Определение № 2588 от 14.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2588 гр. София, 10.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Частно касационно търговско дело № 20248003901079 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. Д. Т. срещу определение № 214 от 2.04.2024 г. по ч. гр. д. № 220/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, шести състав, с което е потвърдено разпореждане № 1494 от 19.02.2024г. по т. д. № 2200/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, 18 състав. С него на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на С. Д. Т., с която срещу Министъра на културата, „Национален дворец на културата – конгресен център София“ ЕАД и Б. А. Л. са предявени искове за установяване нищожността на решение на Министъра на културата, обективирано в протокол № ПР-81/07.11.2023 г., и за признаване за установено на основание чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, че вписаните на 20.11.2023 г. обстоятелства по партидата на „Национален дворец на културата - конгресен център София“ ЕАД в търговския регистър - заличаване на С. Д. Т. като член на СД на ответното дружество и вписване на негово място на Б. Л., не са валидно възникнали и са несъществуващи.

В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че изводът на съда за притежавано от принципала 1 право да прекрати мандата на управителния орган по всяко време противоречи на чл. 24 от Закона за публичните предприятия /ЗПП/. Частният касационен жалбоподател изразява становище, че с атакувания акт се отрича правото на член на СД на публично предприятие да бъде независим орган за управление и контрол. Мотивира разбиране, че всеки член на орган на публично предприятие е длъжен да осигури управление в интерес на обществото и ако му се отрече правен интерес да даде на съд актове на принципала, очевидно нарушаващи императивни норми на ЗПП, това е „абдикация“ на съда от задълженията му. Моли обжалваното определение да бъде отменено.

Допускането на касационното обжалване частният касатор основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. Дали член на борда на директорите на публично предприятие има правен интерес от това да възстанови по съдебен ред законността в управлението на публичното дружество при нарушаването от принципала на императивни правни норми в ЗПП?; 2. Дали обявяването на нищожност на решение на принципала, водещо до промяна на правния статус на борда на директорите чрез предсрочното му освобождаване има конститутивен характер и води до последваща отмяна и на регистърното вписване в ТР?; 3. Дали установеното в публичен интерес изчерпателно изброяване на предпоставките по чл. 24 ЗПП е lex specialis и ограничава правомощията на принципала на публично предприятие да прекрати предсрочно мандатно правоотношение на член на управленския борд на това предприятие?; 4. Дали има правен интерес да търси съдебна защита срещу волеизявление на принципал, (действащ като общо събрание на търговско дружество), лице, което вследствие на волеизявлението, понася драстични промени в правния си статус - губи полагащото му се възнаграждение и осигурителни вноски?; 5. Дали има правен интерес (право и задължение) член на борда на директорите на публично предприятие да защити най-добрия интерес на предприятието в съответствие с чл. 6, ал. 2 ЗПП и на собственика на капитала (Държавата) срещу действия на неин представител (Министър), извършени в нарушение на императивното му задължение, установено в обществен интерес?; 6. Длъжен ли е принципалът на публично предприятие да спазва разпоредбите и ограниченията на ЗПП или разполага с неограничената дискреция на общото събрание на търговско дружество съгласно ТЗ? В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, 2 че първите два въпроса са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, а останалите формулирани въпроси - са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Частният касатор сочи, че обжалваният въззивен акт е очевидно неправилен.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател във връзка с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал.

2 ГПК, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че предявените от С. Д. Т. срещу Министъра на културата, „Национален дворец на културата – конгресен център София“ ЕАД и Б. А. Л. искове са основани на твърдения, че с решение на ответния министър, обективирано в протокол № ПР-81/07.11.2023 г., ищецът е бил освободен като член на СД на ответното дружество, прекратен е договорът му за управление, сключен с Министъра на културата като упражняващ правата на Държавата - едноличен собственик на капитала на ответното дружество, като на негово място е бил избран за нов член на СД третият ответник Б. Л.. Съдът е посочил, че нищожността на решението ищецът извежда от нарушение на нормата на чл. 21 ЗПП и от забраната по чл. 24 от същия закон, ограничаваща принципала на публичните предприятия да освобождава управителните органи на основания извън изчерпателно изброените.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния за недопустимост на предявените искове за установяване нищожността на посоченото решение на Министъра на културата и за признаване за установено на основание чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, че вписаните на 20.11.2023 г. по партидата на ответното дружество в търговския регистър обстоятелства – заличаване на С. Д. Т. като член на СД на дружеството и вписване на негово място на Б. Л. са несъществуващи, тъй като за ищеца в качеството му на член на СД на едноличното търговско дружество липсва правен интерес да оспорва по исков път, вкл. и по реда на чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ прекратяването на 3 мандатното му правоотношение. Съставът на въззивния съд се е позовал на практика на ВКС, според която лице, което не е съдружник, няма регламентирано от закона „право“ да бъде управител; овластяването му за такъв може да бъде оттеглено по всяко време, без обвързване с основания за освобождаване - чл. 141, ал. 4 ТЗ; правата на управителя, който не е съдружник, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки; активната легитимация на управителя, който не е съдружник, да оспорва като порочно вписването на заличаването си като управител и вписването на нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“. Посочил е, че този подход е приложим и в настоящия случай, тъй като се упражняват права по мандатно правоотношение, като с оглед правните последици за прекратяването му е без правно значение дали се касае до търговско дружество или до публично предприятие. В определението са споделени доводите на частния касатор, че с нормите на ЗПП се цели постигане на защита на обществения интерес при назначаването и освобождаването на лица от ръководството на юридическото лице с държавно участие. Прието е, че неспазването на тези норми може да бъде основание за санкционирането на принципала по националното и европейско законодателство в случай на разход на бюджетни средства или за ангажиране на административно-наказателна отговорност за предприелия такива неправомерни действия представител на висш държавен орган, респ. за отговорността на българската държава, ако това е станало причина за увреждане бюджета на ЕС, но не може да рефлектира върху вече прекратеното мандатно правоотношение.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият и четвъртият въпрос в частта им относно правния интерес на 4 освободен член на СД на еднолично акционерно дружество – публично предприятие да оспори решенията на министъра, упражняващ правата на държавата в публичното предприятие, отговарят на общия критерий по чл.

280, ал. 1 ГПК, доколкото са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд.

В мотивите на обжалвания акт е прието, че искове за установяване нищожността на решението на Министъра на културата за освобождаване на ищеца като член на СД на ответното търговско дружество, прекратяване на договора му за управление и избор на нов член на СД и за установяване, че вписаните на 20.11.2023 г. по партидата на ответното дружество в търговския регистър обстоятелства въз основа на посоченото решение са несъществуващи са недопустими поради липсата на правен интерес на ищеца да оспори по исков път, вкл. с иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ прекратяването на мандатното му правоотношение. Не са обосновани обаче въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изразеното от съда становище не е в противоречие със задължителните указания по Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът не е отрекъл възможността трети лица, освен съдружници и акционери, да оспорят като нищожно решение на едноличния собственик на капитала и да предявяват искове с правно основание чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Съдът е споделил разрешението, възприето в постоянната практика на ВКС, формирана с решение № 234 от 23.12.2016 г. по т. д. № 54/2016 г. на ВКС, I т. о., решение № 247 от 11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 311 от 6.02.2019 г. по т. д. № 2742/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., че при предявени от трети лица искове за оспорване валидността на решения на органите на дружеството и по иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, преценката за наличие на правен интерес е винаги конкретна и е обусловена от твърденията за засегнати негови съществуващи реални права и вида на търсената защита, и кумулативно – от възможността като последица при успешно провеждане на иска, да се постигне целеното изменение на съществуващото правно положение на ищеца. Правото на участие в управлението на дружеството по смисъла на чл. 123 ТЗ принадлежи на съдружниците, а не на управителя, който не е съдружник. Правата на управителя, който не е член на дружеството, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки, като законодателно уредена е в чл. 141, ал. 4 ТЗ свободната преценка на общото събрание да 5 освободи управителя, оттегляйки овластяването му /дадения мандат/ по всяко време, без тази преценка да е обвързана с основания за освобождаване. В този смисъл, активната легитимация на управителя, който не е съдружник, да оспорва като порочно вписването на заличаването си като управител и вписването на нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“, възстановимо по реда на така предявените искове, ако биха били основателни. Цитираната практика, макар да е формирана за дружества с организационна форма на ООД, е приложима и в случая, доколкото страните са обвързани само от мандатно, но не и от членствено правоотношение. Наличието на практика на ВКС, с която определението на въззивния съд е съобразено, изключва и наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.