Определение № 1014 от 06.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1014 гр. София, 06.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002102455 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Р. Т. С. срещу решение № 217/09.12.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 385/2022 г. на Бургаския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 797/27.07.2022 г. по гр. дело № 1428/2021 г. на Бургаския окръжен съд, предявеният от жалбоподателката срещу ЗК „Лев инс“ АД частичен осъдителен иск с правно основание чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пътнотранспортно произшествие (ПТП) от 09.10.2020 г., е отхвърлен за разликата над сумата 180 000 лв. до претендирания по делото размер от 300 000 лв. (при общ заявен размер от 400 000 лв.), ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 31.03.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий; 2) определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (занижено) с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; 3) кои са критериите, които следва да бъдат 1 съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл. 52 от ЗЗД принцип; 4) следва ли решаващият съд, при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 от ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение, да се съобрази с икономическата конюктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастващата инфлация в страната; 5) към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва; 6) кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД; необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела;

7) съдът задължен ли е, при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните; 8) длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението;

9) при липса на поддържано в срока за въззивна жалба доказателствено искане, ангажирано с исковата молба и оставено без уважение в първоинстанционното производство, преклудира ли се възможността на ищеца да поддържа това свое доказателствено искане по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК с отговора на насрещната въззивна жалба на ответника, доколкото следва да ангажира процесуална защита в качеството на въззиваема страна; и 10) допустимо ли е изслушване на комплексна психолого-психиатрична експертиза и свидетел за установяване личността, социалното и професионално положение на ищеца от въззивния съд, ако окръжният съд е отказал да ги допусне при условията на чл. 159, ал. 2 от ГПК, а впоследствие е счел събраните писмени и гласни доказателства за недостатъчни за установяване на твърденията на страната. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези правни въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и в тази връзка сочи конкретни актове, обективиращи тази практика. По отношение на четвъртия, петия и деветия въпрос се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения, тези въпроси да и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Жалбоподателката счита, че въззивното решение е и очевидно неправилно, като с това навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Ответникът ЗК „Лев инс“ АД, в отговора си на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че във въззивното производство страните не спорят, че на 09.10.2020 г. е настъпило процесното ПТП с 2 участието на автобус „ивеко“, в който е пътувала ищцата, и товарен автомобил „волво“ с прикачено полуремарке; че вина за допускане на произшествието имат и двамата водачи; както и че ищцата е получила множеството увреждания, сочени от нея като източник на процесните неимуществени вреди. Съдът е приел, че е обвързан и от влязлата в сила присъда, постановена по случая, включително в частта, с която е прието, че вина за настъпване на тежкото произшествие имат и двамата водачи, но водачът на застрахования при ответното дружество автобус „ивеко“ е починал и по отношение на него наказателна отговорност не е била реализирана. Извод за вината на този водач съдът е направил и въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ) по настоящото дело.

Въззивният съд е изложил съображения, че отговорността на застрахователя е функционална от тази на делинквента, като предвид обстоятелството, че в случая увреждането е причинено от действията на двамата водачи, съгласно чл. 53 от ЗЗД е приел, че всеки от застрахователите отговоря пред увреденото лице, както отговарят причинителите – солидарно, както и че конкретният принос на всеки от делинкветните не може да бъде противопоставен на увреденото лице по прекия иск срещу застрахователя, поради което при присъждане на обезщетението приложение в случая следва да намери нормата на чл. 499, ал. 7 от КЗ, а не нормата на чл. 477, ал. 6 от КЗ.

При определяне размера на обезщетението за процесните неимуществените вреди, въззивният съд е приел, че следва да съобрази конкретните критерии, съдържащи се в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите, при съблюдаване на съществуващата в страната икономическа конюнктура. В тази връзка съдът е обсъдил установените с медицинската документация, заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) и свидетелските показания по делото, множество травматични увреждания, претърпени от ищцата, тяхното усложнение и отражение върху здравословното `и състояние, продължителността и характера на лечението `и, степента на възстановяването `и и неблагоприятната прогноза в тази насока, като в обобщение е посочил, че отчита вида и характера на уврежданията, някои от които завинаги влошават качеството на живот и водят до продължително разстройство на съзнанието на ищцата; че поради причинените увреждания са прекъснати контактите `и с външната среда, с приятели и колеги.

Съобразявайки тези обстоятелства и лимита на застрахователното покритие, индициращ икономическите условия към 2020 г., съдът е намерил, че за обезщетяване на неимуществените вреди на ищцата е справедлива и достатъчна сумата 200 000 лв.

Предвид това, че ищцата не оспорва, че действително е пътувала без поставен обезопасителен колан, с какъвто е била оборудвана седалката `и, както и предвид установените със заключението на СМЕ и поясненията на вещото лице в съдебно заседание обстоятелства, въззивният съд е приел, че с нарушението на чл. 137а от ЗДвП ищцата е съпричинила настъпването на вредоностния резултат в размер на 10 %. След редукция с този размер, съдът е приел, че в полза на ищцата следва да се присъди обезщетение за 3 неимуществените вреди в размер 180 000 лв.; приел е и че лихвата за забава следва да се присъде от 31.03.2021 г.

В мотивите си към въззивното решение апелативният съд е намерил за неоснователни оплакванията на ищцата за допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, поради неназначаване на експертиза и недопускане на свидетел. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че всички релевантни за спора факти, които са били въведени от ищцата като предмет на делото, били приети от първоинстанционния съд за доказани, поради което отклоняването на доказателствените `и искания не довело до нарушение на нейни процесуални права.

С постановеното по реда на чл. 267 от ГПК определение № 449/19.10.2022 г., апелативният съд е оставил без уважение доказателствените искания на ищцата, направени с подадения от нея отговор на насрещната въззивна жалба на ответното дружество, с която то е обжалвало първоинстанционното решение в частта, с която искът за обезщетението за неимуществени вреди е уважен за размер над сумата 80 000 лв. В мотивите към определението си въззивният съд е приел, че с отговора си ищцата е претендирала допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, въз основа на което са направени доказателствените `и искания за допускане на комплексна психологична и психиатрична експертиза, която да отговори на посочените от страната въпроси, както и за допускане на свидетел, който да даде показания относно личността, социалното и професионално положение на ищцата и нейния статус в общността `и. Съдът е намерил за неоснователни тези доказателствени искания, по съображения, че с подадената от ищцата въззивна жалба не се въвеждат твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, в резултат на които да не са установени твърдяни релевантни факти, относими към размера на търпените неимуществени вреди, или такива факти да са установени неправилно, а напротив – с първоинстанционното решение е определен размер на справедливо обезщетение от 300 000 лв., който напълно съвпада с посочения от ищцата. Поради това апелативният съд е приел, че недопускането от окръжния съд на исканите доказателства за размера на обезщетението не съставлява нарушение по чл. 266, ал. 3 от ГПК, като такова не се и твърди във въззивната жалба на ищцата.

Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените съображения в мотивите към обжалваното решение и определението по чл. 267 от ГПК, въззивният съд е разрешил деветия – процесуалноправен въпрос, поставен от жалбоподателката (и уточнен от съда: при липса на оплаквания и доводи във въззивната жалба за поддържане на доказателствено искане, направено с исковата молба и оставено без уважение от първоинстанционния съд, преклудира ли се възможността на ищеца да поддържа това свое доказателствено искане на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК с отговора на насрещната въззивна жалба на ответника), в противоречие с трайно установената практика на ВКС, в която се приема следното: