чрез адв. Й. П., против Определение от 07.02.2024 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК по гр.д.№3/2024 г. на ХОС, с което съдът е отказал да измени постановеното решение в частта за разноските, като намали присъденото на двамата ответници адвокатско възнаграждение. Поддържат се оплаквания за противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Присъдените на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерни, но съдът е отказал да го намали, без да изложи аргументи за отказа си. Съдът не е обсъдил изложените аргументи, че производството е било разгледано в две открити съдебни заседания, като ответникът „С.“ ЕООД е бил представен само в първото от тях, а за ответника „И.“ЕАД изобщо не се е явявал процесуален представител. В производството не са разпитвани свидетели и не са изслушвани експертизи, поради което делото не е с фактическа и правна сложност.

Действията на ответниците се изчерпват преди всичко с депозирането на отговори на исковата молба. По тези съображения се настоява да бъде намален размера на присъдените разноски за процесуално представителство до законоопределения минимум по Наредба №1 от 09.07.*4 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирани страни с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, в срок е приведена в съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане.

Преписи от частната жалба са връчени на насрещните страни, и в срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на частна жалба вх. №260406/25.04.2024 г., подаден от „И.“ЕАД, чрез адв. Щ. Н.. Поддържа се становище за неоснователност на частната жалба. Съдът правилно е определил размера на адвокатското възнаграждение и е отказал да имени решението в частта за разноските. Доводът, че не бил посочен от съда нито един аргумент за отказа му да редуцира претендираните разноски. Съдът е обосновал защо счита, че размерът не се явява прекомерен. Настоява се за оставяне на частната жалба без уважение. В срока по чл.276, ал.1 от ГПК ответникът „С.“ ЕООД не се е възползвал от възможността да депозира отговор на частната жалба.