Решение № 331 от 22.06.2026, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 331 гр. Кърджали, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20255140101126 по описа за 2025 година

Предявен е иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Ищеца К. А. Тот ********* е подал искова молба до съда, в която сочи, че предявява иск за обявяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № ********** тъй като договора бил недействителен, съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него не бил посочен реално дължимия годишен процент на разходите /ГПР/. Твърди, че се касаело за заблуждаваща търговска практика, която правила клаузата за ГПР неравноправна, съответно липсвало такава и договорът като цяло бил недействителен. Сочи, че на 05.12.2022 г., сключил процесния Договор за потребителски кредит, по силата на който „НЕТКРЕДИТ“ ООД му предоставило в заем сумата от 1 500 лв. при фиксирани ГЛП от 40.20 % и ГПР от 48.50 %, с 10 месечен срок за погасяване. Сочи, че следвало да внесе общо дължима сума от 1790 лв., като сумата включвала главница и лихва. Твърди, че в действителност общата сума, която следвало да върне възлизала на 2 790 лева, тъй като ищеца не е представил обезпечението по чл. 4, ал.3 от Договора и към общото задължение му била начислена неустойка в размер на 1 180 лева на основание чл. 6, ал.1 от Договора.

Счита посоченият текст на чл.6, ал.1 от Договора за нищожен, поради противоречие с добрите нрави. Сочи , че по същество се касаело за скрита лихва, маскирана като неустойка, за да не бъде включена в ГПР, което водило до недействителност на договора за заем. Моли процесния договор за бъде обявен за недействителен, поради неточно посочен в него ГПР.

Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Неткредит“ ООД представя отговор, с който оспорва исковата молба и моли да се отхвърли като неоснователна и недоказана.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното: Между ищеца и „Неткредит” ООД е бил сключен Договор за потребителски кредит № ********** сключен на 05.12.2022г., по силата на който „НЕТКРЕДИТ“ ООД предоставило в заем сумата от

1 500.00 лв. при фиксирани ГЛП от 40.20 % и ГПР от 48.50 %, сумата е платима на 10 месечни вноски и е с общ размер на всички плащания от 1 790 лева.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем и СЕФ по кредита, Общи условия.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното: Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Неткредит” ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл.

10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.50 %, а възнаградителната лихва- 40.20 2

%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В погасителния план към договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 790 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не е включена неустойката от 1 180 лева. Това вземане , макар и наименувано неустойка няма характер на такава, то е изначално уговорено, без да притежава присъщите на неустойката функции. Дадено е това наименование, за да се заобиколи ограничението по чл. 19, ал.4 от ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът е въвел прекомерни изискванията за осигуряване на обезпеченията по чл. 4 от Договора – осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в еднодневен срок, така че да създаде сигурни предпостави за неговото неизпълнение. Тук не става въпрос за неустойка, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнение на основното договорно задължение. Начислената сума се начислява като добавък към погасителните вноски и се заплаща на падежната дата на всяка погасителна вноска. Тоест начислената сума се дължи , независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпилото неизпълнение, което означава , че същата излиза извън присъщата обезпечителна функция. Получава се така , че се кумулират мораторна лихва и неустойка, което е съгласно константната съдебна практика е недопустимо. Въпросната неустойка всъщност представлява скрита лихва, което означава , че ГПР е неточно посочен и това води до недействителност на целия договор.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, над половината от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. Според чл.

19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв 3 вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Затова договорът за кредит е нищожен на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Именно затова клаузите от договора не отговорят на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.

В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка. По изложените съображения, съдът намира , че иска следва да бъде уважен и процесния договор следва да бъде обявен за нищожен.

С оглед крайния изход на делото, следва да се приеме за справедливо и достатъчно в 4 случая възнаграждение, дължимо се на процесуалния представител на ищеца, за оказаната от него безплатна помощ по реда на чл.38 от ЗАдв, в размер общо на 122.71 евро с ДДС, за което съдът съобрази както цената наиска, така и че делото е с ниска правна и фактическа сложност, събираните доказателства са обичайните за този вид дела, делото приключи в едно съдебно заседание. Съдът не следва да се ръководи от посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а да извърши преценка за фактическата и правна сложност на делото, съобразно решението по дело С-438/22 на СЕС от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101,§1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България. Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения може да бъде разглеждана само като ориентир при определянето адвокатското възнаграждение, което следва да бъде присъдено съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА. (Така Определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, Определение №372/18.10.2024 г. по в.гр.дело №214/2024 г., по описа на Окръжен съдКърджали). Прочие, ответникът дължи на ищеца и сторените по делото разноски от 60.74 евро /118.80 лева/ за внесена държавна такса за образуване на делото.