Определение № 205 от 08.10.2021, Апелативен съд - София - АСНС закрит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 205 гр. гр. София, 07.10.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV-ТИ

ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ в закрито заседание на седми октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Емилия В. Петкова

Членове:

Венелин Б. Иванов

Аделина Иванова като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно наказателно дело № 20211010600365 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 вр. ал.3 НПК.

Предмет на въззивна проверка е определение от 30.08.2021г., постановено по НОХД № 1644/20г. по описа на СпНС, 22-ри състав, с което определение по реда на чл.270 ал.3 НПК е отменена мярката за процесуална принуда по чл.68 НПК досежно подсъдимите П.Б. и К.Т..В тази връзка в атакуваното определение са изложени подробни доводи за липса на риск от укриване, включая и напускайки пределите на страната, при която хипотеза изтърпяването на мярка за процесуална принуда, целяща осуетяване на такава липсваща възможност за укриване, се явява напълно ненужна.

Срещу определението е постъпил частен въззивен протест от СП с отправено искане за цялостна отмяна на първоинстанционното определение.В така депозирания частен протест не се излагат никакви доводи относно евентуалното подозрение за авторство на процесното престъпление (въпреки че подобен упрек е отправен и към основния съд), а в обосновката на горното искане държавното обвинение акцентира основно на тежестта на процесните престъпления, на високата обществена опасност на самите подсъдими и на възприетия за реален риск от укриване, обоснован със законово 1 регламентираната презумпция по чл. 63 ал.2 т.3 НПК.

В законноустановения по чл.342 ал.2 НПК срок е постъпило възражение от адв.К.Г., защитник на подс.К.Т..В същото се навеждат доводи за явна необоснованост на депозирания частен протест – застъпва се тезата за ненужност в производството по реда на чл.270 ал.3 НПК да се изразява становище касателно обоснованото предположение за авторство на инкриминираното деяние; твърди се, че в депозирания частен протест е възприет изключително формален подход на изброяване на законовите критерии, съотносими към мярката по чл.68 НПК, без да се отчита конкретиката в случая, а именно изключително дългия времеви период на изтърпяване на ограничителната мярка и липсата на доказателства в подкрепа на бланкетното твърдение за наличие на опасност от укриване.

Съдът, след като се запозна с изложените в частния протест доводи и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Частният протест е процесуално допустим, като подаден от оправомощен държавен орган със специална компетентност съгл. чл.411в ал.1 НПК, в срока по чл.342 ал.1 НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.Разгледан по същество, същият се явява основателен.

На първо място от фактическа страна се отбелязва, че наказателното производство се намира в своята съдебна фаза – на 10.06.20г. в СпНС е внесен ОА срещу няколко подсъдими лица, включая срещу подсъдимите П.Б. и К.Т., като на първия от тях е повдигнато обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 т.2 вр. ал.2 НК, а на втория е повдигнато обвинение за престъпления по чл.321 ал.3 т.2 вр. ал.2 НК и по чл.143 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.18 ал.1 НК, за които престъпления законодателят е предвидил наказание ЛСВ и които престъпления представляват тежки умишлени такива.

Мярката за процесуална принуда по чл.68 НПК „Забрана за напускане пределите на РБ“ е наложена на двамата подсъдими още на ДП, като видно от изготвеното в тази насока нарочно Постановление на СП е отчетена единствено формалната предпоставка тежест на престъплението, предмет на обвинението, и съвсем схематично е направена препратка към законовите 2 основания на чл.68 ал.1 НПК, без нужната детайлност и конкретика.Т.е. съдът приема, че в случая мярката по чл.68 ал.1 НПК изначално е наложена съвсем безмотивно, което обаче не лишава настоящия съд от задължението за самостоятелна преценка на законоворегламентираните предпоставки.По принцип приложението на санкционната мярка по чл.68 НПК е обвързана от законовата предпоставка повдигнато обвинение за извършено тежко умишлено престъпление, като в допълнение и по аргумент от чл.68 ал.6 НПК се извежда, като законово изискване, и наличието на реална опасност обвиняемият/подсъдимият да се укрие извън страната.Т.е. в случая изложеното в частния протест възражение за липса на наведени от СНС мотиви за обоснованост на предположението се явява неоснователно такова.Предпоставката наличие на разумно подозрение съгл. чл.56 ал.1 НПК е съотносима само и единствено досежно МНО, а не и за мярката за процесуална принуда по чл.68 НПК.

При преценката по същество на процесния спор настоящият състав на АСНС изходи от целта на мярката по чл.68 НПК, чието предназначение се изразява в създаване на известни ограничение в свободното придвижване на подсъдимите при наличие на опасност от укриване извън страната, като по този начин се осигурява реална възможност за извършване на ПСД и за срочно приключване на воденото разследване в разумен срок.

Както се изложи по-горе, против подс.П.Б. е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл.321 ал.3 т.2 вр. ал.2 НК, като именно предвиденото за това престъпление наказание предопределя завишената степен на обществена опасност на същото, което формално обуславя приложението на мярката по чл.68 НПК за процесуална принуда.Следва да се вземат предвид и данните за обремененото съдебно минало на подсъдимия, което е показател за завишена личностнова опасност.

По отношение на подс.К.Т. съдът отчете липсата на предходни осъждания, което обаче обстоятелство е противопоставимо на факта на повдигнато му обвинение за две отделни престъпления, които са тежки умишлени такива и то с различен обект на престъпно посегателство– по чл.321 ал.3 т.2 вр. ал.2 НК чл.143 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.18 ал.1 НК.

3

С оглед горната конкретика, съдът приема, че тежестта на вменените на подсъдимите престъпления, предвидените законови санкции и завишената личностнова опасност на подсъдимите обуславят реалния риск от укриването им в чужбина с цел осуетяване на воденото срещу тях наказателно производство.В тази насока в атакуваното определение се прави известен паралел между МНО и мярката по чл.68 НПК, доколкото и двете мерки за процесуална принуда са обвързани от изискването за наличие на реален риск от укриване и тъй като по настоящем е облекчено процесуалното положение на двамата подсъдими в предходни производства по изменение на търпяната от тях МНО, то в този смисъл и в аспект на предпоставките по чл.63 ал.1 НПК е изведено заключение за липса на опасност от укриване, предопределило и крайното решение на първостепенния съд. В допълнение в мотивите към атакуваното определение е изложена и тезата за абсолютния характер на риска от укриване, оценяван по отношение на конкретното лице, а не по отношение на конкретната мярка за процесуална принуда.По същество горната теза е вярна и АСНС напълно споделя същата.Въпреки това следва да се посочи, че преценяваната опасност от укриване досежно конкретната МНО е с по-широк обхват в сравнение с тази досежно мярката по чл.68 НПК, изискваща само и единствено опасност от укриване в чужбина.На следващо място е необходимо да се подчертае, че към момента на израждане на извода за липса на опасност от укриване в рамките на разглеждани предходни производства за изменение на МНО съответният решаващ съд е съобразявал и факта на наложена на подсъдимите мярка по чл.68 НПК, въвеждаща известно ограничение в свободното им придвижване, а това се явява един допълнителен мотив за липса на горната опасност към момента на изменение на МНО, именно поради създадената от чл.68 НПК обективна невъзможност за укриване извън териториалните граници на страната.Т.е. доводът на СНС за абсолютния характер на опасността от укриване е правилен, но наличието на тази опасност се преценява към всеки отделен конкретен момент, респ. в случая при облекчена МНО, при евентуална отмяна на мярката по чл.68 НПК и при констатираната по-горе завишена степен на личностнова опасност на самите подсъдими рискът от укриване извън пределите на страната вече се оценява за реален такъв.

Разбира се, в настоящото производство следва да се вземе предвид и 4 срокът на изтърпяване на наложеното ограничение по чл.68 ал.1 НПК. Тук съдът отчита наличието на максимално определен срок по силата на чл.234 ал.8 НПК само за досъдебната фаза от развитие на наказателното производство, но тъй като същото се намира в своята съдебна фаза, то горната норма е неприложима.Срокът на изтърпяване на мярката по чл.68 НПК следва да е разумен такъв.В процесуалния закон обаче липсва дефиниция за разумност на срока и поради това, с оглед наложената съдена практика, следва да се преценява цялата конкретика по делото.В тази вр. се подчертава, че съдебното производство към настоящия момент е във фазата на съдебно следствие и същото се ползва с характеристиките на фактическа и правна сложност, тъй като предметът на доказване обхваща инкриминираното поведение на няколко подсъдими лица и то за различни престъпления.Следва също така да се отчете факта на предстоящо извършване на редица действия по разследването (приобщаване към доказателствените материали на множество доказателствени източници). Т.е. при горните данни срокът на изтърпяване на мярката по чл.68 ал.1 НПК се приема за разумен такъв.

В заключение съдът взе предвид и наведените пред първоинстанционния съд защитни доводи, обуславящи искането за цялостна отмяна на коментираната мярка.В тази вр. и касателно подс. Б. се излагат единствено съображения за влошеното му здравословно състояние и се твърди възможност за оказване на медицинска помощ само в чужбина.По делото са налични редица медицински документи, подкрепящи факта на налични за подсъдимия определени здравословни проблеми, възникнали в резултат на получени травматични увреждания, но липсват доказателства относно твърдението за възможно лечение само в чужбина и поради това, същото се оценява за голословно такова.Касателно подс.Т. се навеждат доводи за необходимост от задгранични пътувания, предопределена от възложените му служебни задължения (необходимост от посещение на семинари, изложения и т.н. в чужбина), като и тези доводи не са доказателствено обезпечени.Т.е. така изложените от защитата съображения не са подкрепени с нужните доказателства и не са от естество, налагащо отмяна на мярката за процесуална принуда.Според АСНС, възможността за преодоляване на наложената забрана би могла да се постигне и посредством даване на нарочни разрешения за напускане на страната, а не посредством 5 отмяна на мярката за процесуална принуда, като по този начин практически се охранява обществения интерес в насока решаване на делото в разумен срок съгл. чл.22 НПК.

Съобразявайки всичко горепосочено, АСНС приема процесния частен протест за основателен, като следва да бъде отменено определението на СНС.

Мотивиран от горното и на осн.чл.345 вр.чл.270 ал.4 НПК, СЪДЪТ ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ протоколно Определение от 30.08.2021г. по НОХД № 1644/20г. по описа на СпНС, 22-ри състав, с което е отменена мярката за процесуална принуда по чл.68 ал.1 НПК „Забрана за напускане пределите на Република България“ на подс.К. И. Т. с ЕГН: ********** и на подс.П. П. Б. с ЕГН: **********, като вместо това постановява

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на подс. К. И. Т. за отмяна на мярката за процесуална принуда по чл.68 ал.1 НПК.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на подс. П. П. Б. за отмяна на мярката за процесуална принуда по чл.68 ал.1 НПК.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6