Определение № 792 от 30.03.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 792 гр. Пловдив, 30.03.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Николай К. Стоянов като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20235300500829 по описа за 2023 година

Производство по чл. 274, ал. 1 т. 2 от ГПК, във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Ю.Ю.

– изпълнителен директор, чрез процесуален представител юрк. Недков, срещу разпореждане № 4867 от 23.02.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 1365/2023 г. по описа на РС- Пловдив, с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Я. А. Я., обл.

Пловдив.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното разпореждане, като се излагат аргументи, че съдът неправилно е приел, че са нарушение чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. По отношение на извършените плащания по договора се сочи, че доказателствената тежест за тяхното установяване се носи от ответната страна, който въпрос следва да бъде разгледан по същество на спора в бъдещ исков процес. Моли да бъде отменено атакуваното разпореждане, с което е отхвърлено подаденото заявление, като неправилно и незаконосъобразно, като се реши въпроса по същество.

На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на ответната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Производството пред районния съд е образувано по подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, като кредитор, срещу длъжник Я. А. Я., Заявление по чл. 410 от ГПК, с което се иска издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение за следните вземания: 319,08 лева -главница, 25,39 лв.-договорна лихва, 129,61 лева обезщетение за забава, както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане и разноски. Претендираните вземания, според кредитора се явяват дължими, вследствие на сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД договор за паричен заем от 03.09.2021 г., вземанията по който са прехвърлени на кредитора с Приложение №1 към договор за покупко1 продажба на вземания /цесия/ от 05.07.2021г.

Районен съд Пловдив е отхвърлил изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е приел, че процесният договор за кредит, въз основа на който се претендират вземанията, е недействителен съгл. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК като със същия реално се заобикаля разпоредбата чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя- чл. 143 ЗЗП.

Отделно от това като недействителна е възприета и клаузата за договорна лихва. РС е посочил, че съгласно чл.23 ЗПК на връщане принципно би подлежала неплатената главница, но доколкото в договора е предвидено плащане на неустойка, договорна лихва, които са недължими, следва да се изясни какви суми са платени, за да се прецени главницата, за която да се издаде заповедта за изпълнение. Доколкото последното е останало неизяснено по делото, районният съд е отказал издаването на заповед за изпълнение и за главницата. Разпореждането е правилно. Горното е мотивирало заповедния съд да приеме, че са налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т.

3 ГПК, като е отхвърлил изцяло заявлението.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени правилността на обжалваното разпореждане, намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, а в контекста на потребителската защита, доколкото длъжникът е с качество на потребител, и дали договорът съответства на императивни разпоредби на ЗПК. В случая така е процедирал заповедния съд при постановяването на обжалваното разпореждане. Заповедният съд е извършил проверка на представения пред него договор за потребителски кредит и след преценка на неговото съдържание е достигнал до извод за нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, обосноваващ неговата недействителност на осн.чл.22 ЗПК. Въззивният съд, след самостоятелна преценка на договора за потребителски кредит, намира, че е налице обоснована вероятност за неравноправност на неговите клаузи и за противоречието на договора с императивните разпоредби на ЗПК, налагащо извод за неговата недействителност на осн.чл.22 ЗПК. Според представения по делото договор за паричен заем от 03.09.2021 г., сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, и погасителен план към него, се установява, че със същия на длъжника е бил предоставен заем в размер на 350 лв., който последният се е задължил да върне на 23 погасителни вноски. В договора е посочен фиксиран лихвен процент по заема40,05% и годишен процент на разходите /ГПР/-49,83%. Посочената обща сума за плащане по договора е 386, 19 лева. Освен това е договорена и неустойка в размер на 188,81 лв. при неизпълнение на задължение на заемополучателя да осигури обезпечение, посочено в договора и ОУ, която е предвидена да се заплащане разсрочено заедно с погасителните вноски по договора и с която дължимата по договора сума нараства в размер на 575, 00 лева. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР. Налице е обаче обоснована вероятност размерът на същия, посочен в договора, да не съответства на действителния прилаган ГПР по договора, съобразно поетите от потребителя задължения с невключването в него на разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. За преценка на последното следва да 2 кредитира разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според която ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Както се посочи, в случая ГПР е 49, 83 % при обща сума за плащане от 386,19 лева, формирана от главницата от 350 лева и договорна лихва от 36, 19 лева. Отделно от това е договорена неустойката в размер на 188,81 лева, при която дължимата сума по договора нараства на 575, 00 лева.

Изложеното налага извод, че в ГПР от 49, 83 % не е била включен разходът за неустойка от 188,81 лева, съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК. Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите , които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите, чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което е налице обоснована вероятност да не съответства на действителния ГПР, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Подобни уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. Изложеното налага извод и за нарушаване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва с включване на неустойката В аспекта на изложеното се налага извод за наличието на обоснована вероятност отразеният размер на ГПР по договора да не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Изложеното обосновава въвеждане в заблуждение на потребителя относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. Гореизложеното налага извод за евентуалната неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. В разглеждания случай е достатъчно да е налице обоснована вероятност за неравноправност на клаузите на договора, без да е необходимо това да е доказано по категоричен начин.

Заповедното производство е формално, като с оглед целта му - да се провери дали едно вземане е спорно, законът е поставил изисквания за редовност от външна страна на заявлението, посочени в чл. 410, ал. 2 от ГПК, като по отношение на 3 съдържанието му, текстът препраща към уредбата на задължителното съдържание на исковата молба в чл. 127, ал. 1 от ГПК. Или законът приравнява задължителното съдържание на заявлението и на исковата молба по отношение на индивидуализацията на вземането, досежно посочване на всички обстоятелства, на които се основава искането и в какво се състои. Законовото изискване за необходимо съдържание на заявлението е необходимо да бъде спазено от една страна, за да може длъжникът да прецени дали да възрази по отношение на дължимостта на вземането, а от друга, при положение, че длъжникът упражни правото си на възражение, да може да се направи преценка за идентичност на вземането, предмет на заявлението и предмет на евентуален иск с правно основание чл. 422 от ГПК. Идентичността между двата предмета следва да се преценява въз основа на заявлението и исковата молба (в този см. Определение № 744 от 28.10.2010г. по ч. т. д. № 731/2010г. на ВКС). Поради това, с оглед спазване изискването на закона, както и правото на защита на длъжника, следва да е ясно посочено какво представлява вземането, което се претендира, какви са основанията за възникване на задължението и формиране на претендирания му размер, как е определен размерът.

Съгласно чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. В случая за съда не е възможно да определи в рамките на заповедното производство какъв е размерът на невърнатата главница, тъй като въпреки дадените му от първоинстанционния съд указания, заявителят не желае да посочи какви плащания са извършени от длъжника. Поради това плащанията по процесния договор следва да бъдат установявани в рамките на едно състезателно производство, тъй като предвид посочената неяснота е невъзможно да се издаде заповед за изпълнение в заповедното производство за стойността на главницата, доколкото и се касае за вземане срещу потребител, ползващ се със засилена защита в производството.