Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2348 от 09.06.2026, Районен съд - Варна

Съд
Районен съд - Варна
Дело
Гражданско дело 508/2026
Вид
Решение № 2348
Подписан
09.06.2026
В сила
09.07.2026
Състав
Насуф Исмал

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2348 гр. Варна, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №

20263110100508 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от В. Т. В., ЕГН ********** срещу „*“ ЕООД, ЕИК * облигационен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи в полза на ответника на сумата в размер на 977,48 евро по договор за паричен заем № * г. предвид недействителността на договора за заем.

Ищецът твърди в исковата молба чрез адв. Д. Г., че на * г. е сключил с ответника Договор за кредит № * г.

Излага се, че по силата на Договора ответното дружество му предоставило кредит в размер на 511,29 евро, със срок на изплащане на кредита от 9 /девет/ месеца.

Твърди се, че ищецът погасявал вноските си, макар и със забава, но служители на ответника започнали да изискват от него огромни суми ежемесечно, поради което на 15.01.2026 г. ищецът упражнил правата си по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, като отправил искане към кредитора да му бъде предоставено извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за заем.

Посочва се, че ответното дружество изпратило извлечение, в края на което са видни претендираните суми до погасяване на задължението – 977.48 евро. Твърди се, че ответното дружество признало, че ищецът е заплатил до момента сума в общ размер на 514,87 евро, като претендирало за допълнителни 977,48 евро по процесния кредит.

Релевира се недействителност на процесния договор поради противоречие с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1,предл.1 от ЗЗД, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че в договора за кредит, ответникът е включил клауза, с която ищецът се задължил да предостави в изключително кратък срок практически невъзможно за предоставяне обезпечение от потребител, ползващ се от услугите на „бързи кредити“, представляващ банкова гаранция или няколко поръчители при изключително завишени условия.

Твърди, че в резултат на непредставяне на това обезпечение на потребителя се начислява неустойка в огромни размери, за която твърди, че макар и именувана като 1 неустойка е по същество скрита възнаградителна лихва, в размер на 484,29 евро като целта на именуването й като неустойка е да не бъде включена в ГПР.

По изложените съображения моли за уважаване на предявения иск, както и за присъждане на сторените по делото разноски, включително и адвокатски хонорар.

В писмения отговор ответникът не оспорва, че на * г. между страните е сключен Договор за паричен заем № * г.

Твърди, че кредитополучателят е получил кредит от дружеството и в срок от 14 дни не е упражнил правото си на отказ, ползвал е кредита и не е имал възражения относно договорните отношения. Счита предявените искове за изцяло неоснователни. Посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, като твърди, че настоящият случай е такъв. Твърди, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, като същата е договорена между страните като обезпечение на изпълнение на акцесорното задължение на заемателя.

Твърди, че договорът за кредит е валиден, поради това, че основните му параметри – главница и лихва са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Поддържа, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл.11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК , тъй като както в договора за потребителски кредит, така и в стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити е ясно посочен какъв е размерът на ГПР и по какъв начин е формиран същия позовавайки се на компонентите, посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Твърди още, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като посочва, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68,95%, определеният в процесния договор ГПР е в размер на 62,71%.

Посочва, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включена в ГПР.

Поддържа, че уговорената неустойка, като дължима при неизпълнение на договорно задължение и имаща обезщетителна функция, не представлява разход по кредита и не следва да бъде включвана в ГПР, като се позовава на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО, съгласно които от общите разходи по кредита се изключват сумите, дължими при неизпълнение на задълженията по договора.

Поддържа, че съгласно практиката на ВКС, неустойка се дължи само при осъществяване на уговореното неизпълнение, като при компенсаторна неустойка кредиторът разполага с правото по чл. 79, ал. 1 ЗЗД да избере между реално изпълнение с обезщетение за вреди или претендиране на уговорената неустойка.

Моли за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С молба от 11.05.2026 г. поддържа исковата молба.

Ответникът, редовно призован за о.с.з. не се представляват. С молба от 08.05.2026 г. поддържа депозирания писмен отговор.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

За уважаване на така предявените искови претенции, ищецът следва да докаже твърдението си за наличие на облигационна връзка с ответника по силата на договор за кредит № * г., както и противоречието на договора или на отделни негови клаузи със закона – в частност с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, както и че по силата на този договор ответникът претендира от него процесната сума от 977,48 евро.

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, а при установяване на горните факти да установи дължимостта на сумата от 977,48 евро, като докаже съответствието на договорните разпоредби с императивните прави норми.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се 2 от доказване по делото, че между ищеца и ответника е сключен Договор за паричен заем № * от * г.

Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.

24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл.

148 от ЗЗП/.

От съдържанието на ангажирания договор за потребителски паричен кредит № * от * г. се констатира, че уговореният между страните годишен лихвен процент възлиза на 50%, а ГПР – 62.71%. Общата сума за връщане по заема е равна на 1 275,81 лева, формирана от заетата сума в размер на 1 000,00 лева и договорната лихва в размер на 275,81 лева.

Уговорени са 9 месечни вноски, които са посочени в погасителния план – неразделна част от договора с начална падежна дата 06.05.2024 г. и крайна – 06.01.2025 г.

Съгласно чл. 5 от договора, страните са уговорили договорът за кредит да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство, като са посочени и критериите, на които следва да отговарят поръчителите – един или двама. Срокът за изпълнение на това задължение е три дни от датата на подписване на договора.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита с банкова гаранция или поръчител/и, заемополучателят дължи неустойка в размер на 947,19 лева, която е включена в представения погасителен план.

Така общо дължимата сума по договора за кредит възлиза на 2 223,00 лева.

Предвидената договора неустойка за непредоставено обезпечение, следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равен на половината от размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19 ал. 3 и чл. 21 ал. 1 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер неустойки, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставяне на потребителя.

Уговарянето на неустойка, събирана по начин идентичен с възнаградителната лихва, доколкото неустойакта е разрсочена във времето и е включена в погасителния план, наред със заетата сума и уговорената лихва, несъмнено налага квалифицирането на неустойката в полза на на „*“ ЕООД като средство за заобикаляне на забрани. В този смисъл съдът счита, че клаузата досежно неустойката е несъвместима с императивна нормативна уредба, гарантираща специфична потребителска защита при кредитиране.

Ето защо, настоящият съдебен състав счита, че е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговореното допълнително вземане за неустойка за непредставено обезпечение в размер почти равен на заетата сума (947,19 лева), съставлява скрит добавък и следва да бъде 3 включен в годишния процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4 от цитирания законов текст е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.

Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК.

Крайният извод на съда е, че договорът е недействителен по арг. от чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящия случай чистата стойност по кредита е 1 000,00 лева. Видно е от ангажираното извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за заем /л. 4/, издадено от ответното дружество, че общата сума, която ищецът му е заплатил възлиза на 514,87 евро или на 1 007,00 лева. Документът е частен и е изходящ от ответника, като същият материализира неизгоден за него факт, а именно погасяването на чистата стойност по кредитното правоотношение, поради което се полза с обвързваща съда материална доказателствена сила. Констатира се още, че претендираната от ищеца сума, съгласно посоченото извлечение, възлиза на 977,48 евро, която обаче в конкретния случай се явява недължима, с оглед на горецитираните специални законови текстове, което обуславя основателността на предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК и неговото уважаване.