Решение № 93 от 03.01.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 03.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на единадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ИВАНКА И.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 464 по описа на СГС за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение 503195 от 08.10.2018 г., постановено по гр. дело № 23343/2017 г. по описа на СРС, ГО, 125-ти състав, са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Е.В.И. кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на паричните задължения, удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена на 16.01.2017 г. по гр. дело № 15387/2017 г. на СРС, 125-ти състав, за сумата от 1,49 лева по фактура № **********/10.2016г., представляваща доставена през периода от м.10.2015г. до м.03.2016г. от дружеството топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: София, бул. ********, ап.46, аб.№ 417280, ведно със законна лихва за периода от 10.1.2017 г. до изплащане на вземането, обезщетение за забава от 0,01 лева върху вземането по тази фактура, както и сумата от 47,49 лева главница по фактура № ********** за доставена от дружеството топлинна енергия за м.04.2106г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: С София, бул. ********, ап.46, аб.№

417280, ведно със законна лихва за периода от 10.1.2017 г. до изплащане на вземането. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. Ал. 8 ГПК и сумата от 304,20 лв., представляващи разноски в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника Е.В.И., чрез пълномощника й – адв. С.К., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че в конкретния случай ищецът не е установил процесното вземане, тъй като не е представил фактурата и справка по неговата партида, установяваща същото. Изтъква, че решаващите мотиви на съда почивали на неправилна трактовка на СТЕ, доколкото се бъркала номерацията на апартаментите.

Моли съда да отмени решението и отхвърли предявените искове, включително и в частта за разноските.

Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Б.Б.” ООД - третото лице помагач на ищеца –не са подали отговор на въззивната жалба. С молба от 10.10.2019 г. въззиваемият „Т.С.” ЕАД, чрез процесуалния си представител е подал молба, с която взема становище по същество на спора, като моли въззивният съд да потвърди обжалваното решение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване дали ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета СТЕ се установява, че до имота, находящ се в София, бул. ********, ап.46, аб.№ 417280 e доставяна топлинна енергия и ответницата дължи такава за СИ. Вещото лице по СТЕ е извършило оглед на апартамента, и е установило, че в имота е извършено преустройство и същият е обединен с ап. 47, като след извършване на преустройството в зоната на ап. 46 е монтиран един радиатор, който се захранва с ТЕ от новоизградена тръбна връзка през колекторната кутия обслужваща ап. 47. Ето защо вещото лице е категорично, че за имота следва да се начисли ТЕ само за СИ. По изложените съображения настоящият състав на съда приема, че противно на поддържаното в жалбата ответникът дължи заплащане на ТЕ за СИ за процесния недвижим имот, а именно – ап 46, поради което е неоснователно оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд е извършил неправилна трактовка на изслушаната СТЕ.

Предвид оплакването в жалбата, касаещо присъждането на разноски за юрискунсулт следва да се отбележи, че с Решение № 10/29.IХ.2016 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 3/2016 г. е отхвърлил искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (в сила от 1.III.2008 г.). Следователно възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК е дължимо във всички случаи, когато юридическо лице е било защитавано в гражданския процес от юрисконсулт, както е в конкретния случай.

Ето защо отговорността за разноските се определя от действащия към съответния момент закон (в който смисъл е и Определение № 152 по гр.д. №50235/2016 г., по описа на ВКС, IV г.о.). Тъй като, юрисконсултското възнаграждение се дължи, без да е необходимо да се представят доказателства за неговото заплащане, то и за определяне на размера му съдът следва да съобрази нормативната уредба, действаща към момента, в който най-късно страната може да заяви претенцията си за този вид разноски, а именно приключване на съдебното дирени и даване ход на устните състезания, което е било съобразено от първоинстанционния съд.

По изложените съображения и с оглед обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение с въззивната жалба включително относно размера на предявените искове не са направени други оплаквания и доколкото настоящата инстанция по силата на чл. 269 ГПК е ограничена да извърши проверка само по релевираните оплаквания, решението следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.

При този изход на спора на въззиваемият макар и да има право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй като същият не е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната инстанция.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. 280, ал. 3, т.

1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение 503195 от 08.102.2018 г., постановено по гр. дело № 23343/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 125-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Б.Б.” ООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: