Определение № 145 от 04.06.2026, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 145 гр. Варна, 04.06.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Павлина Г. Димитрова

Членове:

Георги Н. Грънчев

Иваничка Д. Славкова като разгледа докладваното от Павлина Г. Димитрова Въззивно частно наказателно дело № 20263000600175 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 309, ал.6 вр. ал. 3 от НПК и е образувано по частна жалба на двамата защитници на подсъдимото лице В. А. - адвокати Кр. И. и Г. Г. и двамата от АК-Добрич, срещу определение № 161/21.05.2026г на ОС-Добрич, постановено по НОХД № 304/2025г. по описа на същия съд, с което е била изменена мярката за неотклонение от “Подписка” в „Задържане под стража” на подсъдимото лице.

В жалбата се твърди, че атакуваното определение е незаконосъобразно и неправилно, тъй като не е налице реална опасност от укриване на подсъдимия - същият е с трайна социална и житейска обвързаност; с изменение на МНО е нарушен принципа за пропорционалност и налице противоречие с практиката на ЕСПЧ. Прави се искане за отмяна на така постановеното определение и вземане на по-лека мярка за неотклонение – „Домашен арест“ или „Гаранция“.

Окръжна прокуратура Варна не е изразила становище по частната жалба.

Съставът на АпС-Варна, след като прецени доводите, изложени в 1 частната жалба, материалите по делото и преценявайки правилността на постановения първоинстанционен съдебен акт, намери за установено следното:

Частната жалба е допустима – подадена в срок от легитимиран за това субект, а разгледана по същество се преценява и като основателна по изложените по-долу съображения:

С присъда № 11 от 21.05.2026 г., постановена по НОХД № 304/2025г., състав на ОС-Добрич е признал подсъдимия В. Д. А. за виновен в извършване на деяние, наказуемо по чл. 343 ал.4 във вр. с ал.3 б „б“, във вр. с ал. 1 б.“в“ и б „б“ във вр. с чл.342 ал.1 от НК, за това, че на 13.03.2024г. по път село Паскалево- село Росеново,, на около 500 метра преди разклона за село Росеново по републикански път №111-293 /гр.Добрич-Крушари/ при управление на моторно превозно средство лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е200“ с рег.№ZGY30630 /полска регистрация/ , нарушил правилата за движение по пътищата по смисъла на чл.16 ал.1 от ЗДвП, на чл.20 ал.1 от ЗДвП и на чл.21 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смърт на повече от едно лице -С.А.А. и Е.А.А., както и телесни повреди на повече лица- на Е.Ф.М. тежка телесна повреда и средна телесна повреда с четири медикобиологични признака; на Ю.Ш.Ю. тежка телесна повреда и средна телесна повреда с два медико-биологични признака; на А.А.А. средна телесна повреда с два медико-биологични признака; на А.И.А. средна телесна повреда с пет медико-биологични признака. На основание чл. 54 от НК са наложени наказания “лишаване от свобода за срок от петнадесет години при първоначален общ режим“ и такова по чл.343“г” във връзка с чл.37 т.7 от НК – „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от шестнадесет години.

Със същата присъда подсъдимото лице е било оправдано да е извършило нарушение и на разпоредбата са чл.15 ал.1 от ЗДвП, както и за причинени телесни повреди - на С.И.А. за лека телесна повреда и на А.Ф.М. лека телесна повреда с два медико-биологични признака.

След постановяване на присъдата, по реда на чл.309, ал.3 от НПК, решаващият съд служебно се е занимал с въпроса относно мярката за неотклонение и отчитайки високият размер на наложеното наказание „лишаване от свобода“, въпреки доброто процесуално поведение на подсъдимия, е приел, че не е оборена презумпцията за реална опасност от 2 укриване, поради което е изменил взетата мярка за процесуална принуда от „Подписка“ в „Задържане под стража”.

Настоящата съдебна инстанция не споделя становището на първия съд по отношение необходимостта от приложение спрямо подс. А. на най-тежката МНО по следните съображения:

Подсъдимото лице е било предадено на съд въз основа на внесен ОА в ОС Добрич на 22.07.2025г по повдигнато обвинение за извършено на 13.03.2024г престъпление по чл.343 ал.4 във вр. с ал.3 б „б“, във вр. с ал. 1 б.“в“ и б „б“ във вр. с чл.342 ал.1 от НК. Спрямо него на ДП е била взета МНО "Подписка", останала в сила в хода на разглеждане на делото пред първостепенния съд. С постановената присъда подс.А. е бил признат за виновен в извършване на престъплението, като му било наложено наказание петнадесет години “лишаване от свобода“, което да бъде търпяно при първоначален „строг“ режим.

Безспорно, че след постановяване на присъдата, съдът е задължен да се произнесе и по въпроса относно мярката за неотклонение на подсъдимия.

ВКС многократно е приемал, че при произнасянето си във връзка с мярката за неотклонение "задържане под стража", съдът трябва да отчита опасностите, посочени в чл.63 ал.1 от НПК и целите, отразени в чл.57 от НПК.

При преценката си той е длъжен да отчита единствено реалното съществуване на посочените опасности, въз основа на доказателствата в конкретното наказателно производство и процесуалното поведението на привлеченото към наказателна отговорност лице. Според ТР №3 от 2012г. на ОСНК на ВКС, няма как единствено постановяването на осъдителната присъда да бъде основание, с което да се обоснове съществуването на реална и конкретна опасност от укриване, тъй като това обстоятелство не е свързано с процесуалното поведение на подсъдимия. Ако той осъществи каквото и да е действие, насочено към укриване или осуетяване на изтърпяване на наложеното му наказание, това би довело до определянето на по-тежка мярка за неотклонение, но основанието за това ще е посочено в нормата на чл. 66 ал.1 от НПК, а не в друг законов текст.

Действително, с осъдителния съдебен акт подсъдимият е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение /с частично оправдаване за нарушени разпоредби на ЗдВП, предвид бланкетния характер на нормата на чл. 342 НК, 3 както и за несъставомерни телесни повреди/, но правното му положение не е било променено - същият продължава да се счита за невинен и по отношение на него е в сила презумпцията за невиновност, регламентирана в чл.31 ал.3 от КРБ и чл.16 от НПК. Отчитането на постановената присъда, при липса на укоримо поведение на подсъдимия, би създало възможност за изменение на определената му мярка за неотклонение въз основа на една хипотетична, бъдеща опасност от укриване, която не е установена от конкретни доказателствени материали и се презумира от съдържанието на невлязъл в сила съдебен акт. Подобно виждане противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 2002г. на ОСНК, а също и на константната практика на Европейския съд по правата на човека.

Към настоящия спор е относима разпоредбата на чл.309 ал.3 от НПК, в която се съдържа оборима презумпция относно посочената опасност от укриване на лицето, спрямо което е постановена първоинстанционна осъдителна присъда. В случай, че подсъдимият е признат за виновен и е осъден на наказание лишаване от свобода не по-малко от десет години или друго по-тежко наказание, реалната опасност от укриване е налице, освен ако от доказателствата по делото не следва обратното.

В разглеждания случай на подс.А. е наложено наказание в размер на петнадесет години лишаване от свобода, което очевидно попада в приложното поле начл.309 ал.3 от НПК.

На следващо място, тази презумпция се оборва от доказателствата по делото – през периода на провеждане на ДП /от момента на повдигане на обвинението и привличането му в качеството на обвиняем на 29.11.2024г/ и внасяне на ОА в съда на 22.07.2025г, както и по време на разглеждане на делото пред ДОС до постановяване на присъдата на 21.05.2026г /в рамките на 10 месеца/, подсъдимият А. е имал изрядно процесуално поведение и няма констатирано отклоняване от взетата спрямо него МНО “Подписка“. Този факт сам по себе си в достатъчна степен е противопоставим на предвидената в случая от законодателя презумпция за наличие на реална опасност от укриване, обуславяща необходимостта от изменение на мярка за процесуална принуда от най-леката в най-тежката такава.

Имайки предвид изложеното, въззивният съд намира, че с подхода на първостепенния съд е налице непропорционалност на тежестта на 4 приложения обем процесуална принуда спрямо подс. А., целите по чл.57 от НПК биха били изпълнени в случая с прилагане на МНО „Домашен арест“, която ще попречи на подсъдимото лице да се укрие или да извърши престъпление.

Изложеното обуславя отмяна на ревизирания съдебен акт на първоинст. съд – ДОС и изменение на МНО на подс. А. от „Подписка“ в „Домашен арест“, която да се изпълнява на адреса му в с. Крушари, ул. „Добрич“ 5, обл.

Добрич.

Водим от горното и на основание чл. 345 от НПК, съставът на АпС Варна,

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 161/21.05.2026г на ОС-Добрич, постановено по НОХД № 304/2025г. по описа на същия съд, с което е била изменена мярката за неотклонение на подсъдимия В. Д. А. от “Подписка” в „Задържане под стража”.

ИЗМЕНЯ мярката за неотклонение на подс. В. Д. А. от „Подписка“ в „Домашен арест“, която да се изпълнява на адреса му в с. Крушари, ул.

„Добрич“ 5, обл. Добрич.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5