Решение № 59 от 27.01.2026, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 59 гр. Сливен, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело № 20252230104046 по описа за 2025 година

Предявен е положителен установителен иск за установяване съществуване на вземане на заявител по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която е депозирано в срок възражение от длъжника - правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79 ЗЗД.

Ищцовото дружество твърди, че на 02.03.2022г. ответницата сключила Договор за потребителски кредит *** с трето неучастващо в делото лице „Стик - Кредит“ АД, по силата на който получила сумата от 1200 лв., която следвало да върне на 12 вноски по 211.07 лв. в срок до 02.03.2023г. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 36 %, както и ГПР 42.58 %.

Съгласно уговореното в раздел „Неустойки“ от договора за кредит страните се съгласили, че длъжника ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. В чл. 51 от Общите условия по Договора за потребителски кредит било уговорено „Стик - Кредит“ АД да уведомява Длъжника чрез писма, покани, съобщения или други документи, като същите ще се считат за получени от потребителя, ако бъдат изпратени посредством писмени съобщения в електронен вид до телефонния номер (SMS), на еmail адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция, посочени от потребителя при подписването на 1 договора за кредит.

Сочи, че договорът бил сключен по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. При сключването му на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон. Ответницата не изпълнила в срок задълженията си по договора до срока на изтичането му.

Твърди, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 22.03.2024г. заемодателят, като цедент прехвърлил вземането си от ответницата на ищеца. В случай, че съдът не приеме за надлежно уведомен ответника за цесията, то да се счита за сторено с връчването на исковата молба.

От съда се иска признаване на установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца следите суми: 1200 лв., главница по Договор за потребителски кредит ***/02.03.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда 24.06.2025г. до окончателното изплащане на сумата; 287.68 лв., договорна лихва върху главницата за периода 02.03.2022г. - 02.03.2023г.; 563.22 лв., законна лихва за забава върху главницата за периода 02.03.2023г. - 31.05.2025 г.

Претендират се разноски в заповедното производство и в исковия процес.

В срока по чл.131 ГПК отговор от ответника е депозиран и с него се оспорва претенцията.

Не оспорва наличие на облигационна връзка със заемодателя „Стик Кредит“ АД по сключен договор за потребителски кредит от разстояние и сумата в размер на 1200 лв., както и, че тази сума била усвоена. В случая не можело да се установи кой е кредитор към момента, тъй като нямало доказателства за надлежно упълномощаване от цедента към цесионера, нямало доказателство за изрично писмено потвърждаване за прехвърлянето на вземането. Съгласно чл. 4.3. от договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024г. цедентът упълномощавал изрично цесионера да уведоми длъжника за прехвърляне на вземането. Отбелязано било, че цедентът ще разпише писмено пълномощно във формата на Приложение 3, с което изрично упълномощава цесионера с посочените права и в което потвърждава настъпилото прехвърляне, но такова пълномощно липсвало към 2 исковата молба, т.е. нямало изрично потвърждаване от цедента за прехвърляне на вземането от ответницата.

Счита искът за частично основателен до размера на 1 200 лв., доколкото договорът бил недействителен на основание чл.23 ЗПК, като излага подробни аргументи.

Иска се отхвърляне на претенцията над размера от 1 200 лв., като счита, че ответницата не дължи разноски. В тази връзка сочи Решение на Съда на ЕС по дело С-714/22, съгласно което не се допуска национална правна уредба, която позволява потребителят да понесе част от процесуалните разноски, когато след установяване на нищожност на клауза, поради нейният неравноправен характер е уважено частично неговото искане за връщане на недължимо платени суми. Сочи, че при обявяване на целия договор за потребителски кредит за недействителен, то също не можело да бъде допуснато потребител да понесе част от процесуалните разноски. Сочи и Решение № 129/30.07.24г. на ВКС но т.д. № 630/23г., I ТО, съгласно което при спор, в който ответникът е потребител, а предмет на спора е съществуването на задълженията, произтичащи от признатия от съда за изцяло недействителен договор за потребителски кредит при приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК, присъждането в тежест на ответника на процесуалните разноски, съобразно уважената част на иска по чл. 422 ГПК, при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол.

В случай, че съдът прецени, че за ищеца се следват разноски, се иска да бъдат присъдени съразмерно уважената част от иска.

Приет за разглеждане в процеса е и насрещен иск с правно основание чл.22 ЗПК.

Ищцата твърди, че не е плащала задълженията си по договора, поради финансово затруднение. Счита обаче договорът за недействителен, тъй като не били спазени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - не бил прилаган действителния ГПР, тъй като в него не била включена неустойката за непредоставено обезпечение по договора. По този начин неустойката представлявала сигурна печалба за кредитора и всъщност сама по себе си била добавка към възнаградителната лихва. В част III, т. 2 от СЕФ „Разходи по 3 кредита“ изрично било описано, че в ГПР не се включва неустойка, а би следвало да се включи, като разход по кредита, независимо, че в случая ищецът не претендирал сума за неустойка. Това нарушение водело до недействителност на целия договор.

Иска се от съда прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит *** с трето неучастващо в делото лице „Стик - Кредит“ АД, като противоречащ на ЗПК. Претендира разноски.

В срока за отговор по насрещния иск, такъв не е депозиран от ответника.

Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно по делото, а и се установява, че ответницата сключила на 02.03.2022г. с трето неучастващо по делото лице „Стик Кредит“ АД гр.Шумен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние *** за заемна сума в размер на 1 200 лв., със срок на погасяване 12 месеца, на 12 бр. вноски с начало 02.04.2022г. и краен падеж 02.02.2023г., ГПР по кредита 42,58 %, фиксиран годишен лихвен процент 36%, обща сума за плащане в размер на 1 487,67 лв.

В чл.17 от договора за кредит, вр.Раздел V I ОУ на договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние е предвидено предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция в срок до 3 дни от сключване на договора или поръчителство от физическо лице, отговарящо на определени условия. Предвидено е в чл.27 от договора, вр.чл.45 ОУ заплащане на неустойка от заемополучателя в случай на непредставяне на обезпечение в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който не е представено обезпечение, разсрочена в погасителните вноски. Така вноската с включена неустойка за необезпечаване на кредита била в размер на 211,07 лв. или обща дължима сума по кредита с включената начислена неустойка била в размер на 2 532,84 лв.

Не е спорно по делото, а и се установява от платежно нареждане от 02.03.2022г. /л.46 от делото/, че сумата по кредита 1200 лв. е усвоена от ответницата, както и, че няма извършвани плащания по кредита от нейна страна.

На 22.03.2024г. между кредитодателя на ответницата и ищцовото дружество бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания 4

/цесия/, като едно от прехвърлените вземания било и процесното задължение на ответницата. От цесионера ищец било изготвено уведомление без дата до ответницата длъжник, относно станалата цесия. Няма данни уведомлението да е връчено на ответницата, но тя получила от ищцовото дружество по имейл няколко покани за доброволно плащане – съответно на 04.08.2025г.;

07.08.2025г.;15.08.2025г.; 27.08.2025г. и 03.09.2025г.

На 24.06.2025г. ищцовото дружество депозирало заявление по реда на чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение против ответницата. Било образувано ч.гр.д. № 3458/2025г. на СлРС и издадена заповед за изпълнение за исковите суми, като била отхвърлена претендирана сума в размер на 1 922,05 лв., представляваща неустойка. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника- настоящата ответница, която в срок депозирала възражение, обусловило депозиране на исковата молба, предмет на настоящо разглеждане.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло като неоспорени от страните.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

За да разгледа и се произнесе по предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск, съдът следва първо да разгледа предявеният насрещен иск по чл.22 ЗПК, тъй като се явява преюдициален по отношение на иска по чл.422 ГПК.

Насрещният иск се явява недопустим, като предявен срещу ненадлежна страна. В случая договорът за кредит е сключен от ответницата с трето лице, цедент на ищцовото дружество. Договорът за прехвърляне на вземане /цесия/ се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на задълженията. Не е страна по договора за цесия и длъжникът, но последиците, породени от същия несъмнено пряко го засягат. Затова макар цесията да е договор между цедента и цесионера, с извършването й длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента. Едно от най- важните средства за правна защита на длъжника е съхраняване на възраженията му, които може да противопостави - чл.103, ал.3 ЗЗД. Така той може да прави възражения на цесионера /новия кредитор/, във връзка с договора за кредит, но ако има интерес да иска прогласяване 5 недействителността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, длъжникът следва да предяви тази си претенция срещу цедента, който си остава страна по договора / в този см. Р № 127/30.07.2018г. по т.д. № 1103/2017г. II т.о. ВКС/.

По тези аргументи насрещният иск е недопустим, като заведен срещу ненадлежна страна, поради което бива оставен без разглеждане, а производството по него бива прекратено. Съдът обаче следва да вземе предвид твърденията на ответницата, досежно недействителност на договора за кредит под формата на възражение, заявено срещу цесионера.

За прекратяване на производството по насрещния иск съдът не следва да се произнася за разноски, тъй като сторените такива от ищцата по този иск /платена държавна такса 50 лв./, следва да останат за нейна сметка, а ответникът не е представил отговор, както и доказателства за сторени разноски по този иск.

По иска по реда на чл.422 ГПК.

Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.422, вр.чл.415 ГПК е допустим – предявен е от страна, разполагаща с правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, против която е подадено своевременно възражение от страна на длъжника.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.