Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 688 от 17.02.2026, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 12757/2025
Вид
Решение № 688
Подписан
17.02.2026
В сила
13.03.2026
Състав
Весела Петрова Кърпачева

Цитирани разпоредби

  • чл. 131, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.214 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.214, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 19, ал.1 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал.3 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.3, т.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 688 гр. Пловдив, 17.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330112757 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. С. К. против „Креди Йес“ ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 500 лв., частично от сумата от 3035 лв., получена без правно основание от ответника за периода от 17.02.2023 г. до 28.07.2025 г., съгласно договор за паричен заем № **** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – ****г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на **** г. между страните по делото бил сключен договор за паричен заем № ****, по силата на който на ищцата били предоставени в заем средства в размер на 2500 лв., при месечен лихвен процент 3,330 %, годишен процент на разходите 48,320 % и срок за погасяване на заема 15 месечни вноски, всяка в размер на 214,45 лв. Твърди, че съгласно чл.6 договорът следвало да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията на чл.10, ал.1, т.1 от общите условия и с още едно от посочените обезпечения. При неизпълнение на тези условия по чл.6 длъжникът дължал неустойка по кредита на основание чл.8 в размер на 2318,32 лв., която се престирала разсрочено с погасителната вноска. Месечната вноска за неустойка била в размер на 154,55 лв., която се добавяла към месечната вноска по кредита и тя ставала 369 лв. Твърди, че от датата на сключване на договора до подаване на исковата молба, заплатила на ответника 5535 лв. Поддържа, че процесният договор е нищожен и на основание чл.23 ЗПК дължала връщане само на главницата. Твърди, че била заплатена сумата от 3035 лв., която подлежала на връщане. Счита, че има нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като посоченият в договора за паричен заем годишен процент на разходите не отговарял на реално приложения по договора, тъй като неустойката не била включена в ГПР. Предвид изложените твърдения предявява настоящия иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 500 лв., частично от сумата от 3035 лв., недължимо платена по процесния договор за кредит. Поради изложеното предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Креди Йес“ ООД е депозирало писмен отговор, с който оспорва предявения иск и моли за неговото 1 отхвърляне. Признава, че на *** г. между страните бил сключен процесният договор за паричен заем. Признава обстоятелството, че на основание чл.8 от договора била начислена неустойка поради неизпълнение на задължението на ищеца да предостави обезпечение съгласно изискванията на общите условия. Твърди, че процесният договор е валидно сключен, доколкото заемателят лично е участвал при изразяването на съгласие за сключването му. Сочи, че към момента на исковата молба ищцата заплатила по договор сумата от общо 5372,73 лв., от която сума била погасена главница в размер на 2500 лв., договорна лихва от 666,22 лв., неустойка по чл.8 в размер на 2204,61 лв. и лихва за забава от 1,90 лв. Ответникът възразява по отношение на размера на предявения иск и оспорва изложените твърдения за нарушение на разпоредбата на чл.10, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи, че в договора е посочен конкретен размер на ГПР, като същият е изчислен съобразно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Твърди, че размерът на неустойката не следвало да се изчислява към ГПК, тъй като представлявала разход, който потребителят следвало да заплати поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора. Излага подробни съображения относно разпоредбата на чл.8 от договора за паричен заем, в която се уговаряла посочената неустойка. Твърди, че тази клауза е била индивидуално договорена. Възразява срещу искането за назначаване на съдебно счетоводна експертиза. Излага твърдения, че неустойката по договора за кредит не е включена в ГПР. Прави възражение досежно претендираното адвокатско възнаграждение поради неговата прекомерност. Предвид изложените съображения може за отхвърляне на иска.

С молба вх. № **** г. ищцата прави изменение на размера на предявения иск на основание чл.214, ал.1 ГПК чрез неговото увеличаване на сумата от 2872,73 лв. С протоколно определение от **** г. така заявеното изменение е прието от съда, като искът срещу ответника се счита предявен за сумата от 2872,73 лв. или 1468,80 евро.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Креди Йес“ ООД е възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем № **** г., по който предоставената от ответника парична сума в размер на 2500 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Фактът на усвояване на заемната сума се установява и от представения разходен касов ордер № ** от **** г. – л.5 гръб от делото. Страните не спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в представения по делото екземпляр на договор за кредит (л.3-л.4 от делото). Не е спорен и фактът на заплащане на процесните суми от страна на ищцата, в който смисъл е изричното изявление на ответника в писмения отговор, а именно, че ищцата е заплатила на ответното дружество сумата от общо 5372,73 лв., от която главница в размер на 2500 лв., договорна лихва от 666,22 лв., неустойка по чл.8 от договора в размер на 2204,61 лв. и лихва за забава в размер на 1,90 лв. Спорни между страните са правните въпроси досежно действителността на постигнатите съглашения и основателността на претенцията за връщане на платените без основание суми.

По основателността на иска:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за потребителски кредит, който да е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащанията са осъществени на валидно основание, т.е. че процесният договор за паричен заем е действителен.

За да е основателен предявеният иск, следва да се установи, че плащането на претендираните суми е при начална липса на основание, поради наличие на някое от 2 специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1)при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2)при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3)при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за кредит, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на 3 потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в чл. 3, ал.1, т.5 от договора годишен процент на разходите в размер на 48,320 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. В този смисъл са всички изложени от ищцата съображения в исковата молба.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.