Определение № 23699 от 03.11.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 23699 гр. София, 03.11.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно частно гражданско дело № 20261100511095 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3, във вр. с чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ответника „Стик-кредит“ АД срещу определение № 29524 от 14.08.2026 г., постановено по гр.д. № 54186/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 82 състав, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, присъдени в полза на процесуалния представител на ищцовата страна по чл. 38 ЗА.

Жалбоподателят твърди, че на процесуалния представител на ищеца не се дължи възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв, тъй като от съдържанието на приложения по делото договор за правна защита и съдействие не може да се установи със сигурност дали същият касае осъществяване на процесуално представителство по процесното дело, доколкото не съдържал дата, страни и предмет и бил представен в идентичен вид и по другите дела, образувани между страните. Твърди, че наличието на основание за предоставяне на безплатна правна помощ е било оспорено от ответника, а първоинстанционният съд незаконосъобразно е отказал да събере поисканите доказателства относно материалното положение на ищеца и така е възпрепятствал защитата на ответника. Поддържа, че ищецът е завел още седем дела срещу ответника при идентични факти, като непредявяването на исковете в едно производство представлявало злоупотреба с право, поради което на ищеца следвало да се присъди само едно възнаграждение за процесуално представителство за всичките производства, каквото вече било присъдено по другите дела. Оспорва потребителското качество на ищеца, а при условията на евентуалност намира, че присъденият от 1 първоинстанционния съд размер на адвокатското възнаграждение е твърде завишен и не отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на положения от процесуалния представител труд, като съобразно практиката на СЕС същият можело да бъде намален под минимумите на Наредба № 1/2004 г. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а решението на първоинстанционния съд в частта за разноските да бъде отменено в частта, с която в полза на процесуалния представител на ищеца е присъдено адвокатско възнаграждение, евентуално същото да бъде намалено по размер. Релевира искания за извършване на служебни справки в ЕИСС, НБДН, НАП, ПАМДТ и СДВР и изискване на преписи от искови молби.

Ответникът по частната жалба М.Б. Х.в, чрез упълномощения адв. Д.М., не подава отговор на частната жалба и не изразява становище по нея.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал.

3, изр. 2 ГПК), поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е образувано по предявен от М.Б. Х.в, чрез упълномощения адв. Д.М. като управител на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, срещу „Стик-Кредит“ АД положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 50 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит от разстояние № 832339/18.05.2022 г. (надхвърляща чистата стойност по кредита), ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.03.2025 г. по гр.д. № 149/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен. С решение № 7151/18.04.2026 г. искът е уважен и с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК СРС е осъдил ответника „Стик-кредит“ АД да плати на процесуалния представител на ищеца (адвокатското дружество) възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ по чл. 38 ЗАдв в размер на 480 лв. (с равностойност от 245,42 евро).

В срока за обжалване на решението ответникът е подал молба по чл. 248 ГПК с искане за изменение на решението в частта за разноските, като по изложените и в частната жалба доводи ответникът претендира решението да бъде отменено в частта на присъдените по чл. 38 ЗАдв разноски и искането на процесуалния представител на ищеца за възнаграждение за безплатна правна помощ да бъде отхвърлено. За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че не разполага с правомощия да проверява имущественото състояние на ищеца, като е счел, че е съобразил размера на 2 присъденото възнаграждение с разпоредбата на чл. 38 ЗАдв, а образуването на множество еднотипни дела не обуславя извод за злоупотреба с право, поради което не било налице основание за изменение на решението в частта за разноските.

Настоящият въззивен състав намира, че поначало за уважаване на искане за присъждане на разноски за осъществена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв е достатъчно по делото да са налице доказателства за постигнато съгласие за предоставяне на безвъзмездна правна помощ (да липсват данни за уговорен размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, респ. да е изявена воля от страната и процесуалния й представител, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна). Съдът не следва да проверява налице ли са предпоставките на посочената разпоредба за предоставяне на безплатна правна помощ, като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната страна и нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Насрещната страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл. 248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. В случай на подобно оспорване съдът е длъжен да съобрази всички събрани по делото доказателства и да извърши преценка налице ли са основанията за уговаряне на безплатна правна помощ съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, а ако бъде опровергано поддържаното основание за предоставяне на безвъзмездна правна помощ, съдът не следва да присъжда възнаграждение на процесуалния представител на страната по посочения ред. В този смисъл – Определение № 515/02.10.2015 г. по ч.т.д. №2340/2015 г. на ВКС, I т.о., Определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о. и др.

В настоящия случай съдът намира, че по делото не са събрани категорични доказателства за уговорена между страните безплатна правна помощ по конкретното производство. Наличие на такава се претендира от процесуалния представител на ищеца, но по делото липсва лично изявление на М.Б. Х.в в този смисъл.

Представеният договор за правна защита и съдействие (л. 21 от делото) действително включва уговорка за предоставяне на правната помощ безплатно по реда на чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв (в хипотезата на материално затруднено лице), но като основание и предмет на договора е посочено „правна защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на искова молба във връзка със сключени договори за кредит и връщане на изначално платеното при липса на правно основание или обявяване на отделни клаузи за нищожни, включително и образуване на изпълнително дело“. Видно 3 е, че договорът е сключен с оглед предоставяне на конкретна правна защита по изготвяне и депозиране на искова молба, без включено процесуално представителство, като не е конкретизиран нито договорът за потребителски кредит, по който следва да се претендира връщане на платени суми, нито техният размер. Същевременно, в договора за правна защита и съдействие не е посочена и дата на сключване, а на съда е служебно известно (съобразно служебния достъп до книжата по делата, съхранявани в електронен вид в Единната електронна система на съдилищата), че абсолютно идентичен договор за правна защита и съдействие е приложен и по други пет дела, образувани от същия ищец – гр.д. № 32807/2025 г. по описа на СРС, 49 състав, гр.д. № 58233/2024 г. по описа на СРС, 176 състав, гр.д. № 58126/2024 г. по описа на СРС, 27 състав, гр.д. № 58198/2023 г. по описа на СРС, 36 състав и гр.д. № 36934/2023 г. по описа на СРС, 157 състав, инициирани по предявени установителни искове за прогласяване нищожност на договорни клаузи или за връщане на платени без основание суми по други договори за заем, сключени между М.Б. Х.в и търговци, предоставящи потребителски кредити. Изложеното потвърждава извода, че приложеният по делото договор за уговорена безплатна правна помощ касае процесуалното представителство по различни искови претенции и няма отношение към предмета на настоящото дело, респ. същият не доказва постигнато между ищеца и процесуалния представител съгласие за предоставяне на безвъзмездна правна помощ по конкретното производство пред настоящия съд.

С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че при липсата на данни за уговорена безплатна правна помощ по настоящото дело, на процесуалния представител на ищеца не следва да се присъжда възнаграждение по реда на чл. 38, ал.

2 ЗАдв. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съобразно цитираната по-горе съдебна практика и изричното оспорване от ответната страна, съдът има правомощието да проверява имущественото състояние на ищеца с оглед извършване на преценка дали действително е налице хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. По делото не са събрани доказателства в тази насока поради процесуално нарушение на първоинстанционния съд, който неоснователно е отхвърлил доказателствените искания на ответника за снабдяване с данни за имущественото състояние на ищеца и по този начин е лишил ответната страна от възможност да опровергае удостоверените в договора за правна защита и съдействие данни, че предпоставките на чл. 38, ал. 1, т.

2 ЗАдв действително са налице. Към настоящия момент събирането на доказателствата, релевирани от частния жалбоподател, не се явява необходимо предвид изложените по-горе мотиви за липса на основание за присъждане на възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца, поради което доказателствените искания, формулирани в частната жалба, следва да бъдат оставени без уважение.

В допълнение, след извършени служебни справки в ЕИСС настоящият въззивен 4 състав установява, че между страните са образувани гр.д. № 34309/2023 г. по описа на СРС, 167 състав, гр.д. № 34300/2023 г. по описа на СРС, 51 състав, гр.д. № 34308/2023 г. по описа на СРС, 143 състав, гр.д. № 34310/2023 г. по описа на СРС, 166 състав, гр.д.

№ 34311/2023 г. по описа на СРС, 143 състав и гр.д. № 34303/2023 г. по описа на СРС, 159 състав, по подадени в един и същи ден искови молби, с които са предявени искове за прогласяване нищожността на неустоечна клауза по други сключени със „Стиккредит“ АД договори за заем и осъдителни искове за връщане на платени без основание суми с изложени идентични фактически обстоятелства. Ищецът изцяло по свое усмотрение, макар и да има възможност да получи защита на правата си по идентични договори за заем между същите страни в едно производство, е образувал няколко искови производства за прогласяване нищожността на идентична неустоечна клауза по всеки отделен заемен договор и връщане на суми в минимален размер по всеки от тях. С тези свои действия той е увеличил многократно задълженията за разноски по делата за адвокатски хонорар. Неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, а и негово право, с упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права.