Определение № 1212 от 18.08.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1212 гр. Велико Търново, 18.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на осемнадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радка Цариградска

Членове:

Еманоел Вардаров

ПЕНКО ЦАНКОВ като разгледа докладваното от Еманоел Вардаров Въззивно частно гражданско дело № 20264100500827 по описа за 2026 година

Производство по чл.278 от ГПК.

Постъпила е частна жалба с вх.№12007/27.05.2026г. чрез ВТРС до ВТОС от „ Е.“ЕАД с ЕИК:.(универсален правоприемник на „Е.“ЕООД), представлявано от Изп.директор Т. Ив.В.(чрез юрисконсулт М. М.), против Определение№976/07.05.2026г. по гр.дело№46/2026г. на ВТРС с което е отхвърлено възражението на дружеството, направено с отговора на исковата молба за липса на местна компетентност за разглеждане на производството от ВТPC и изпращането му компетентност на СРС. Счита, че предявеният от ищеца иск не бил на потребител по смисъла на чл.113 от ГПК, а на длъжник по изпълнението по смисъла на чл.439 от ГПК. С този иск ищецът не защитавал свои потребителски права по сключен с праводателя на ответника договор за банков кредит, нито иска признаване на недължимост на суми по такъв договор, а оспорвал като длъжник материалната законосъобразност на принудителното изпълнение, поради обстоятелства, възникнали след издаването на изпълнителното основание(изтекла погасителна давност). Поради тази причина за подсъдността на иска по чл.439 от ГПК следвало да се приложат общите правила, респ. общата местна подсъдност по чл.108 от ГПК, а не особената такава по чл.113 от ГПК. Също така, нямало изложение на факти и обстоятелства за това, че ищецът имал качеството на потребител по смисъла на ЗЗП в отношенията си с ответника и в това си качество предявявал този иск за защита. Моли съда да отмени обжалваното определение на ВТРС и делото да бъде прехвърлено в СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

В отговора си по чл.276 от ГПК Й. Г. Н. с ЕГН**********, с постоянен адрес: гр.П.Т.(чрез адв.Й. Ал.И. от ВТАК) оспорва частната жалба. С подаването на исковата молба ищцата упражнявала свои права в качеството си на потребител. В §.13 т.1 от ДР на ЗЗП било дефинирано легалното понятие за „потребител“, като всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Защитата на потребителя била специална и дерогирала общите правила за защита на физическото лице. Обстоятелството, че ищцата Н. упражнявала права 1 след образуван вече изпълнителен процес не водело до загуба на качеството на потребител от нейна страна. Била упражнила правото си на иск съобразно правилото на чл.113 от ГПК и го предявила по своя постоянен или настоящ адрес. Така, ВТРС възприел, че с подаването на исковата молба пред местнокомпетентния съд по постоянен и настоящ адрес на ищцата, тя приложила специалната местна подсъдност по чл.113 от ГПК, като в това производство Н. имала това качество, като се защитавали права, възникнали за нея именно като потребител. Моли съда да отхвърлите изцяло подадената частна жалба срещу Определение№976/07.05.2026г. по гр.дело№46/2026г. на ВТРС и да се потвърди обжалваното определение.

Съдът, като взе пред вид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.дело№46/2026г. на ВТРС е образувано по предявени отрицателни установителни искове по реда на чл.439 ввр. чл.124 от ГПК и на основание чл.110 от ЗЗД, чл.117 ал.2 от ЗЗД или чл.111 б.“В“ от ЗЗД, от страна на Й. Г. Н.(чрез адв.Й. Ал.И. от ВТАК) против „Е.“ЕАД с ЕИК:.(универсален правоприемник на „Е.“ЕООД), за: сумата 6997.28€, от които главница в размер на 2627.53€, законна лихва в размер на 273.84€ за периода: 08.03.2025г.08.01.2026г., неолихвяеми вземания в размер на 3276.37€, разноски по изп.дело – 76.69€ и такси по Тарифата към ЗЧСИ в размер на 742.85€ по изп.дeло№83/2025г. на ЧСИ Дияна Ж.Колева с район на действие ВТОС, за които суми са издадени Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изп.лист от 05.10.2011г. по ч.гр.дело№4170/2011г. на ВТРС в полза на „Банка ДСК“АД и вземанията по които са прехвърлени на „Е.“ЕООД с договор за цесия от 21.10.2020г.

В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил отговор от „ Е.“ЕАД(чрез юрисконсулт М.

М.), с който е направено възражение за местна подсъдност на делото, като неподсъдно на ВТРС.

Ответникът посочва, че искът следва да бъде предявен пред съда, в района на който е неговото седалище, съгл. чл.108 от ГПК, тъй като ищцата не била заявила себе като потребител по договора за кредит с банката и не била упражнила правото си по чл.113 от ГПК, а и всъщност не е такава, понеже е в положението на длъжник по предприето срещу нея принудително изпълнение.

С Определение№976/07.05.2026г. по гр.дело№46/2026г. на ВТРС е отхвърлил възражението на „Е.“ЕАД за местна неподсъдност на делото. С твърдението, че е била длъжник на банкатацедент по договор за потребителски кредит, ищцата заявила, че е потребител на банкови услуги.

Подаването на исковата молба до съда, в чийто район попада настоящия и адрес било упражняване на правото и по чл.113 от ГПК, доколкото законът не поставял като условие за надлежното му упражняване изричното изявление за това. Първоинстанционният съд счита, че качеството и на потребител не било отпаднало , тъй като не се влияело от прехвърлянето на вземанията(по аргумент от чл.99 ал.2 от ЗЗД), а оспорването им като погасени по давност, имало материалноправен, а не процесуалноправен характер.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Частната жалба е с правно основание чл.274 ал.1 т.2 от ГПК ввр. чл.121 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок(на 26.05.2026г.) по чл.275 ал.1 от ГПК от страна(уведомена на 18.05.2026г.), която има правен интерес от обжалването му в атакуваната част. Съгласно чл.60 ал.4, ал.6 от ГПК, срокът, който се брои на седмици, изтича в съответния ден на последната седмица и когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден(25.05.2026г. е неприсъствен ден…). Жалбата отговаря на изискванията по чл.260 и чл.261 от ГПК и е допустима и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.

2

Ето защо тя следва да се разгледа по същество.

Съгласно легалната дефиниция на §.13 т.1 от ДР на ЗЗП, „потребител“ е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Същата дефиниция предвижда, че „потребител“ е и всяко физическо лице, което като страна по договор по ЗЗП, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Безспорно Й. Г. Н. има качество на потребител на финансова услуга по смисъла на §.13 т.1, т.12 от ДР на ЗЗП, тъй като той като физическо лице е сключила с „Банка ДСК“АД договор за кредит за текущо потребление от 30.06.2008г. Впоследствие „Банка ДСК“АД е цедирала вземането си към „Е.“ЕООД(праводател на настоящия ответник „Е.“ЕАД). Следователно, Й. Г. Н. е ползвала услуга, свързана с банкова дейност и кредитиране, която не е предназначена за извършване на търговска или професионална дейност, а предявеният иск/искове са свързани с установяване несъществуването на вземания, произтичащи от този договор. В настоящия случай се касае до спорни отношения възникнали именно във връзка с потребителския договор. Без значение е обстоятелството, че вземането се претендира като придобито чрез договор за цесия, доколкото потребителят не губи това си качество при прехвърлянето му в полза на трето лице, а определящо е положението му към момента на сключване на съответния договор, по който е страна. С оглед на това, без значение е и дали съответният спор, произтичащ от потребителски договор, се води с цедента или с цесионера.

Разпоредбата на чл.113 от ГПК не разграничава специалната подсъдност според вида на исковете на потребителя, поради което същата и приложима и при отрицателния установителен иск/искове. Съобразно ЗЗП само основанието за възникване на вземането е от значение за качеството потребител на едно физическо лице. Липсва неяснота относно приложението на чл.113 от ГПК ввр. чл.439 от ГПК. Обстоятелството, че настоящото исково производство е по чл.439 от ГПК и в него не се решава изначалната дължимост на вземанията от ищцата, а се преценява дали след издаване на изпълнителното основание е осъществен правопогасяващ факт, не променя характера на задълженията като потребителски, а от там и на спора като такъв. Предмет и на производството по чл.439 от ГПК са самите договорни вземания, а те не губят потребителския си характер след влизане в сила на изпълнителното основание, с което са установени. Качеството „длъжник“ на ищцата по вземанията, а и в изпълнителното производство, не е несъвместимо с качеството „потребител“. Всеки потребител може да бъде длъжник или кредитор по потребителския договор, и съответно - може да бъде ищец или ответник по делото с такъв предмет. Разпоредбата не разграничава специалната подсъдност според вида на исковете на потребителя, поради което същата е приложима и при отрицателния установителен иск. В производствата по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК е приложим чл.113 от ГПК - в случаите, в които искът касае вземане по договор, по който ищцата има качеството потребител, какъвто е и настоящият.

В обощение - цената на всеки от един от трите иска е под 12782.30€, с оглед на което и на основание чл.104 т.4 от ГПК, делото е подсъдно на районен съд. Настоящият съдебен състав приема, че на основание чл.113 от ГПК местно компетентен да се произнесе по спора е Районен съд В.Търново - по постоянния и настоящ адрес на ищцата. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено, като въззивното определение не подлежи на касационно обжалване - т.9 б.“В“ от Тълк.решение от 09.12.2013г. по тълк.дело№1/2013г. на ОСГТК на ВКС(Определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е оставен без уважение отводът за неподведомственост, 3 респективно за неподсъдност, не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е от категорията на актовете, предвидени в чл.274 ал.3 т.1 и т.2 от ГПК…).

Водим от изложено и на основание чл.7 ал.2 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение№976/07.05.2026г. по гр.дело№46/2026г. на ВТРС с което е отхвърлено възражението на „Е.“ЕАД с ЕИК:.(универсален правоприемник на „Е.“ЕООД), представлявано от Изп.директор Т. Ив.В., направено с отговора на исковата молба за липса на местна компетентност за разглеждане на производството от Районен съд В.Търново и изпращането му компетентност на Софийски районен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4