Разпореждане № 742 от 18.02.2026, Районен съд - Горна Оряховица

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 742 гр. Горна Оряховица, 18.02.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Ив. Николова-Петрова като разгледа докладваното от Красимира Ив. Николова-Петрова Частно гражданско дело № 20264120100550 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по заявление от „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П. П. с пълномощник: юрисконсулт М. Т. Т., за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу А. О. В. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: село С..., обл. К..., ул..., за заплащане на парични задължения по договор за потребителски кредит с № 898094 към искане № 9232839, сключен на 21.07.2023г. между „Сити Кеш” ООД с ЕИК 202531869 – кредитор и А. О. В. с ЕГН ********** – кредитополучател. С подаденото заявление се претендира издаване на заповед за изпълнение за сумите, както следва: неплатена главница – 357,90 EUR, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 13.02.2026г. до окончателното изплащане на сумата; договорна лихва за периода от 21.07.2023г. до 17.11.2023г. – 25,51 EUR; законна лихва за забава за периода от 01.10.2023г. до 01.10.2025г.. – 96,19 EUR; неустойка за периода от 21.07.2023г. до 17.11.2023г. – 83,90 EUR; такса за периода от 11.08.2023г. до 30.10.2023г. – 81,720 EUR; разноски в заповедното производство за държавна такса – 10,97 EUR и разноски за юрисконсултско възнаграждение – 168,73 EUR.

Заявителят твърди, че длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита, поради което подава настоящото заявление.

Съдът, като съобрази изложените в заявлението твърдения и извърши проверката по чл.410 и чл.411 ГПК, достигна до следните правни изводи:

Предвид твърденията на заявителя за съществените елементи на правоотношението, от което черпи основание за претендиране на вземанията, сключеният между длъжника А. О. В.

– като кредитополучател и „Сити Кеш” ООД с ЕИК 202531869 – като кредитор, договор за 1 потребителски кредит с № 898094 към искане № 9232839, сключен на 21.07.2023г., по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9,ал.1 ЗПК. Поради това, спрямо правоотношението намират приложение нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори (чл.143 – 148 от ЗЗП).

Видно от данните, съдържащи се в заявлението по чл.410 от ГПК и приложенията към него, в случая неустойката в размер от 83,90 евро за периода от 21.07.2023г. до 17.11.2023г., се претендира да е дължима на основание чл.11 във вр. чл.5 от договора за потребителски кредит, за неизпълнение на договорното задължение на кредитополучателя в срок от три дни от сключването на договора да предостави обезпечение – поръчителство на едно или две физически лица, за финансовата надеждност на което са поставени множество конкретни и кумулативно изискуеми условия, или предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка, при условията на чл.5,ал.1 от договор за потребителски кредит № 898094 от 21.07.2023г. Кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за платежоспособността му предхожда сключването на договора.

Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение (арг. от чл.16 от ЗПК), като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора, или да откаже предоставянето на кредита (чл.18 от ЗПК). В процесния случай, осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т.е. кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Поставяйки изискване за последващо осигуряване на поръчител/и или банкова гаранция, без дори да е налице неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска от лошата си преценка в тежест на длъжника, като го натоварва с неприсъщо за договора за кредит задължение.

При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на 3-дневния срок, 2 кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй заемната сума не е била дължима. Действително, съгласно чл.92,ал.1 ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени.

Неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума.

Включена по този начин като падежно вземане, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към възнаградителната лихва, и на практика съставлява част от печалбата на заемодателя, което е единствената цел на начисляването й.

Освен изложеното, размерът на договорената неустойка – 281.65 лева, с равностойност от 144,01 евро, от която се претендира заплащане на сумата от 83,90 евро, е необосновано висок предвид размера на заетата сума – 700 лв., с равностойност от 357.90 евро. Дори неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции, договорната клауза, която я предвижда е нищожна на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП, като неравноправна в хипотезата на чл.143,т.5 ЗЗП – уговорка във вреда на потребителя, която не е уговорена индивидуално, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка – в случая около 40 % от заетата сума. Освен посоченото, начисляването на тази неустойка заобикаля предвиденото в чл.19,ал.4 от ЗПК ограничение на максималния размер на годишния процент на разходите, поради което е нищожна и на основание чл.21,ал.1 от ЗПК.

Сумата в размер от 81,72 евро, наименована в заявлението „такса“ за периода от 11.08.2023г. до 30.10.2023г., от друга страна, се претендира от заявителя да се дължи по силата на договорна клауза, предвиждаща извършване на дейности, съставляващи по същество уведомяване на длъжника чрез отправяне на покани, писма, съобщения и други документи до него и в размер съгласно тарифата на кредитора, т.е. разходи за извънсъдебно събиране на вземането поради забава в плащането (чл.6,ал.2 от договора за потребителски кредит и т.2 от Тарифата на „Сити Кеш“ ООД, приложена към заявлението), в която е определен и размерът им, както и срокът на забава, след изтичането на който се начисляват.

Договорната клауза, предвиждаща такава такса, не удовлетворява изискването на чл.10а,ал.4 от ЗПК за ясно и точно определяне на вида, размера и действието, за което се събират такси и/или комисиони, доколкото към момента на сключване на договора и самият кредитор не знае дали и по какъв начин ще извършва извънсъдебното събиране. Тази неяснота на основанието, на което кредитополучателят дължи таксата, противоречи на принципите за добросъвестност и равнопоставеност на субектите в правоотношението. Изброените действия не са допълнителни услуги за потребителя по смисъла на чл.10а,ал.1 от ЗПК, а разход за събиране на вземането – част от управлението на кредита. Договорната клауза, с която се възлагат за заплащане от потребителя такси за действия, свързани с управлението на кредита, пряко противоречи на забраната на чл.10а,ал.2 ЗПК.

На следващо място таксите за разходи са в предварително уговорени в тарифата размери, 3 фиксирани към момента на сключване на договора, когато на никоя от страните не е било известно какви по естеството си действия за извънсъдебно събиране на дълга ще бъдат извършвани и каква ще бъде тяхната цена. Иначе казано, договорните клаузи възлагат в тежест на потребителя репариране на сума за бъдещ разход, определена по неясен механизъм, без фактическият състав на възникване на вземането изобщо да включва реалното извършване на някакъв разход от кредитора. Тъй като уговорената предпоставка за начисляване на такси за разходи е единствено забавата на длъжника, условията на договорните клаузи сочат, че по характера си тези вземания не са такси, а обезщетение за забава. Такова обезщетение, обаче, кредиторът вече е начислил (претенцията за заплащане на 96,19 евро) и кумулирането му с т.нар. неустойка и разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, дължими от длъжника при същите предпоставки, представлява още едно допълнително мораторно обезщетение. Това пряко противоречи на чл.33,ал.1 от ЗПК, предвиждащ, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Чрез начисляването на обсъжданата неустойка и на разходите за извънсъдебно събиране на вземането се заобикаля и ограничението в разпоредбата на чл.33,ал.2 от ЗПК, регламентираща максималния размер на обезщетението за забава – до размера на законната лихва, а клаузата, която предвижда плащането му е нищожна на основание чл.21,ал.1 от ЗПК.

Същото основание за нищожност на клаузата е изводимо и от размера на таксата – 81,72 евро, с равностойност от 159.83 лева, несъобразени и прекомерни спрямо размера на заетата сума – 700 лв. Посоченото несъответствие създава явна неравнопоставеност в икономическите отношения на страните, доколкото предвижда потребителят да заплати допълнително сумата от 81,72 евро, представляваща още около 24 % от главницата за допълнителна дейност на кредитора, извън главното му задължение – да върне заетата сума.

Съгласно чл.9 от ЗЗД страните могат свободно за определят съдържанието на договора, но автономията на волята е ограничена от същата разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Последицата от пристъпване на това ограничение е пълна или частична нищожност (арг. от чл.26,ал.1 от ЗЗД). В случая предвидените неустойка и такси за допълнителни услуги са в пряко отклонение от императивни правни норми, заобикалят такива и противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни. Посоченото, съгласно чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО, практиката по прилагането й в заповедното производство (например решения по дела С-473/00, С-618/10, C-472/11, C49/14 г., C-176/17 г. и определение от 28.11.2018 г. по дело C-632/17 г. на СЕС) и практиката на националните съдилища (например определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., на ІІ Т.О. на ВКС; определение № 26332/19.12.2014 г. по в.ч.гр.д. № 17562/2014 г. на Софийски градски съд; определение от 23.06.2017 г. по в.ч.гр.д. № 187/2017 г. на Окръжен съд – Габрово; определение № 1721/18.05.2018 г. по в.ч.т.д. № 572/2018 г.на Окръжен съд – Варна; определение № 53/24.01.2019 г. по в.ч.гр.д. № 53/2019 г. на Окръжен съд – Ловеч; определение № 44/09.01.2019 г. по в.ч.гр.д. № 1407/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора и 4 много други), е в рамките на проверката, дължима от заповедния съд и съставлява основание за отказ от издаване на заповед за изпълнение.