Решение № 3924 от 15.03.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3924 гр. София, 15.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20211110173565 по описа за 2021 година

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът С. И. В., не дължи на /ФИРМА/, сумата от 945,98 лева, представляваща част от 7425,73 лева, общоначислената и претендирана сума за следния топлоснабден имот- апартамент № 3, находящ се в /АДРЕС/, инсталация *****, претендирана за периода от м.05.2008г. до м.10.2021г.

В исковата молба ищецът твърди, че според твърдения на ответника е титуляр на партида с аб. № *****, открита за имот, находящ се на адрес: /АДРЕС/. След направена справка установил, че ответникът претендирал суми за доставка на топлинна енергия на посочения адрес. Оспорва наличието на облигационна връзка между страните, както и че е доставял топлоенергия на адреса през процесния период. Прави възражение за изтекла погасителна давност.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, намира иска за недопустим, неоснователен и недоказан. Твърди, че между страните е налице договор за предоставяне на топлинни услуги в процесния имот, като ответникът е доставил реално на ищеца топлинна енергия, цената на която възлиза на посочената в исковата молба парична сума. Претендира разноски.

В срока по чл.211 ГПК /ФИРМА/ е предявила насрещни искови претенции с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.150 ЗС за осъждане на С. И. В., в качеството му на наследник на С.А.М.а да заплати сумата от 1 747,29 лева, представляваща главница за цена на доставена до топлоснабден недвижим имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в /АДРЕС/, аб. № *******, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 25.02.2022 г. до окончателното плащане.

Ищецът по насрещните искове твърди, че между него и ответника е възникнало договорно правоотношение с предмет – доставка на топлинна енергия /ТЕ/ за битови нужди, последната имала качеството на битови клиенти на ТЕ, доставена до апартамент № 3.

Твърди, че за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2021 г. доставил ТЕ на ответника, която не заплатила дължимата за това цена в общ размер на 1747,29 лева, за която сума били 1 издадени фактури. Ищецът счита, че насрещната страна по договорното отношение е изпаднала в забава по отношение на задължението си за заплащане на паричната сума с оглед установения срок за плащането й в общите условия, приложими в периода. Поради това ищецът желае ответникът да бъде осъдена да заплати горепосочената сума, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба -25.02.2022 г. до окончателното плащане, както и сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът по насрещните искове изразява становище за недопустимост, защото съвпадат частично с период за който ищецът по насрещния иск е инициирал заповедно производство и е издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д 20221110115833/2022 г., по описа на 141 състав. Оспорва да е собственик или ползвател на процесния имот. Твърди, че исковата претенция се явява недоказана по основание и по размер. Навежда възражение за изтекъл погасителен давностен срок за вземанията. Оспорва вземането по главници да е изискуемо, да е изпаднала в забава и твърди нищожност на претенцията за лихва.

В съдебно заседание ищецът по главният иск и ответник по насрещния иск С. И. В., редовно призован, не се явява, представлява се от адвокат И., който поддържа исковата молба и моли за уважаване на иска.

В съдебно заседание ответникът по главният иск и ищец по насрещния иск /ФИРМА/, редовно призован, не се представлява.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото писмени доказателства и като ги обсъди в тяхната съвкупност, съгласно изискванията на чл. 235 ГПК и чл. 12 ГПК приема за установено от фактическа страна следното:

В доказателствена тежест на ответника е да установи възникването на облигационно отношение с ищеца, както и че в изпълнение на задълженията си по него за процесния период е доставил топлинна енергия за отопление и БГВ в претендираните размери и качество, както и че ищецът притежава качество на собственик или титуляр на вещно право на ползване върху топлоснабдявания имот, респ. качество на потребител /клиент след изменението на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в сила от 17.07.2012 г. / на топлинна енергия.

Договорът за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите, извод който се налага от разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Общите условия действащи съобразно посочения от ищеца процесен период са тези ОУ, одобрени с Решение № ОУ-01/27.06.2016г. на ДКЕВР.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "потребители на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респективно то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. В конкретиката на случая, от представения и приет по делото договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 117/23.07.1997г. и НА за собственост върху жилище построено върху държавно място от /ФИРМА/, се установява, че Й.Б. и И.В.Б. са придобили имот, представляващ ап.42, находящ се на девети етаж, вх. „А“ в сградата на /ФИРМА/, /АДРЕС/, както и сутеренен етаж с площ от 60 кв.м. и съответните идеални части от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо парцел I-730 по плана на гр.София – Враждебна, не се установява принадлежност на правото на собственост по отношение 2 ищеца за имота, предмет на иска, а именно апартамент № 3, находящ се в /АДРЕС/.

Също така съдът констатира, че на производството в СРС е образувано след предявяване на настоящия иск ч.гр.д. № 15833/2022г. по описа на СРС, 141-ви състав по което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 141 от ГПК срещу ищеца от 06.05.2022г., както е издаден и изпълнителен лист срещу ищеца за сумата от 1,35 BGN (един лев и 35 стотинки), представляваща главница за доставена от дружеството топлинна енергия, за периода от 01.05.2018г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва за периода от 25.03.2022г. до изплащане на вземането. Съдът намира, че горепосоченото води до извод, че предявения от /ФИРМА/ срещу С. И. В. насрещен иск, в частта, за сумата от 1,35 лева, като част от сумата от 1 747,29 лева, за периода по заповедта, а именно 01.05.2018г. до 30.04.2019г. е недопустим на основание чл. 126 от ГПК, доколкото ч.гр.д. № 15833/2022г. действително е образувано между същите страни, на същото основание, като в горепосочената част се припокрива процесния период и се касае за суми за главница за доставена в имота топлинна енергия. Сумата по заповедта се претендира като изравнения в м.09.2019г., поради което съдът намира, че производството следва да бъде прекратено за сумата по заповедта, а не за цялата сума, предмет на насрещния осъдителен иск, доколкото сумата в заповедното не се претендира изцяло като главница за доставена топлинна енергия, за периода от 01.05.2018г. до 30.04.2019г., а като изравнение. Разпоредбата на чл. 126 ГПК касае общия исков процес, но доколкото в глава ХХХVІІ от ГПК относно заповедното производство липсват специални правила, то същата намира приложение по аналогия. Така, ако са подадени две идентични заявление за издаване на заповед за изпълнение от един и същи заявител срещу един и същи длъжник, то второто би следвало да се прекрати на основание чл. 126 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че разпоредбата на чл. 126 ГПК следва да намери приложение и при паралелни заповедно и исково производства. В разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви крайни съдебни актове, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на присъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск. Забраната по чл. 126 ГПК важи и, когато страните имат различно процесуално качество в двата процеса – виж напр. решение № 119 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г. на IV г. о. на ВКС. Целта на разпоредбата на чл.

126, ал. 1 ГПК е да избегне наличието на паралелни производство и обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на присъдено нещо, поради което същата би следвало да намери приложение при всички производства, по които се постановява краен съдебен акт, който може да формира сила на присъдено нещо. Макар и изрично в този смисъл да липсва съдебна практика, то последователно и безпротиворечиво се приема, че за заявителя в заповедното производство, в полза на когото е издадена заповед за изпълнение, съществува правен интерес от предявяване само на установителен иск за признаване на вземането му, но не и правен интерес от предявяване на осъдителен иск за това вземане, т. е. след подаване на заявлението за издаването на заповед за изпълнение е недопустимо кредиторът да предяви осъдителен иск за същото вземане виж определение № 182 от 18.04.2018 г. по ч. т. д. № 216/2018 г. на I т. о. на ВКС, определение № 383 от 15.06.2009 г. по ч. т. д. № 150/2009 г., II т. о. на ВКС, решение № 194 от 26.11.2010 г. по т. д. № 80/2010 г., II т. о. на ВКС, решение 223 от 07.01.2013 г. по т. д. 53/2012 г. на II т. о. на ВКС и др.

Следователно, ако е недопустимо кредиторът след подаване на заявлението да предяви осъдителен иск на същото основание, предоставянето на длъжника на възможност да предяви отрицателен установителен иск за вземания, за които е издадена заповед за изпълнение, ще представлява сериозно нарушение на принципа на равенство на страните, 3 залегнал в чл. 9 ГПК. В случая обаче ищецът като длъжник е предявил отрицателния си установителен иск преди начиная инициираното от /ФИРМА/ заповедно производство, поради което исковата претенция на ищеца е допустима.Следователно насрещният иск на /ФИРМА/ е допустим за сумата от 1745,94 лева, за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021г., а в горепосочената част производството по него следва да бъде прекратено.

Въпреки гореизложеното, съдът констатира, че заповедта е издадена срещу трима длъжника при разделна отговорност, като претендираната от ищеца срещу С. В. насрещна престация се равнява на съответната му идеална част от имота, а именно до размера на 1/6 идеална част от имота. Следователно доколкото при предявен отрицателен установителен иск доказателствената тежест се размества, то именно ответникът /ФИРМА/ следваше да докаже, че ищеца има качеството „потребител“ на топлинна енергия за процесния имот. На първо место ищецът не доказа, ищецът да е наследник по закон на Й.Б. и И.В.Б., ако е, до размера на каква идеална част, както и не доказа принадлежност на правото на собственост на ищеца именно към процесния имот. Съдът от горекоментираните актове не установи, че имота принадлежността на правото на собственост, която удостоверяват принадлежи на ищеца.