Решение № 5722 от 26.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5722 гр. Пловдив, 26.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330102628 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. Г. Г., ЕГН **********, против „Креди йес“ ООД, ЕИК 200688545, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ..... от 26.01.2024 г., с предоставена сума от 700 лева, платима на 9 вноски, при лихвен процент на ден от 3,330 % и ГПР – 48,112 %, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 6 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с гарант /и, отговарящи/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на Заемателя: ипотека върху недвижим имот, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимото имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ; ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.

В случай на неизпълнение от страна на заемополучателя на уговореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или в случай, че представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1и т. 4 от ОУ, същият дължал неустойка в размер на 618.36 лева, която следвало да заплати разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се прибавяла месечната вноска за неустойка.

Твърди се, че договорът за кредит е недействителен поради невключване в ГПР на неустойката, което води до нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка се сочи, че отразеният ГПР не е действителният такъв. Освен това се твърди, че в договора не е посочено кои точно разходи се включват в ГПР.

Предвид изложеното, се моли да се уважи предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска.

1

Поддържа, че ищецът е била предварително запознат с условията на дружеството за обезпечаване на заема, при което е имал възможност да прецени дали да сключи договора.

Посочва, че при сключване на договора страните са действали в рамките на свободата на договаряне, като неустойката не излизала извън присъщите й функции. Твърди да са спазени изискванията на ЗПК, доколкото договорът имал за предмет потребителски кредит.

Неустойката съставлявала разход, който ищецът следвало да заплати при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение. Твърди, че клаузата за неустойка била индивидуално уговорена, доколкото била съобразена с параметрите, посочени от ищеца в молбата за кандидатстване за заем. С оглед тези обстоятелства, в договора бил уговорен размер на неустойката, съобразен с индивидуалните потребности и възможности на ищцата.

Поддържа, че уговорената неустойка притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и, че същата е валидна и индивидуално уговорена.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

В тежест на ищеца е да установи наличието на договор за потребителски кредит, който не отговаря на твърдените законови изисквания, при което са налице пороци, водещи до недействителност.

Ответната страна следва да докаже валидност на договора и оспорените му клаузи, който е сключен съобразно изискванията на ЗПК и при спазване правата и интересите на потребителя, като опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои твърдения и възражения в отговора.

При така разпределената доказателствена тежест, съдът приема установителния иск за основателен и доказан, по следните съображения:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е подписан Договор за паричен заем № ......от 26.01.2024 г., по който предоставената сума е усвоена, с ГПР 48.112 %, с месечен лихвен процент – 3.330 %; че в чл. 8 от Договора е уговорена неустойка в размер на 618.36 лева, дължима при непредставяне на обезпечение. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 19.08.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за паричен заем № ..... от 26.01.2024 г., се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 700 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като месечния лихвен процент по заема е 3.330 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.112 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 9 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 821.64 лева.

В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя: ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимо имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ; ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.

С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от сключването му или представеното 2 обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 618.36 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Креди Йес“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, тъй като в конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.112 %, а възнаградителната лихва– 3.330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.112 % и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде 3 кратък – за потребителя се създава значително затруднение, относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие.

При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.

№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.