Решение № 1516 от 24.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1516 гр. София, 24.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка И.а

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Наталия П. Лаловска при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка И.а Въззивно гражданско дело № 20211100512459 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20159910 от 19.07.2921 г. на СРС, 61 с - в, по гр. д № 43079/2020 г. е признато за установено, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, че С. С. З., с ЕГН ********** дължи на „П.К. Б." ЕООД, с ЕИК **** сумата 700, 10 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 30034470406/ 18.01.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението 02.03.2020 г., до окончателното плащане на сумата, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.6.2020 г. по гр. д. № 11756/2020 г. по описа на СРС, 61 с-в.

С решението са отхвърлени исковете за вземания по главницата над размер от 700, 10 лв. до размер от 833, 27 лв., както и за сумата от 121, 11 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода 05.04.2019 г. - 31.07.2019 г., както и за сумата 1 020, 98 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги, на основание чл. 10 а ЗПК. Страните са осъдени съразмерно за разноски в исковото и заповедно производства.

Решението се обжалва от ищеца „П.К. Б.“ ЕООД, чрез представителя му, в частта, в която искът е отхвърлен само относно претенцията за главница над размер от 700, 10 лв. до размер от 739, 97 лв., както и в частта, в която изцяло е отхвърлена изцяло претенцията за договорна възнаградителна лихва в размер на 121, 11 лв. за периода 05.04.2019 г. - 31.07.2019 г. Поддържа, че решението в тази част е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.

Неправилно СРС е приел, че договорът е недействителен, като не са спазени 1 изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с чл. 22 и чл. 23 от ЗПК. Излагат се подробни съображения, че договорът отговаря на императивните изисквания на ЗПК, в клаузите са подробно описани всички параметри на задълженията, като основание и размер на разбираем и достъпен език. Сочи, че преди сключване на договора на ответника е предоставен стандартен европейски формуляр, в който са описани параметрите на договора и е подписан от кредитополучателя, още преди подписване на договора. На ответника е връчен и погасителен план съдържащ данни за размера, периодичността и датите на вноските. Поддържа още, че кредитополучателят е получил сумата и се е съгласил с цената на кредита. Сочи, че в договора е посочена ясно методиката за формиране на ГПР, като подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент, арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а в случая е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочените задължения. Поддържа, че ГЛП от 38, 30 % отговаря на законовите изисквания и не противоречи на добрите нрави, като ответникът се е съгласил с тези разходи и лихви към момента на сключване на договора и не е налице нарушение на добрите нрави при определяне на лихвата, която е фиксирана. Излага доводи, че е известен факта, че лихвите при небанковите институции са по - високи с оглед риска при отпускане на финансов ресурс за кредитополучатели, които не могат да получат кредит от банките поради по - ниска кредитоспособност. Сочи, че за този вид кредитиране е меродавна пазарната цена на кредита, а не законната лихва, ограничена с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага доводи, че с посочените ГПР и ГЛП страните не са поставени в неравностойно положение и те не противоречат на добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. При преценка за противоречие на договорената лихва с добрите нрави следва да се съобразят разходите на кредитора по предоставянето и обслужването на кредита, както и характера на договора и неговата цел. Поддържа, че възнаградителната лихва следва да се съизмери с размера на заема и срока за връщането му, както и дали заемът е обезпечен. Към момента на плащане на вноските законната лихва е била 10 %, като петкратния й размер о 50 % и договореният ГПР не противоречи на ограничението на ЗПК и добрите нрави. По тези и допълнителни съображения моли да се отмени решението в оспорените части. Претендира разноски в производството, като прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна - ответникът С. С. З., оспорва жалбата като неоснователна, в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Сочи, че в оспорената част решението е законосъобразно, правилно и обосновано. При постановяване на решението съдът е съобразил събраните пред него доказателства и материалния закон и основателно е отхвърлил исковете до пълния размер. Законосъобразно СРС е приел, че фиксираната лихва, определена в договора, противоречи на добрите нрави. Правилен е извода, че възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва за периода, при необезпечен договор за кредит, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Излага съображения, че е взета предвид завишената възнаградителна лихва и с оглед заключението на ССчЕ, според което сумата от 39, 87 лв., платена от длъжника, е приспадната от дължимата възнаградителна лихва, е приспаднал тази сума от главницата. Моли да се потвърди решението в оспорената част. Претендира разноски.

СГС, като взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на въззивната проверка, приема следното:

СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.

2

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 и сл. ЗПК.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Решението се оспорва само в частите, в които исковете са отхвърлени относно претенцията за главница над размер от 700, 10 лв. до претендираните 739, 97 лв., както и в частта, в която изцяло е отхвърлена изцяло претенцията за възнаградителна лихва в размер на 121, 11 лв. за периода 05.04.2019 г. - 31.07.2019 г.

В останалата уважителна и отхвърлителна част решението не е оспорено от страните и е влязло в сила, поради което не е предмет на въззивна проверка.

Въззивният състав намира, че в оспорената част решението е валидно и допустимо постановено, като не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Производството се развива след подадено в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.

По съществото на спора и като съобрази установените по делото факти, както и доводите на страните, поддържани във въззивното производство относно оспорената част от решението, настоящият състав намира следното :

Обосновано СРС е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, пълно и главно, съществуването на валидни договорни отношения с ответника по договора за потребителски кредит, по които за последния са възникнали задължения в претендирания за установяване размер на главница и лихви, а ответникът следва да установи правопогасяващите и правоизключващите си възражения срещу исковете.

При съобразяване съдържанието на процесния договор за потребителски кредит № 30034470406 от 18.01.20219 г., както и на поетите с него права и задължения, въззивният със т а в споделя извода на СРС, че към договора следва да намерят приложение нормите на чл. 9 и сл. от ЗПК и страните следва да подчинят правоотношението на правила на ЗПК.

Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, съгласно чл.

10, ал. 4 от ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от същия и всяка страница се подписва от страните по договора.

Не се спори по делото, а и се установява от приложените писмени доказателства, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 30034470406 от 18.01.2019 г., по силата на който ответникът е получил сума 900 лв., за срок от 24 месеца, при вноска в размер 53, 30 лв. на месец , описана като размер на главница и лихви в погасителния план, неразделна част от договора.

Годишният лихвен процент е фиксиран на 38, 30 %, а годишният процент на разходите - 45, 34 %. Не е спорно и се установява, че ответникът е получил сумата по 3 кредита в размер на 900 лв. Съдът не излага съображения по отношение предвидения пакет за допълнителни услуги в договора, тъй като в тази част решението не е предмет на контрол пред въззивната инстанция.

По въпроса за действителността на договора за потребителски кредит (ДПК) като цяло и на отделните негови клаузи, преценката следва да се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на специалния ЗПК.

На първо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в ДПК, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.

1, т. 7 - 9, договорът е изцяло недействителен. Следователно, в специалният закон ЗПК, са въведени специални основания, при доказване на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по силата на самия закон.

В случая, както е посочил и СРС, процесният договор е сключен в писмена форма и е подписан от двете страна, към него са приложени ОУ, които също съдържат подпис на страните. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 и 8 от ЗПК в договора за кредит следва да се съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му, както и стоката или услугата и нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че посочените изисквания към договора за кредит са спазени.

Спазени са и изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК за посочване на условията за прилагането на лихвения процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ информация за последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, както и за размер на ГПР по договора. В разглеждания казус в договора е посочен ГЛП – 38, 30 % и ГПР - 45, 34 %, както и размерът на цялото задължение към кредитора в абсолютна стойност, а именно 900 лв. Съобразно погасителния план погасяването се извършва на 24 месечни погасителни вноски, с точно посочен размер и падеж на всяка вноска. Както вече бе отбелязано, в случая е приложим фиксиран лихвен процент за целия 24 - месечен срок на договора, предвид което са неотносими изискванията към съдържанието му в случаите на променлив лихвен процент. Когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. (решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г., III ГО на ВКС). Ето защо настоящият състав на съда приема, че по отношение на процесния договор за заем са спазени и изискванията по обсъждания законов текст.

Съдът намира, че при сключването на договора страните по ясен и недвусмислен начин са посочили размера на задължението за договорна лихва като фиксиран годишен лихвен процент – 38, 30 %. Следва да се посочи, че в законите, в ЗПК или в друг закон, не е уреден максимален размер на договорната лихва по договора за паричен заем. Единственото ограничение е уредено от законодателя в нормата на чл.