Определение № 3 от 03.01.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№3 гр. Варна, 03.01.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно търговско дело № 20243001000561 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано частна жалба, подадена от името на В.В.Д., регистриран като земеделски производител срещу определение № 643/17.10.2024 г. постановено по електронно дело 20233400100382( ГД № 382/2023 г.) по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на приключващо делото определение № 455/05.07.2024 г., в частта с която са били разпределени разноските по прекратеното производство.

Частната жалбата е подадена в срок, считано от дата на връчване на обжалваемия акт на пълномощника на страната. Подателят е адвокат с пълномощно с права за всички инстанции. Авансово дължимата такса е внесена. Определението за изменение на обжалваем съдебен акт в частта за разноските подлежи на обжалване пред въззивния съд и производството по частната жалба е процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 вр. чл. 248 ал.3 ГПК.

Жалбоподателят З П В.В.Д., чрез адв. А. Д., излага оплаквания за необоснованост на извода за неоснователно причиняване на недопустимия процес от ответника, като сочи, че оспорването на издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение с възражение по чл. 414 ГПК е било единственото му средство за защита пред незаконното принудително изпълнение, предприето от недобросъвестен кредитор и именно реализирането в цялост на тази основателна защита в съдебния процес (след своевременното обосноваване на относителни възражения за злоупотреба с ценна книга при недействително обезпечено с нея каузално вземане) е препятствано с извършения отказ от иск, довел до десезиране на съда. Твърди, че ищецът Г. А. Л. разполагал с две обезпечения на принципно спорното му вземане и едновременно е започнал както пряко принудително изпълнение по реда на ЗОЗ върху заложена продукция, така и се възползвал от ценна книга за парично вземане, издадена като гаранция за изпълнение на обезпечения със 1 залога дълг, но се отказал да установи правата си по нея след убедителното им оспорване. Според жалбоподателя самият ищец е злоупотребил с отказа от изначално неоснователен иск, като така е съхранил и неправомерно получените ползи от вече реализираното заложно право и затова компенсирането му за разходите по прекратения съдебен процес не е съответно на закона. Жалбоподателят обосновава приложимост на правилото на чл. 78 ал.4 ГПК като сочи, че самият ответник е бил провокиран да организира защита по исков ред и затова именно той, а не ищеца, следва да бъде обезщетен за направените разходи за ползваната адвокатска услуга.

Моли обжалваното определение да бъде отменено, като основателното му искане за преразпределяне на отговорността за разноските по прекратеното производство се уважи и дължимите му разноски за адвокатски хонорар в размер на 8900лв се присъдят в негова полза.

Насрещната страна Г. А. Л., чрез пълномощника си адв. К. оспорва посочените оплаквания в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, като обосновани с неотносими към спора обстоятелства. Тази страна се е позовала на установената изискуемост на паричното задължение по ценната книга, което е достатъчно за основателно търсене на плащането й със заповед за изпълнение, а самото оспорване на дълга с възражението по чл. 414 ГПК само продължава вече провокираната от длъжника защита в исковия процес. Сочи, че и към момента на предявяване на иска задължението по ценната книга не е било платено, а допълнително предприетите мерки по реда на ЗОЗ за събиране на обезпечено вземане не могат да имат значение, още повече че удовлетворението на кредитора от цената на принудително осребреното обезпечение е настъпило много по-късно и то без каквото и да е съдействие на залогодателя. Посочва и относима съдебна практика, с която обосновава значението на новонастъпили факти като причина за прекратяване на производството и връзката им с поведението на ответника. Моли за потвърждаване на правилната преценка на първата инстанция за липса на основание за преразпределяне на разноски в полза на ответник, който е причинил спор, приключен след удовлетворяване на ищеца без съдействието на длъжника му.

Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е разглеждал иск по чл. 422 ГПК на заявител Г. А. Л. за установяване на изискуем дълг по запис на заповед, удостоверен в заповед за незабавно изпълнение, оспорена от издателя на ценната книга ЗП В.В.Д. с възражение, депозирано по реда на чл. 414 ГПК. Няма спор, че при сезиране на заповедния съд 30.06.2023г. кредиторът е представил оригинален, подписан от земеделския производител запис на заповед, в който е уговорен падеж 03.02.2023г. за плащане на главница от 105 000лв, като този изискуем вече дълг е бил оспорен на 11.07.2023г. с бланкетно възражение, основано на опасност от принудително събиране на недължимо вземане. В исковата молба за установяване на съществуването на така оспореното задължение по ценната книга, кредиторът е признал като повод за поемането му съществуваща между него като поемател и издателя уговорка за предоставяне на заем за същия срок в същия размер, която била изпълнена от заемодателя на 09.08.23г.(след 2 получаване на ценната книга датирана на 03.08.23г.), но тъй като заемателя не върнал получената по банков път главница, кредиторът поискал плащането по записа. Същевременно в отговора си по иска, длъжникът е пояснил първоначалното си оспорване, като потвърдил, че ценната книга е била уговорена като гаранция по договор за заем, получен по банков път, но допълнително изложил насрещно възражения за злоупотреба на поемателя с тази ценна книга поради начална липса на обезпеченото с нея каузално задължение по заемната сделка (посочени са в евентуалност възражения за нищожност поради договаряне в противоречие със законова регламентация на банкова дейност и накърняване на добрите нрави с несправедливо висок лихвен процент и възражение за унищожаемост поради въвеждането на заемателя в заблуждение за последиците от задължаването му), евентуално поради вече настъпило погасяване на обезпечаемото с ценната книга задължение с частично доброволно връщане на 15 000 лв от заема и получаване на останалата част в резултат на принудително реализиране на друго обезпечение за същия дълг(прибиране на заложена по реда на ЗОЗ селско-стопанска продукция на стойност поне 112 160 лв. след пристъпване към изпълнение на 08.08.2023г. и започване на жътва на 15.09.2023г. на обработвани от длъжника площи от 402 дка).

Въз основа на тази защита на ответника е разпределена доказателствена тежест, очертани са безспорните факти по обезпечаването на вземания на заемодателя по заемна сделка едновременно с особен залог върху земеделска продукция и издадена ценна книга, предприето е доказване и от двете спорещи страни и са допуснати доказателства – експертизи, показания на свидетели, обяснения на страна и писмени доказателства. В отговора ответникът е заявил искане за присъждане на разноски, като е представил и договор за адвокатски хонорар, съдържащ удостоверяване на получен в брой хонорар от адвоката, което било и допълнено със списък на авансирани разходи за събиране на доказателствата.

Съдебното дирене е провеждано в поредица от заседания, като в последното от тях пълномощникът на ищеца е признал, че е изцяло удовлетворен от разпределени от депозитар суми, получени от продажба на ожънатата заложена продукция и е заявил отказ от претенцията си по ценната книга, след като насрещната страна не се е съгласила с първоначално обявено оттегляне. При това цялостно десезиране на съда ищецът също е поискал определяне на разноски в своя полза, като се е позовал на съществуването на дълга към началото на исковия процес и последвалото погасяване. Съдът е прекратил производството въз основа на отказа и като е приел, че нито към подаване на заявлението, нито към предявяване на иска е имало убедителни индикации, че дългът по записа ще бъде изплатен, е намерил че длъжникът е дал повод на кредитора да се ползва и от двете обезпечения и като е оспорил издадената заповед е провокирал и исковата защита и го е осъдил да заплати на ищеца всички направени разноски, включително и тези за снабдяване с оспорената заповед.

Обжалваното определение е постановено по молбата на ответника за изменение на това произнасяне. Искането за корекция на разноските е своевременно направено в срока за обжалване на прекратителното определение и може да бъде разгледано по същество.

3

Съответно на процесуалния въпрос, разгледан от първата инстанция по реда на чл. 248 ал.1 ГПК, въззивният съд съобразява трайно установената практика по приложение на чл. 78, ал. 4 ГПК, която допуска корективно тълкуване на основанието за възникване на отговорност за разноските в зависимост от обстоятелствата, предпоставили прекратяването на производството(определение № 144 от 22.03.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 644/2019 г., I т. о., ТК Определение № 129 от 7.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1597/2017 г., I г. о., ГК, Определение № 843 от 17.11.2014 г. на ВКС по ч. гр. д.

№ 6176/2014 г., IV г. о., ГК). В общия случай, когато отказът от иск е резултат от признание на основателните възражения на ответника или несъществуването на предявеното пред съд право на ищеца, ответникът безспорно има право на разноски, които е направил в процеса. Когато обаче отказът от иска е породен от факти, настъпили след сезирането на съда и е израз на добросъвестно процесуално поведение на ищеца, който се отказва от вече безпредметна защита поради получено удовлетворение на иначе съществувало по-рано свое право, отговорността за разноски ще следва да се разпредели при отчитане на добросъвестност на ответника, т. е. в негова полза не се дължат разноски ако е причинил предявяването на иска. Систематичното тълкуване в съответствие с чл. 3 ГПК изисква дори и при изявления, които са външно проявени като неизгодно за ищеца десезране, но по същество основани на признание от насрещната страна на спорното право, да се прилагат по аналогия последици, съответни на разпоредби на чл. 78 ал. 2 и ал.

9 ГПК( в редакции преди ДВ бр. 11/2023г.). В тези случаи, съдът следва да съобрази дали с поведението си ответникът е станал причина за предявяването на иска и тогава да му възложи разноските за този спор.

Спецификата на конкретния казус обаче, изисква и отчитане на връзката между абстрактна, но с безспорно обезпечителен характер ценна книга и обуславящото отговорността на издателя каузално отношение. В случая действително ответникът е поел задължение по запис на заповед, с което се е поставил в риск да търпи принудително изпълнение при пропускане на падежа, т.е. да причини при пропускане на падежа съдебен процес, в който да може да се позове на обезпечителния характер на абстрактната сделка. Затова и въззивният съд приема, че изначално именно длъжникът по записът е станал причина за сезирането на съда, респективно и за породената от това нужда от адвокатска защита, включваща както оспорване на заповедта, така и обосновката на цялостното оспорване в процеса по чл. 422 ГПК. Затова и тази страна следва да понесе тежестта на собствените си разноски без да има основание да ги „прехвърли“ като отговорност на ищеца, дори и когато той десезира съда.

Същевременно, обаче самото поведение на ответника не е причина и за промяната на интереса на ищеца да поддържа висящността на спора до пълното му разрешаване. Това е така, защото от една страна самия кредитор признава, че не е получил удовлетворение на процесното вземане по абстрактната сделка, а на обезпеченото с нея каузално задължение. Самото то обаче съвсем не е безспорно (доколкото съществената част от защитата на издателя на записа се концентрира във възражения за недействителност на заема и злоупотребата с двете обезпечения) и затова като е осуетил с отказа си довършването на съдебното дирене, ищецът е препятствал фактически доказването на собствената си добросъвестност. В тази връзка не може да се 4 пренебрегне обстоятелството, че по делото са събрани данни за разпределяне на получени от осребрен извънсъдебно особен залог суми, които не покриват размера на главницата по ценната книга, но въпреки това пълномощникът на ищеца е признал, че интересът му от установяване на правата му е изцяло отпаднал. От друга страна, самото предприемане на реализиране на две обезпечения (пристъпване към изпълнение по заложно право без съдебна процедура и паралелно снабдяване с принудително изпълняема заповед по гаранционна ценна книга) е аналогично на едновременно прилагане на повече от един способ за принудително изпълнение на един и същ дълг, което поведение, макар и да е правомерно остава на риск на кредитора, ако само един от тях се окаже ефективен (арг. от чл. 79 ал.1 т. 3 ГПК). Затова, не може да се приеме, че правото на отказ от иска е упражнено само поради недобросъвестно поведение на самия ответник, забавил плащане на иначе призната за безспорно дължима сума, за да се приложат разрешенията, установени в цитираната от въззиваемия ищец съдебна практика. Поначало, при направен отказ от иск, правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК предпоставя, че десезирането е предприето от ищеца за да ограничи неблагоприятните за него последици от оказала се в хода на съдебното дирене неоснователна претенция и затова само когато отказът е породен от поведение на самия ответник, след предявяване на основателен иск, това правило може да търпи корекция.