Решение № 801 от 30.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 801 гр. Варна, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 15 СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валя Цуцакова при участието на секретаря Радостина Ив. Иванова като разгледа докладваното от Валя Цуцакова Административно наказателно дело № 20253110202808 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 72, ал.4 от ЗМВР.

Образувано е по жалба на А. Р. К. ЕГН**********, чрез пълномощника си адв.П.

Н., против Заповед № 433зз469/30.06.2025г. на ОР от Първо РУ при ОД на МВР-Варна – инспектор *, с която на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР е разпоредено задържането на К. за срок от 24 часа.

С жалбата се изразява становище, че процесната заповед е издадена от некомпетентен орган, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон.Заповедта не отговаряла на изискванията на чл.72 ал.2т.2 от ЗМВР, тъй като не били посочени фактическите и правни основания за задържането на жалбоподателя.Не било ясно защо К. е задържан и с какво това задържане е допринусло за постигането на преследваната от закона цел и в заключение се иска отмяна на обжалваната заповед.

В част от съдебните заседания жалбоподателят се представлява от адв.Н. и адв.

Н., надлежно упълномощени и приети от съда, като в последно с.з. не се явява процесуален представител.Депозирани са писмени молби за отмяна на процесната заповед и присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът * не се явява лично в с.з, представлява се от юрисконсулт, който 1 оспорва жалбата, а в хода на делото по същество моли оспорваната заповед да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна, като приема, че са били налице предпоставки за задържането на жалбоподателя и моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

По допустимостта:

Оспорената заповед е връчена на жалбоподателя на датата на издаването й /30.06.2025г./, като жалба против нея е подадена на 01.07.2025г.Следователно същата е депозирана в законоустановения срок, пред надлежния съд и от легитимирано лице при наличието на правен интерес, поради което се явява допустима за разглеждане.

По основателността:

Със Заповед за задържане на лице № 433зз469/30.06.2025г. е наредено задържане на А. Р. К. ЕГН********** , за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР .Според съдържанието на заповедта, задържането е станало на 30.06.25г. в 09,00ч., като в заповедта е отразено, че лицето е задържано в помещение за временно задържане на Първо РУ- гр.Варна.. Заповедта е подписана от нейния издател – инспектор ОР при Първо РУ към ОД на МВР-Варна - * и от задържаното лице. Заедно с това на лицето е извършен личен обиск, за което е съставен протокол.

На 01.07.25г. в 08,55ч. К. е бил освободен, без по преписката да се съдържат данни за извършвани с него действия през времето, през което е бил задържан.Съдът изиска заверени копия от материалите по ДП №914/25г. по описа на Първо РУ-Варна, от които се установи, че след като е бил освободен, на 01.07.2025т. жалбоподателят К. е бил разпитан в качеството на свидетел, като разпитът му е започнал в 09.00ч.Към настоящият момент от доказателствата по делото е видно, че ДП №914/25г. по описа на Първо РУ-Варна е спряно.

В хода на съдебното производство се установи, че на 30.06.2025г. ,ответникът * и колегата му св.А., служители в сектор КП при Първо РУ-ОД на МВР-Варна задържали жалбоподателят К. в дома му, след като се запознали с протокол за разпит на пострадалия Д., във връзка с който било образувано ДП №914/25г. по описа на Първо РУ-Варна, тъй като по даденото от пострадалия описание преценили, че той е извършител на процесното деяние, а именно отнемането на мобилен телефон от св.Д. от охранител на заведение на крайбрежната алея в гр.Варна, където престирал работна сила и К..Установи се, че на 01.07.2025г. св.Д. е открил липсващият му мобилен телефон.

Съдът кредитира и показанията на свидетелите А. и Д., дадени в с.з., тъй като липсват доказателства, които да ги оборват.

2

Съдът напълно кредитира писмените доказателства по делото, тъй като същите са непротиворечиви и взаимно допълващи се.

Предвид гореустановеното, с оглед извършената служебна проверка и наведените възражения, съдът достигна до следните правни изводи:

По валидността на акта:

Заповедта е издадена в изискуемата от закона писмена форма и от компетентен орган – инспектор ОР в сектор КП при Първо РУ-ОД на МВР-Варна, представляващ полицейски орган по смисъла на чл. 57 от ЗМВР , осъществяващ охранителна дейност по чл. 6, ал.1, т.2 от ЗМВР и притежаващ качеството полицейски орган по чл. 72 от ЗМВР, което се установява и от представеното по делото писмени доказателства, поради което не споделя възраженията в тази насока.

Предвид горното, съдът намира, че оспорения акт не страда от пороци водещи до неговата нищожност.

По процесуалната законосъобразност на акта:

Съдът намира за основателни възраженията на жалбоподателя за допуснати в хода на производството съществени процесуални нарушения.

Съгласно чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/ всеки има право на лична свобода и неприкосновеност. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 КРБ никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон.

Съгласно член 5, § 1, изр. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон на Народното събрание от 31 юли 1992 г. /ДВ, бр. 66 от 1992 г. /, в сила за Република България от 7 септември 1992 г. /"Европейска конвенция за правата на човека" - ЕКПЧ/ всеки има право на свобода и сигурност. Тази разпоредба защита физическата свобода на лицето, която Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ разглежда заедно с правата по чл. 2 , чл. 3 и чл. 4 ЕКПЧ като първите по степен сред основните права, които защитават физическата сигурност на лицето /решение на ЕСПЧ от 03.10.2006 г. делото на M. v UK, жалба № 543/03 - § 30/.

Всички видове лишаване от свобода от държавата са предмет на чл. 5 ЕКПЧ, а защитеното от разпоредбата право на свобода и сигурност се прилага за всеки.

След прогласяването му и за да го гарантира, член 5, § 1, изр. 2 ЕКПЧ постановява, че никой не може да бъде лишен от свобода освен в изрично посочените в б. "а" - б. "f' случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. В юриспруденцията на ЕСПЧ трайно са изведени няколко стандарта при закрилата на това право. Първият е 3 изчерпателност на изключенията по член 5, § 1, изр. 2 , б. "а" - б . "f" ЕКПЧ, чието тълкуване трябва да е задължително стриктно, а разширителните обосновки при приложението им са недопустими /решение на ЕСПЧ от 22.02.1989 г. по дело C. v I., жалба № 11152/84 - § 41/. Целта е да се гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода на основание, което не е предвидено в конвенцията. Вторият е законност на лишаването от свобода по националния закон, както от процесуална, така от материалноправна страна, и придържане към принципа за върховенството на закона /решение на ЕСПЧ от 24.10.1979 г. по делото W. v. N., жалба № 6301/73 - § 37 - § 39/. При съблюдаване на този фундаментален за всяко едно демократично общество принцип, лишаване от свобода, което е произволно, не може да е законно /решение на ЕСПЧ от 21.02.1976 г. по делото G. v. UK, жалба № 4451/75-§ 34/. За целта член 5, § 2 - § 5 ЕКПЧ гарантират сбор от материални права, свеждащи до минимум рисковете от произвол при лишаване от свобода. Такова е правото по член 5, § 2 ЕКПЧ задържаното лице незабавно да бъде уведомено за основанията за ареста си при задължение на държавата чрез компетентния национален орган да обоснове всяко лишаване от свобода на всеки един етап.

Без съмнение със задържането по оспорената заповед жалбоподателят е лишен от свобода по смисъла на член 5 ЕКПЧ , което е крайна форма на ограничаване на свободата му на придвижване по член 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ . Касае се за ограничение на свободата на придвижване, което е така сериозно по степен и интензитет, че по същността си съставлява лишаване от свобода по чл. 5 ЕКПЧ , а не е само предмет на чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ. Щом има физическо задържане от полицията при загуба на свобода с елемент на принуда против волята на лицето макар и за 24-часов срок, това е лишаване от свобода по чл. 5 ЕКПЧ /решение на ЕСПЧ по дело N. v. S., жалба № 47244/99/. Ето защо проверката на процесната Заповед за задържане следва да се прави през общия принцип на законност на лишаването от свобода с оглед изискванията на процедурата, предвидена в националния закон, съгласно член 5, изр. 1 ЕКПЧ , която включва извършването на задържане /решение на ЕСПЧ от 30.08.1990 г. по дело F., C. and H. v UK, жалби № 12244/86, 12245/86 и 12383/86 - § 29/ и с оглед наличието на материалноправните предпоставки от конкретното приложено основание за лишаване от свобода по член 5, § 1, изр. 2 , б. "а" - б . "f" ЕКПЧ.. Освен че следва да е надлежно осъществено на някое от основанията по член 5, § 1, изр. 2 , б. "а" - б. "f" ЕКПЧ при спазване на националния закон, то трябва да е съвместимо с общия принцип за закрила от произволно лишаване от свобода.

Административният орган е издал спорната заповед, без да изложи ясни мотиви за наличието на някоя от предпоставките за задържане на конкретно лице, възведени в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР. Според тази норма полицейските органи могат да 4 задържат лице: 1. за което има данни, че е извършило престъпление; 2. което след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба; 3. което показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност; 4. при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл. 70;

5. което се е отклонило от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или от местата, където е било задържано като обвиняем в изпълнение на разпореждане на орган на съдебната власт; 6. обявено за издирване с цел задържане, както и по искане на друга държава във връзка с неговата екстрадиция или в изпълнение на Европейска заповед за арест; 7. в други случаи, определени със закон.

Съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, съществена част от формата, в която следва да бъде издаден един административен акт, е излагане на фактически и правни основания.

Следователно, това са два отделни реквизита, които имат самостоятелно значение и не се припокриват. В обсъжданата заповед е посочено единствено, че лицето се задържа във връзка с образувано ДП № 914/25г. по описа на Първо РУ-Варна, но липсват фактически констатации, от които да е видно какви са конкретните обстоятелства, обосноваващи наличието на хипотезата на чл. 72, ал. 1 т.1 от ЗМВР, като дори не се сочи, че по това ДП има данни, че това лице е извършило престъпление. Неспазването на установеното нормативно изискване, има за последица постановен в съществено нарушение на закона административен акт. Изискването за обосноваване на административния акт е една от гаранциите за законосъобразност на същия, които законът е установил за защитата на правата и правнозащитените интереси на гражданите и организациите - страни в административното производство. Тази гаранция се проявява в две насоки. С излагането на мотивите се довеждат до знанието на страните съображенията, по които административният орган е издал съответния административен акт. Това подпомага страните в избора на защитните средства и въобще при изграждането на защитата им срещу такива актове. От друга страна наличието на мотиви улеснява и прави възможен контрола върху законосъобразността и правилността на акта, упражняван при обжалването му пред погорния административен орган и пред съда, допринася за разкриване на евентуално допуснатите закононарушения, разкрива и възможности за контрол над случаите, в които въпросът е решен по целесъобразност, но са надхвърлени рамките на предоставената на административния орган оперативна самостоятелност. Значението на изискването за мотиви според АПК е такова, че тяхното неизлагане към административния акт съставлява съществено нарушение на закона и основание за отмяна на акта. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г., ОС;