Решение № 6685 от 22.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6685 гр. София, 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Елена И.

Членове:

Златка Чолева

ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА Въззивно гражданско дело № 20211100508018 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.

С решение от 24.02.2021 г. по гр.д. № 44049/2019 г. на СРС, ГО, 171 състав е отхвърлен предявеният от Д. И. М. срещу „Софийска вода“ АД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника, сумите, предмет на изпълнителен лист от 20.03.2014 г. по ч.гр.д. № 17760/2013 г. на СРС, ГО, 89 състав, а именно: сумата 554,68 лв. – главница, сумата 41,07 лв. – законна лихва за периода 01.11.2013 г. – 25.07.2014 г., сумата 91,88 лв. – неолихвяеми вземания, сумата 75 лв. присъдени разноски, сумата 150,00 лв. разноски по изпълнително дело, както и сумата 307,52 лв. – такси по Тарифата към ЗЧСИ, дължими към 25.07.2014 г., за които суми е образувано изпълнително дело № 20148630402689 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863, въз основа на изпълнителен лист от 20.03.2014 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 17760/2013 г. на СРС, ГО, 89 състав.

Ищцата е осъдена да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 315, 41 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищцата Д. И. М.. Счита, че решението е неправилно, тъй като е необосновано.

Поддържа, че вземанията се погасяват с 5-годишна давност, както и че давността се прекъсва със самото започване на производството. Моли съда да 1 отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи предявения иск.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Софийска вода“ АД.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно. По допустимостта на решението съдът намира следното:

По отношение на вземанията за сумата 150,00 лв. разноски по изпълнително дело, както и сумата 307,52 лв. – такси по Тарифата към ЗЧСИ, дължими към 25.07.2014 г., следва да се има предвид, че същите не могат да бъдат предмет на иска по чл.439 ГПК, тъй като не са част от вземането по изпълнителния лист, възможността за принудителното удовлетворяване на което ищцата цели да отрече със сила на пресъдено нещо спрямо ответника.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.2 на ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. по тълк.дело № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението, като към настоящия момент този ред е предвиден в нормата на чл.435, ал.2, т.7 ГПК, според която длъжникът може да обжалва разноските по изпълнението. При това положение решението в частта, с която съдът се е произнесъл по отношение на същите, се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено.

В останалата част решението е допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.

Предявен е иск с правно основание чл.439 ГПК.

В предмета на делото се включва отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника исковата сума.

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното 2 основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на иска по чл. 439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).

По изложените съображения в съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон на изследване подлежат само онези факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително производство.

С исковата молба ищцата твърди, че с ПДИ от 11.07.2014 г. ЧСИ С.Х. я е уведомила, че с изпълнителен лист от 20.03.2014 г. е била осъдена да заплати на „Софийска вода“ АД сумата 554,68 лв. – главница, сумата 41,07 лв.

– законна лихва за периода 01.11.2013 г. – 25.07.2014 г., сумата 91,88 лв. – неолихвяеми вземания, сумата 75 лв. присъдени разноски, сумата 150,00 лв. разноски по изпълнително дело, както и сумата 307,52 лв. – такси по Тарифата към ЗЧСИ, дължими към 25.07.2014 г. Твърди, че тези вземания са погасени по давност. Моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че не му дължи процесните суми.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Софийска вода“ АД, с който оспорва иска. Твърди, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 17760/2013 г. на СРС, 89 състав и че въз основа на него по молба от 26.06.2014 г. е образувано изпълнително дело № 20148630402689 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863. Оспорва вземанията да са погасени по давност. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Със заявление по чл.410 ГПК от 01.11.2013 г. заявителят „Софийска вода“ АД е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника Д. И. М. за сумата 554,68 лв., представляваща незаплатена сума за потребена вода за периода 14.09.2011 г. – 18.09.2013 г., ведно със законната лихва от 01.11.2013 г. до изплащане на вземането, и сумата 91, 88 лв.

3 мораторна лихва за периода 14.10.2011 г. – 08.08.2013 г.

С разпореждане на съда от 04.11.2013 г. по ч.гр.д. № 17760/2013 г. на СРС, ГО, 89 състав е издадена исканата заповед за изпълнение, като в полза на заявителя е присъдена и сумата 75 лв. разноски по делото, от които: 25 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Заповедта е връчена на длъжника на 27.02.2014 г., видно от приложеното съобщение за връчването й, с оглед на което същата е влязла в сила на 14.03.2014 г.

Представен е изпълнителен лист от 20.03.2014 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 04.11.2013 г. по ч.гр.д. № 17760/2013 г. на СРС, 89 състав, в полза на „Софийска вода“ АД срещу Д. И. М. за сумата 554,68 лв., представляваща незаплатена сума за потребена вода за периода 14.09.2011 г. – 18.09.2013 г., ведно със законната лихва от 01.11.2013 г. до изплащане на вземането, сумата 91, 88 лв. мораторна лихва за периода 14.10.2011 г. – 08.08.2013 г. и сумата 75 лв. разноски по делото, от които: 25 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

С молба вх. № 54432/26.06.2014 г. „Софийска вода“ АД е поискала образуването на изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист, като в молбата се съдържа възлагане по чл.18 ЗЧСИ.

Образувано е изпълнително дело № 20148630402689 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863.

В производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя.

Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения 4 смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да се защити пред въззивния съд по реда на чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. С оглед изложеното процесните вземания, произтичащи от влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, се погасяват с изтичането на 5-годишна давност.

В случая страните не спорят, а и от приложеното ч.гр.д. № 17760/2013 г. на СРС, 89 състав се установявам че заповедта за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК, като към момента на образуване на изпълнителното дело давността за вземанията не е била изтекла.

Изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/1980 г. и е било висящо към момента на приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече.

С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/2020 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.