Определение № 787 от 29.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 787 гр. София, 29.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20228002902254 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответниците в производството – „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, ЕИК: 102063776 и З. П. Р., ЕГН: **********, срещу въззивно решение № 11 от 07. 02. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 247 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 255 от 13.

07. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по т.д. № 510 по описа на съда за 2019 г., с което на свой ред е обявен, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за относително недействителен по отношение на ищеца „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК: 205942517, договор за покупко-продажба на дружествени дялове във „ВЕЛЕС ПЛАСТ“ ЕООД, ЕИК: 202364241, сключен на 07. 10. 2014 г. между „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, ЕИК:

102063776 и З. П. Р., ЕГН: **********, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната си жалба касаторите излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение и искат отмяната му, претендират разноски.

Твърди се, че ищецът не е кредитор на ответника

„СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, поради което и няма правен интерес от 1 воденето на иска. Излага се, че е безспорно по делото, че ответникът „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД е бил кредитополучател по договор за кредит № 050-20 от 13. 10. 2008 г. с ТБ „МКБ ЮНИОНБАНК“ АД и 8 броя анекси към същия, както и че с подписването на анекс № 4/07. 06. 2011 г. към договор за овърдрафтен кредит № 050-67/11. 06. 2011 г. дружеството е встъпило като съдлъжник и по този договор, и последващи два анекса към него.

Сочи се, че по делото е представен договор за цесия от 07. 12. 2018 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД /“ПИБ“ АД/ и „С.Г. Груп“ ЕООД /впоследствие ЕАД/ за продажба на портфейл от дългове, като към допълнителната искова молба е представено и Приложение № 39 към договора, от което е видно, че е прехвърлено вземане по договор за кредит № 050-20 от 13. 10. 2008 г., без да са представени доказателства, че в съвкупността от продадени дългове е и този по договор за овърдрафтен кредит № 050-67/11. 06. 2011 г.

Твърди се, че не са представени доказателства, че на длъжника е било съобщено за извършеното прехвърляне - в представените две товарителници като получател е вписано лицето Найденов, който е управител на „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД, а не на „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, а представеното по делото, неподписано от получателя уведомление изх. № I-272/07. 02. 2019 г. до „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД с копие до „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД касае уведомяване до длъжниците по договор за овърдрафтен кредит № 050-67/11. 06. 2011 г., за вземанията по който договор ищецът пък не е представил доказателства, че са предмет на цесията му с „ПИБ“ АД.

Поради изложеното според касаторите в нито един момент извършеното прехвърляне на вземания не е породило правното си действие спрямо длъжника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, тъй като не му е било съобщено. За такова съобщаване може да се счита едва изпращането на Приложение № 39 с допълнителната искова молба /същата е връчена на ответниците на 17 и 26. 02. 2020 г. – бел. на докладчика в касационната инстанция/, с което при това длъжникът е уведомен само за прехвърлянето на вземанията по договор за кредит № 050-20 от 13. 10. 2008 г. Към датата на това уведомяване обаче според 2 касаторите ищецът вече е изгубил качеството си на кредитор, тъй като на 18. 10. 2019 г. е продал своето вземане на трето лице – „ЕКОЩРОМ“ ЕООД, за което и за уведомяването на длъжника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД за това прехвърляне, според касаторите са представени доказателства по делото. Твърди се, че съдът не дава отговор на въпроса дали приема, че ответниците са валидно уведомени за процесната продажба на вземане с процесното съобщение, а приема, че дори и да не били уведомени със съобщението, то били уведомени най-късно с получаването на исковата молба. Тезата на ответниците обаче е, че ищецът няма правен интерес, поради което е от значение дали към момента на завеждането на делото договорът за продажба е произвел своето действие, а не след това, доколкото към датата на получаването на исковата молба ищецът вече не е кредитор по вземане към „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД /тук явно се има предвид ответника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, доколкото правният интерес на ищеца да води иска по чл. 135 от ЗЗД се обосновава по делото само с качеството му на кредитор именно на „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, но не и на „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД – бел. на докладчика в касационната инстанция/.

Според касаторите видно от договора за продажба на вземания между ищеца „С.Г. Груп“ ЕАД и „ЕКОЩРОМ“ ЕООД от 18. 10. 2019 г. ищецът - цедент е прехвърлил на цесионера два броя вземания във вида и в пълния размер, в който цедентът ги притежава, съгласно разпоредбите на договор за цесия между него и „ПИБ“ АД с нотариална заверка на подписите от 07. 12. 2018 г., и съответните Приложение № 32 и Приложение № 39 – неразделни части от договора, за които вземания цедентът притежава изпълнителен титул – изпълнителен лист от 26.

08. 2016 г., издаден по гр.д. № 329/2016 г. на РС – Средец и изпълнителен лист от 25. 08. 2016 г., издаден от РС – Царево. При така изложеното за касаторите е безспорно, че ищецът е загубил качеството си на кредитор.

Доколкото, отново според изложеното от касаторите в жалбата им, искът по чл. 135 от ЗЗД има характер на обезпечение и в договора между ищеца и „ЕКОЩРОМ“ ЕООД не само не е уговорено друго, но и изрично е уговорено, че вземанията – негов предмет, се прехвърлят на цесионера заедно с всички обезпечения, то и според касаторите, ако към момента на прехвърлянето на вземането за цедента вече е било възникнало 3 правото на иск по чл. 135 от ЗЗД, с последващата цесия това право е преминало в патримониума на цесионера „ЕКОЩРОМ“ ЕООД.

В тази връзка се оспорва изводът на съда, че ищецът има активна материалноправна легитимация да води иска, тъй като основана на веднъж възникналото преобразуващо право да се иска обявяване на относителна недействителност на увреждащата сделка, същата не се погасявала с последващите цесии.

Оспорва се и изводът на първоинстанционния съд, към мотивите на решението на който въззивният съд е препратил, основан на разпоредбите на чл. 226, ал. 1 и 2 от ГПК, съобразно които при прехвърляне на спорното право делото продължава между същите страни. Според касаторите в случая с последващата цесия не е налице прехвърляне на спорното във висящия процес право, тъй като съобразно предмета на делото и според касаторите, спорното право е относителната недействителност на процесния договор за прехвърляне на дружествени дялове. Отново според касаторите приетото от съда би било налице и разпоредбите на чл. 226 от ГПК, на които съдът се е позовал, биха били приложими при прехвърляне по време на процеса, на дружествените дялове, обявяването на относителната недействителност спрямо ищеца, на прехвърлянето на които от първия на втория ответник, е предмет на предявения, процесен иск по чл. 135 от ЗЗД. Цитират се в подкрепа на такъв извод разпоредбите на чл. 426, ал. 2 /тук явно се има предвид чл. 226, ал. 2 ГПК – разпоредбата на чл. 426, ал. 2 от с.з. е неотносима към спора – бел. на докладчика в касационната инстанция/ във вр. с чл. 222 ГПК, както и на чл. 226, ал. 3 във вр. с чл. 114 и чл. 78 от ЗС, въз основа на съдържанието на които се твърди, че разпоредбите на чл. 226, ал. 1 и 2 от ГПК в случая биха имали възприетото от съда тяхно действие, само по отношение на евентуалния приобретател на дружествените дялове – предмет на процесния договор, но не и по отношение на ищеца – цедент и цесионера му „ЕКОЩРОМ“ ЕООД, тъй като последният не е придобил „спорното право“ в процеса; постановеният по делото съдебен акт не би имал сила на пресъдено нещо по отношение на него, а той единствен има правен интерес да води обезпечително производство по процесния ред на чл. 135 от ЗЗД и това се извличало от съдържанието на чл. 298 от ГПК.

4

Все в изложената насока се цитира и ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г. с мотивите към същото, в светлината на които се твърди, че по делото са представени доказателства /има се предвид представената във въззивното производство спогодба с участието на ответника „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД и цесионера по договор за цесия с ищеца „ЕКОЩРОМ“ ЕООД от 15. 10. 2021 г. за погасяване на дълга на първото към второто търговски дружества – бел. на докладчика в касационната инстанция/, че целият прехвърлен по договора за цесия дълг е погасен, с което е отпаднало качеството на длъжник въобще на въззивника „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД /тук явно отново се има предвид „СРЕДЕЦПЛАСТ“ ЕООД, „МЕТАЛПЛАСТ БГ“ ЕООД не е страна по делото – бел. на докладчика в касационната инстанция/. Критикува се като противоречащо на закона и на доказателствата приетото от съда, че този факт е ирелевантен за изхода на делото, тъй като това не можело да доведе до извод, че преобразуващото право на ищеца било погасено, доколкото спогодбата не доказвала удовлетворяване на ищеца, респ. цесионера „КОРПОРАТИВНА КОЛЕКТОРСКА КОМПАНИЯ“ ЕООД /което дружество пък е цесионер по друг договор за цесия с ищеца, според твърденията на когото – за прехвърляне на вземане в размер на 100000 евро – част само от главницата по първоначалното процесно вземане, и сключен преди договора за цесия с „ЕКОЩРОМ“ ЕООД – бел. на докладчика в касационната инстанция/. По отношение на цесионера „КОРПОРАТИВНА КОЛЕКТОРСКА КОМПАНИЯ“ ЕООД касаторите твърдят, че не е доказано качеството му на такъв и на титуляр на част от вземането, доколкото са оспорили по делото договора за цесия между ищеца и това дружество, като създаден за целите на процеса, оспорена е и датата на съставянето и подписването му – обстоятелства, които съдът не е обсъждал.

По отношение приетото от съда, че погасяването на задължението не можело да доведе до извод, че преобразуващото право на ищеца е погасено се твърди, че противоречи на ТРОСГТКВКС № 2/2021 г. по тълк.д. № 2/2019 г. и приетото в него, че правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД, е предпоставено от наличие на действително вземане.

5

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите заявяват наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

В раздели от I до V от изложението се пресъздават оплакванията, изложени от касаторите в касационната жалба, но липсват формулирани правни въпроси, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съдържанието на която е пресъздадено и по-долу в настоящите мотиви.

В р. VI от изложението /номериран „V.“/, се формулират въпросите:

„Поражда ли действие цесия спрямо длъжника и третите лица в случаите, в които уведомяването за същата е станало след като цесионерът е загубил вече качеството си на кредитор?“ По отношение на този въпрос се заявява наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК , като се поддържа противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 142-7 от 11. 11. 1954 г. ОСГК, където е прието, че цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за станалото прехвърляне; Съобщението, направено от приемателя /цесионера/ на длъжника, не оказва такова действие. Поддържа се, че и в поновата практика на ВКС е дадено идентично разрешение, като например в решение № 89 от 30. 09. 2020 г. на ВКС по гр.д. № 3827/2019 г. на Четвърто г.о. на ВКС, ГК. В случай че се приеме, че посочената от касаторите съдебна практика е неприложима, алтернативно и бланкетно се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК , без същото да се обосновава с конкретни твърдения за наличието на хипотезата, уредена в посочената норма на процесуалния закон.