Решение № 1949 от 18.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1949 гр. София, 18.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100501276 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 3367 от 27.10.2021 г., постановено по гр. д. № 40466/2021 г. по описа на СРС, III ГО, 140 състав, е признато за установено по иска с правно основание чл.439 ГПК, че Д. Б. Ц. не дължи на „Д.З.“ АД, сумата в размер на 825, 73 лв. – мораторна лихва за периода от 27.01.2011 г. до 01.10.2013 г., за която в полза на ответника срещу ищеца е издаден изпълнителен лист от 29.10.2013 г., въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 04.10.2013 г. по ч. гр. д. № 664/2013 г. по описа на РС – Балчик, влязла в сила на 24.10.2013 г., събирана принудително по изпълнително дело № 202008110400079 по описа на ЧСИ Н.Ж., рег. № 811, с район на действие – ОС – Добрич, като са отхвърлени исковете с правно основание чл.439 ГПК, предявени от Д. Р.Б. Ц. срещу „Д.З.“ АД - за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва: 3 010, 76 лв. – главница, 406, 22 лв. – разноски, съгласно изпълнителен лист от 29.10.2013 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 04.10.2013 г. по ч. гр. д. № 664/2013 г. по описа на РС – Балчик, както и сумата в размер на 3 523, 51 лв., представляваща разноски по изпълнително дело № 202008110400079 по описа на ЧСИ Н.Ж., рег. № 811, с район на действие – ОС – Добрич, събирани принудително по изпълнително дело № № 202008110400079 по описа на ЧСИ Н.Ж., рег. № 811, с район на действие – ОС – Добрич. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 115, 43 лв., представляваща разноски по производството, съобразно уважената част от исковете. Ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в 1 размер на 178, 74 лв., представляваща разноски по производството, съобразно отхвърлената част от исковете.

Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника „Д.З.“ АД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че вземането за мораторна лихва се погасява с изтичане на 3 – годишна давност, която не е била спирана или прекъсвана, считано от моментана влизане в сила на заповедта за изпънение по чл.410 ГПК. Излага съображения, че на основание чл.117, ал.2 ГПК вземането на мораторна лихва се погасява с изтичане на 5 – годишна давонст, тъй като това вземане е установено с влязла в сила заповед за изпълнение. На основание чл.416 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист Не е налице основание кредиторът с неоспорено от длъжника вземане, който не е водил иск по реда на чл.422 ГПК, да бъде поставен в по – неблагоприятно положение от този с оспорено вземане, още повече, че по силата на чл.416 ГПК и в двата случая заповедта влиза в сила. С оглед на това счита, че нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД следва да се тълкува разширително и да намери приложение спрямо влязлата в сила заповед за изпълнение, срещу която не е депозирано възражение от длъжника. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като му присъди сторените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Д. Б. Ц., с който я оспорва. Излага съображения, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Излага съображения, че са обосновани изводите на решаващия съд, че вземането за мораторна лихва е погасено по давност, тъй като за периода 08.09.2015 г. – 08.09.2018 г. е изтекъл срока години, през който давността не е спирана или прекъсната, тъй като давността е прекъсната на 04.05.2020 г. счита, че изпълнителният издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо Неговите правни последици не се приравняват с тези на съдебното решение, поради което нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД не може да намери приложение относно вземането за мораторна лихва, спрямо която се прилага чл.111 ЗЗД. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

СРС е сезиран с иск с правно основание чл.439 ГПК. Ищецът твърди, че със заповед за изпълнение № 412 от 04.10.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 664/2013 г. по описа на РС – гр. Балчик е осъден да заплати на ЗАД „В.“ АД сумата от 4 242, 71 лв. – главница, лихви и разноски. Заповедта за изпълнение е влязла в сила на 24.10.2013 г. и въз основа на нея на 29.10.2013 г. е издаден изпълнителен лист в полза на дружеството, чийто правоприемник е ответникът. Същият в продължение на повече от 7 години не е предприел каквито и да е действия срещу ищеца, насочени към събиране на това вземане. През 2020 г. ответникът е депозирал молба, въз основа на която е образувано изпълнително дело № 20208110400079 по описа на ЧСИ Н.Ж.., 2 рег. № 811, с район на действие ОС – Добрич. В началото на м.04.2021 г. до ищеца е изпратена покана за доброволно изпълнение, като общият размер на дълга към 22.03.2021 г. възлиза на 7 766, 22 лв., от която 1 231, 95 лв. – неолихвяема сума 3 010,76 лв. – главница, 2 283, 01 лв. – лихви, 111, 30 лв. – допълнителни разноски и 185 лв. – разноски за изпълнителното дело, както и такса по т.26 ТТР към ЗЧСИ в размер на 676, 20 лв., с начислен ДДС, както и други суми, дължими към посочения момент, в общ размер от 268 в. Счита, че правото за принудително изпълнение е започнало да тече от 29.10.2013 г. и е погасено с изтичане на общия давностен срок по чл.110 ЗЗД на 29.10.2018 г.

Предприетите действия за принудително събиране на процесните вземания през 2020 г. са направени след погасяването им по давност. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че не дължи сумата от 7 766, 22 лв., от които по изпълнителен лист по ч. гр. д. № 664/2013 г. по описа на РС-Балчик в размер на 4 242, 71 лв. и 3 523, 51 лв. – разноски в изпълнителното производство.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Излага съображения, че процесните вземания не са погасени по давност. Заповедта за изпълнение е влязла в сила на 24.10.2013 г. Твърди, че на 30.06.2015 г. е образувано изпълнително дело № 2015 8110400085 по описа на ЧСИ Н.Ж., рег. № 811 при КЧСИ. В молбата е възложено на съдебния изпълнител да определя по своя преценка най – подходящия за конкретния случай изпълнителен способ. С поканата за доброволно изпълнение съдебният изпълнител е насрочен опис на движими вещи, който ще се проведе на 22.10.2015 г., в 13.00 ч. в дома на длъжника в с. Сенокос, община Балчик, ул. ****. С изтичане на 2 години изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, на основание чл.433, а.1, т.8 ГПК, което обстоятелство е констатирано от съдебния изпълнител с постановление от 05.05.2020 г. Счита, че погасителната давност е била прекъсната на 30.96.2015 г. – при образуване на изпълнителното производство, на 08.09.2015 г. – с изпращане на покана за доброволно изпълнение до длъжника, от когато е започнала да тече нов 5 – годишен давностен срок. Същият е прекъснат на 29.04.2020 г. – с подаването на нова молба за образуване на ново изпълнително производство. Съгласно тълкувателната практика на ВКС – ТР № 2/2013 г., т.10 на ВКС, ОСГТК, давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение. С оглед на това счита, че към момента на завеждане на делото не е изтекла погасителната давност на процесните вземания. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.

На 29.10.2013 г. е издаден изпълнителен лист в полза на ЗАД „В.“, чийто правоприемник е ответното дружество, срещу Д. Б. Ц., въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 04.10.2013 г. по ч. гр. д. № 664/2013 г. по описа на РС – гр. Балчик, за сумата от 3 010, 76 лв. – главница, 825, 73 лв. – мораторна лихва за периода от 27.01.2011 г. до 01.10.2013 г., 406, 22 лв.

– разноски по делото. Страните не сопря относно обстоятелството, че заповедта е влязла в сила на 24.10.2013 г.

По молба вх. № 1504/30.06.2015 г. от ЗАД „В.“ АД, въз основа на горепосочения изпълнителен лист е образувано изп. д. № 20158110400065 по описа на ЧСИ Н.Ж., рег. № 811 КЧСИ, с район на действие ОС – Добрич. В молбата на взискателя е заявено желание на основание чл.18 ЗЧСИ съдебният 3 изпълнител да определи начина на принудително изпълнение.

На 08.09.2015 г. е изпратена до длъжника покана за доброволно изпълнение, връчена на 14.09.2015 г.. В същата е посочено, че е насрочен опис на 22.10.2015 от 13.00 ч. на движими вещи в дома на длъжника на адрес с. Сенокос, община Балчик, ул. ****.

С разпореждане от 05.05.2020 г. изпълнителното производство е прекратено, на основание чл.433, ал.1, т.2, във връзка с депозирана на 04.05.2020 г. молба от взискателя.

По молба вх. № 680/04.05.2020 г. ответникът е образувал срещу ищеца изпълнително дело № 20208110400079 по описа на ЧСИ Н.Ж., рег. № 811 на КЧСИ с район на действие ОС – Добрич. В молбата взискателят е заявил, че по силата на чл.18, ал.1 ЗЧСИ и въз основа на събраните данни относно имущественото състояние на длъжника, дава съгласие съдебният изпълнител да определи по негова преценка най - подходящият за конкретния случай начин за събиране на вземането и да пристъпи към съответните действия по осъществяването му.

С постановление от 11.03.2021 г. е наложена възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника.

На 30.03.2021 г. е връчена на длъжника покана за доброволно изпълнение. На длъжника е съобщено, че е наложен запор върху лек автомобил, както и възбрана върху поземлен имот.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.

В предмета на делото се включва отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника исковата сума.

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).

Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен 4 процес чрез предявяване на иска по чл.439 ГПК се дава право на същия да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).