Решение № 7125 от 24.11.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 364/2023
- Вид
- Решение № 7125
- Подписан
- 24.11.2025
- В сила
- 14.10.2026
- Състав
- Петър Любомиров Сантиров, Ивета Антонова, ЙОАНА КРАСИМИРОВА КАЦАРСКА
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл.165 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.183 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.303 · Граждански процесуален кодекс
- чл.303 ал.1 т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 240 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 7125 гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Петър Люб. Сантиров
Членове:
Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100500364 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от В. Н. Г. срещу решение № 93744/20.05.2020Г. постановено по гр.д.№ 52727/2019г.по описа на Софийски районен съд, I ГО, 43 състав, с което по реда на чл.422 от ГПК е признато за установено спрямо него, че на основание чл. 240 ал. 1 ЗЗД дължи на Н. Б. Б. сумата от 20 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 08.10.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 23106/08.10.2013 г. по описа на Д.А., нотариус с район на действие СРС, ведно със законната лихва, считано от 18.05.2018 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 31714/2018 г. по описа на СРС, 43-ти състав и на основание чл.78 ал.1 от ГПК е осъден да заплати направените по делото разноски.
В жалбата се твърди, че решението на Софийски районен съд е постановено при неправилно формирани правни изводи въз основа на приложените и приети доказателства, както и несъобразяване на всички приложени и прието по делото доказателства и необсъждането им в пълнота в мотивите. Твърди, че първоинстанционниян съд в противоречие със задълженията си по чл.183 от ГПК не е изключил от доказателствата по делото приложената саморъчно написана разписка в копие, поради непредставяне на оригинала на същата и при неправилно тълкуване на договор от 08.10.2013г. е приел, че същия установява наличие на заемно правоотношение вкл. и предаване на сумата от ищеца на ответника. Посочва, че между страните липсва доказано заемно правоотношение, поради непредаване на сумата уговорена по договор от 08.10.2013г. При повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция, след отменително решение на ВКС по реда на чл.303 ал.1 т.1 от ГПК поддържа, недоказаност на един от елементите от фактическия състав на договора за заем – предаване на сумата, което не се установява нито от копието на документа, нито от показанията на свидетеля А., чийто показания счита за недостоверни, нито от изслушаната по делото СГЕ, която следва да се счита, че не е обективна и хипотетична.
Моли решението на първоинстанционният съд да бъде отменено и постановено друго, с 1 което се отхвърли иска. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Н. Б. Б. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди, че районният съд е съобразил всички доказателства по делото, правилно е преценил доказателствената им стойност и е постановил решение в съответствие с материалния закон. При повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция, след отменително решение на ВКС по реда на чл.303 ал.1 т.1 от ГПК поддържа, че както от нотариално заверения договор, така и от разписката, приета и представена по делото като доказателство в копие на оригинален документ, за който е несъмнено установено, че е загубен не по вина на страната и поради което по реда на чл.165 ал.1 от ГПК са събрани гласни доказателства, установяващи по несъмнен начин както съдържанието на договора за заем, така и предаване на сумата, то иска се явява несъмнено доказан. Моли решението да бъде потвърдено и присъдени разноски за въззивните производства, както и за производството пред касационната инстанция.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца Н. Б. Б. с иск предявен по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника В. Н. Г.,че на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД му дължи сумата от 20 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 08.10.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 23106/08.10.2013 г. по описа на Д.А., нотариус с район на действие СРС, ведно със законната лихва, считано от 18.05.2018 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК по ч. гр. д. № 31714/2018 г. по описа на СРС, 43-ти състав.
Фактическият състав, от който възниква правото на заемодателя да получи предадените в заем заместими вещи са:1. действително правоотношение по сключен договор за заем /неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден /арг. 240 ал. 2 ЗЗД, и комутативен/ предаване на заместимите вещи срещу задължение за връщането им в същото количество и качество 2. изискуемост на задължението за връщане на предадените заместими вещи в същото количество и качество – уговорен падеж, а при липса на такъв – изтичане на един месец от поканата до заемателя.
Горните предпоставки в тяхната кумулативност следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване от ищеца.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
В този смисъл не е спорно, а и се установява от договор с нотариална заверка на подписите 2 сключен на 08.10.2013г. между страните в настоящото съдебно производство, се че те са постигнали съгласие за пораждане правните последици на договора за потребление /паричен заем/.
Безспорно е и обстоятелството, че на 31.01.2018г. ответникът В. Б. е получил писмено уведомление – покана от ищеца Н. Б. за връщане на сумата по договор за заем от 08.10.2013г. – л.8 от делото на СРС.
Основното спорно по делото обстоятелство представлява фактът дали ищецът фактически, реално е предоставил на ответника сумата от 20 000,00 лв. като заем съобразно постигнатото между тях съгласие.
От предметното съдържание на договор с нотариална заверка на подписите от 08.10.2013г. се изяснява, че страните са се уговорили, че заемодателят /Н. Б./ предоставя на заемателя /В. Г./ сумата от 20 000,00 лв. в деня на подписване на настоящия договор /договор за заем/ в брой на заемополумателя - чл.2 ал.1 от договора, като заемателят се е задължил в 3- дневен срок от поканата да върне заемната сума на заемодателя – чл.3 от договора.
При условие, че това са действителните уговорки между страните, доколкото съвпадащите им волеизявления обективирани в цитирания договор не са оспорени и същите са насочени към пораждане на правните последици - възникване на заемно правоотношение, при лексикално /граматическо/, логическо и систематическо тълкуване на клаузите, уговорени в процесната двустранна сделка - по правилата на чл. 20 ЗЗД и при условие, че липсва друга клауза относно предаване на сумата, предмет на договора, би бил правилен извода на първоинстанционният съд, че разпоредбата на чл.2 ал.1 от договора изразява действителната обща воля на страните по този безвъзмезден едностранен договор е ясна– паричната сума, предмет на постигнатото съгласие между страните, е предоставена от ищеца на ответника, като е използвано сегашно глаголно време на глагола /сказуемо, като част от речта/. В случая обаче в ал.2 на чл.2 на същия договор, страните изрично са уговорили, че за изпълнение на чл.2 ал.1 от договора заемателят подписва разписка или РКО.
Именно такава, но само в копие, е представена от ищеца по делото и оспорена от насрещната страна – л.12 от делото на СРС.
Цитираната разписка, представляваща частен писмен документ, обективиращ изявление на ответника В. Г., че на 08.10.2013г. е получил от Н. Б. сумата от 20 000,00 лв. по договор за заем, е оспорена от ответника – посочен като издател на същата и по реда на чл.183 от ГПК в хода на първоинстанционното производство е изискан оригинал, който не е представен /пълномощника на ищеца е посочил, че същия се намира във владение на адв. А., който не може да бъде открит/.
В решение № 1/06.01.2023г. по гр.д. № 3689/2022г. на ВКС, III г.о. постановено по реда на чл.303 от ГПК е прието за установено, че оригиналът на разписка от 08.10.2013г. е загубен/унищожен документ и което се явява ново обстоятелство от съществено значение за делото, което не е могло да бъде известно при решаването му, поради което и е отменил влязлото в сила въззивно решение по в.гр.д. № 9610/2020г. на СГС и върнал за ново разглеждане на делото пред въззивната инстанция.
По силата на чл. 165 ал. 1 от ГПК в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъдело доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Видно от съдържанието на разпоредбата на чл. 165 ал. 1 от ГПК предпоставка за допустимостта на свидетелите е да се докаже, че е имало документ и че той е загубен или унищожен не по вина на страната. Приложението на чл. 165, ал. 1 от ГПК изисква събирането на доказателства за съществуването, респективно последващото изгубване и унищожаване на писмения документ. Документът бил изгубен, когато страната не знаела, в чие държание се намира, а унищожен-когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено. Невъзможността да се представи писменото доказателство не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната.
В настоящият случай от показанията на свидетеля А., разпитан по по гр.д. № 3689/2022г. на ВКС, III г.о., е прието, че новоустановено обстоятелство по делото и от съществено значение е обстоятелството, че документа е изгубен/унищожен, не по вина на ищцовата страна и които констатации са задължителни и за настоящата инстанция и следва да съобрази този факт.
3
В решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на IV г.о., решение № 125/01.07.2014 г. по гр. д. № 5734/2013 г. на III г.о., решение №116/27.02.2025г. по гр.д. № 1620/2024г. на ВКС, IV г.о. е посочено, че при оспорване на частен документ, който формално носи подписа на оспорилата го страна, но документът е изгубен или унищожен не по нейна вина, доказателствената тежест да установи съдържащите се в документа изгодни факти е за страната, която се позовава на тях, за което може да ползва всички доказателствени средства, включително и свидетелски показания - чл.
165 ал. 1 ГПК. Със свидетелските показания се възпроизвежда съдържанието на документа, което при диспозитивен документ /какъвто е разписката/ включва и установяване на направеното волеизявление.
От показанията на свидетеля А., разпитан в хода на въззивното производство при повторното разглеждане на делото след отмяна на влязлото в сила решение по чл.303 от ГПК, се установява, че свидетелят К. А. - адвокат е бил пълномощник на Н. Б., като преди 2013г. е познавал и ответника В. Г., същия е изготвил текста на договор за заем от 08.10.2013г., но без вписване на индивидуализиращите белези на страните, както и на уведомление - л.8 от делото на СРС, изпратил ги по електронна поща на ищеца Б., договорът за заем бил подписан от страните пред нотариус на 08.10.2013г., на която нотариална заверка свидетелят не присъствал – обстоятелства, които както беше посочено по – горе са безспорни между страните и се установяват от представените писмени документи – договор от 08.10.2013г., адвокатски пълномощни за упълномощаване на адв. К. А. от ищеца Н. Б..
Разпечатката съдържа 36 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/493e67bb-3930-419d-a187-9683e03c192e