Определение № 3503 от 03.07.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 2629/2024
- Вид
- Определение № 3503
- Подписан
- 03.07.2025
- В сила
- 03.07.2025
- Състав
- Снежанка Николова, Гергана Никова, Елизабет Петрова
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 81 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 1, ал. 1 · Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти
- чл. 79 · Закон за собствеността
- чл. 79, ал. 1 · Закон за собствеността
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3503 гр. София, 03.07.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Снежанка Николова
Членове:
Гергана Никова
Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20248002102629 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 15683 от 07.05.2024 г., подадена от Р. Ш. Ф. и С. Й. Б. чрез адвокат К. И. от АК – П. срещу въззивно Решение № 352 от 14.03.2024 г. по в.гр.д.№ 3244/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив.
Преписи от жалбата са връчени на ответниците по касация А. Л. К., П. Х. К., Ж. К. К. и Х.
К. К.; постъпил е отговор от процесуалния им представител адвокат И. С. от АК – П. със становище, че не е налице основание за допускане на обжалването. Претендират разноски.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
С обжалваното решение, упражнявайки инстанционен контрол по отношение на Решение № 260119 от 17.07.2023 г. по гр.д.№ 6407/2019 г. на Районен съд – Пловдив, въззивният съд се е произнесъл по предявения от А. Л. К. и К. А. К. – починал в хода на процеса и заместен от наследниците по закон П. Х. К., Ж. К. К. и Х. К. К. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признал за установено по отношение на настоящите касатори, че ищците са собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес:
[населено място], [улица], ет. 3, ап. 8, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, който е идентичен с описания в титул за собственост недвижим имот апартамент, заемащ северната реална половина на третия етаж на жилищната сграда от три 1 етажа на посочения адрес, с площ от 61 кв.м., с изложение: север- изток- запад, състоящ се от три стаи, кухня, клозет и две антрета, заедно с избеното помещение - второто от север на юг в източната половина на същата сграда, 1/6 идеална част от тавана, 1/6 идеална част от общите части на сградата и от правото на строеж, и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по наследство и давностно владение № 74 от 16.07.2018 г., том ІІІ, рег.№ 4610, н.д.№ 430/2018 г. на нотариус В. З. в частта му, с която Р. Ш. Ф. и С. Й. Б. са били признати за собственици по наследство и давностно владение на СОС № *** по КККР на [населено място]. След собствен анализ на събраните по делото доказателства и формиран извод за основателност на иска, въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 272 ГПК, наред с което е изложил и своите мотиви по предмета на спора.
От фактическа страна е прието за установено, че имотът, предмет на спора е идентичен с описания в документите, легитимиращи насрещните страни като негови собственици. Освен него, на третия етаж от жилищната сграда се намира и апартамент, заемащ южната реална половина на етажа. Процесният апартамент е бил собственост на С. А., от която е отчужден с решение от 09.10.1948 г. на комисията по чл. 11 от Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост /отм./, утвърдено с Министерско постановление от 31.10.1948 г., съгласно което в полза на Държавата са отчуждени първия и третия етаж от къщата на [улица] [населено място], заедно с 2/3 идеални части от терена и общите части, като за така отчуждения имот е бил съставен акт за държавна собственост. С нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по наследство и давностно владение № 74 от 16.07.2018 г., том ІІІ, рег.№ 4610, н.д.№ 430/2018 г. на нотариус В. З. ответниците Р. Ш.
Ф. и С. Й. Б. са признати за собственици по наследство и давностно владение на множество имоти, сред които и процесният СОС № ***.
С договор за продажба на държавен жилищен имот от 14.03.1970 г. А. К. Б., Ж. Ф. Б. и Л. А.
К. са закупили процесния апартамент. Със съдебна спогодба, одобрена на 03.12.1975 г. по гр.д.№ 9536/1975 г. по описа на РС – Пловдив апартаментът е поставен в дял и е станал изключителна собственост на Ж. Ф. Б.. С договор за дарение от 19.02.1992 г. (н.а. за дарение на недвижим имот № 4, т. V, дело № 1377/1992 г. на нотариус при РС – Пловдив) Ж. Ф. Б. е дарила имота на внука си А. Л. К. и на сина си К. А. К. (последният е първоначален ищец по делото; починал е на 09.10.2019 г. и е оставил за свои наследници П. Х. К., Ж. К. К. и Х. К.
К.).
В защита срещу предявения иск ответниците (сега касатори) са възразили, че имотът не е бил надлежно отчуждаван от наследодателя им и не е ставал собственост на Държавата, поради което и праводателите на ответниците не са придобили права върху същия от държавата. Поддържано е и възражение, че ответниците са придобили апартамента въз основа на упражнявано върху него давностно владение.
Въззивният съд е приел за неоснователно първото възражение, тъй като имотът е в обхвата на обектите, намиращи се на третия етаж от сградата, посочен в решението от 09.10.1948 г. на комисията по чл. 11 от ЗОЕГПНС /отм./, в което комисията се е произнесла по отчуждаването на притежаваните от съпрузите А. Г. и С. А. имоти, декларирани от тях със 2 съответната декларация, в която е описано кой имот чия собственост е, като в решението е посочено кои от декларираните от тях имоти се отчуждават и кои не се отчуждават, както и размерът на обезщетението в облигации, което да се заплати на С. А.. При това положение не може да се приеме, че имотът не е бил отчужден от собственика му С. А., тъй като предмет на решението са и притежаваните от нея имоти и това е посочено в същото. Като ирелевантно е преценено обстоятелството, че в съставения акт за държавна собственост и в съставеното в Отдел „Държавни имоти“ на Градски народен съвет на трудещите се [населено място] препис-извлечение от министерско постановление № 22 от 31.10.1948 г. е посочено, че имотът е отчужден от А. И. Г., тъй като тези документи не пораждат правни последици, а правният ефект на отчуждаването е настъпил по силата на утвърденото на 31.10.1948 г. решение на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС /отм./. След надлежното отчуждаване в полза на Държавата по реда на ЗОЕГПНС /отм./, на 14.03.1970 г. апартаментът е продаден на А. К. Б., Ж. Ф. Б. и Л. А. К., а впоследствие по силата на извършената делба и договора за дарение от 19.02.1992 г. е станал собственост на ищеца А.
Л. К. и на наследодателя на останалите ищци. Последното препятства възстановяване на собствеността на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, което се установява и от приложената по делото заповед от 28.07.1993 г. на заместник- кмета на [община], с която от актовите книги за държавните имоти са отписани само южния апартамент на третия етаж и едноетажната паянтова къща в двора, ведно със съответните идеални части от общите части и дворното място, находящи се на [улица] [населено място].
По възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност съдът на първо място е съобразил разясненията на ТР № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които, когато и двете страни в процеса се легитимират с нотариални актове за собственост, съставеният констативен нотариален акт, удостоверяващ правото на собственост на ответниците върху имота, не се ползва с обвързваща доказателствена сила и последните носят доказателствената тежест да установят, че са придобили по давност процесния апартамент – в случая при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е подложил на анализ показанията на разпитаните по делото свидетели: Д. Д., Х. Б., Е. Р. (майка на ищеца А. К.), както и представените писмени доказателства. Прието е, че от събраните по делото доказателства не може да бъде направен несъмнен извод, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху процесния апартамент с намерение да го държат като свой за период от десет години, което да е довело до придобиването му по давност. Несъмнено е установено, че до смъртта си през 1999 г. в апартамента е живяла Ж. Ф. Б., а след това същият не е бил постоянно обитаван от правоприемниците й. Съгласно показанията на свид.
Д., апартаментът е бил заключен и в него не са можели да влязат нито С. Й. Б. и Р. Ш. Ф., нито пълномощничката им Д. Ф.. От друга страна, според показанията на свид. Р. тя или роднините й инцидентно са посещавали апартамента без никой да им пречи, като тя има ключове за всички врати, през които се минава, за да стигне до него. Посочено е, че друг извод не следва от обстоятелството, че някъде след 2000 г. ответниците, чрез пълномощника си Д. Ф., поставили метална врата на стълбището на втория етаж, през която се минавало, за 3 да се стигне до третия етаж. От показанията на свид. Д. се установява, че причина за поставянето на вратата е това, че на горния етаж в сградата са се събирали клошари, т.е. вратата е поставена с цел опазване от посегателства на външни лица на трите апартамента на ответниците (два на втория етаж и един на третия – южния), а не с цел да се установи владение върху апартамента на третия етаж, собственост на ищците. Ето защо поставянето на посочената врата в общите части на сградата на втория етаж не е прието като начало на давностно владение върху северния апартамент на третия етаж. Отделно от това от показанията на свид. Р. е установено, че наличието на тази врата не е препятствало достъпа й до жилището, тъй като същата има ключ от всички врати и е посещавала свободно имота.
При тези данни и с оглед обстоятелството, че от страна на ответниците не са били ангажирани никакви конкретни доказателства да са упражнявали владение именно върху процесния апартамент, като например да са го заключвали, посещавали, ползвали, отдавали под наем или други подобни действия, сочещи на своене, нито да са довели по някакъв начин до знанието на ищците обстоятелството, че считат имота за свой, то е прието, че те не са придобили по давност правото на собственост върху него.
В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси:
Въпрос 1:
Настъпва ли отчуждаване с решение за отчуждаване (по ЗОЕГПНС или друг акт, предвиждащ процедура по отчуждаване на права), когато в документите по преписката имотът е отчужден от несобственик? – с довод за противоречие с ТР № 5 от 20.07.2010 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ОСС от I и II колегии на ВАС, както и с твърдение, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;
Въпрос 2: Може ли да се осъществи корпус на владението чрез заключване на владяния имот заедно с всички обекти в един вход в етажна собственост? - с довод за противоречие с Решение № 200/2012 г. по гр.д.№ 199/2012 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 68/2013 г. по гр.д.
№ 603/2012 г. на ВКС, I г.о., както и с твърдение, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;
Поддържат също, че решението е и очевидно неправилно, тъй като и без преглед на доказателствата, тезата, че когато се затвори от владелеца целия вход, няма владение на отделните обекти, очевидно противоречи на опита, на житейската логика и на смисъла на закона. Фактическата власт преди всичко е ограничаване на всеки чужд достъп до имота в различна степен; то може да се осъществи чрез затваряне на имота, и допълнително - но не задължително - чрез ползването му активно. Когато условия за такова ползване не са налице - поради отсъствие на владелеца и/или поради технически проблеми на владяния обект, затварянето на достъпа на трети лица, от обективна страна е достатъчно да обуслови фактическа власт, т.е. корпус на владението.
Въпрос 3: Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и обстоятелства и може ли да премълчи в мотивите си част от тях? - с довод за противоречие с Решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 1263/2016 г. на ВКС, III г.о. и др.
Въпрос 4:
Длъжен ли е съдът да обсъди всестранно и с оглед съответните опитни и логични правила доказателствата? - с довод за противоречие с т. 12 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 на ВКС, ОСГК, Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на 4
Разпечатката съдържа 35 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/492a2496-62fa-460e-a3b2-6462b8d74078