Решение № 38 от 28.06.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Пловдив , 28.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на девети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20215001000337 по описа за 2021 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260015 от 15.01.2021 година, постановено по т. дело № 29/2020 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е осъдено „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“АД, ЕИК ...,със седалище и адрес на управление: гр.С.,п.к....,р-н „И.“,ж.к. „Д.“,бул. „Д-р Г.М.Д.“ № ..., да заплати на В. Д. Г., ЕГН ...,с адрес гр. Ч., ул. „С.“ № ..., със съдебен адрес гр. П., ул. „... я." № ..., ет. ..., офис. ... адв. Л.М. и адв. Х.М. от АК — П., сума в размер на 70000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени на ищцата при ПТП, станало на 01.10.2018 г. и сумата от 1 980 лева представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 06.12.2018 г. - датата на уведомяване на застрахователя, до окончателното изплащане на сумите по посочената банковата сметка на Адвокатско дружество „М.и Д.“, в „Ю.Б.“ АД: IBAN ..., BIC ..., като е отхвърлена акцесорната претенция по чл. 86 от ЗЗД за периода 1 от датата на ПТП - 01.10.2018 г. до 05.12.2018 г. като неоснователна.

Осъдено е „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“АД, ЕИК ..., да заплати на В. Д. Г., ЕГН ..., направените по делото разноски в общ размер на 6 628, 60 лв. по банкова сметка на Адвокатско дружество „М.и Д.”, в „Ю.Б.“ АД.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ответника - Агенция „П.и.“ към МРРБ, с постоянен адрес гр.С. ..., пл. „М.“ № ..., на страната на ответника.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“АД, ЕИК .... Решението е обжалвано в частта, с която на ищцата В.

Д. Г. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди над размера от 20 000 лева до 70 000 лева, ведно със законната лихва от 06.12.2018 година до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която е жалбоподателят е осъден да заплати сумата от 6628,60 лева, представляваща направени от ищцата разноски за първоинстанционното производство съразмерно с уважената част от исковете.

С въззивната жалба е представено платежно нареждане, с което на 17.02.2021 година застрахователят е превел на ищцата В.Г. сумата от 26901,48 лева, , от които 20000 лева дължимо обезщетение за неимуществени вреди, 4478,14 лева – законната лихва върху това обезщетение за периода от 06.12.2018 година до датата на плащането, 1980 лева – обезщетение за имуществени вреди, присъдено с първоинстанционното решение и 443,34 лева – законната лихва върху обезщетението за имуществени вреди за периода от 06.12.2018 година до датата на плащането. Според жалбоподателя след това плащане не били налице правни и фактически основания за присъждане на допълнителни обезщетения, поради което първоинстанционното решение в обжалваната част следвало да бъде отменено и следвало да се постанови ново, с което да се отхвърли предявеният иск в обжалваната част или при условията на евентуалност – да се намали размера на обезщетението.

Във въззивната жалба са изложени доводи, че размерът от 70 000 лева на обезщетението за неимуществени вреди е прекалено завишен, определен е при неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД. Този размер не съответствал на размерите на обезщетенията, възприемани от 2 съдебната практика в сходни случаи. Той не бил съобразен с характера и степента на причинените телесни увреждания на ищцата при ПТП, респ. с интензитета и продължителността на болките и страданията и с факта, че ищцата се е възстановила от тези увреждания в обичайния срок за това. Не била взета предвид и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и общественото разбиране за справедливост към този момент. Не бил отчетен фактът, че към датата на ПТП ищцата е била 35 годишна, което благоприятствало по-бързото й възстановяване. Не били съобразени и данните, че ищцата не е извършвала контролни прегледи и необходимите рехабилитация, физиотерапия и лечебна физкултура, не е спазвала хигиенно диетичен режим, което според жалбоподателя представлявало съпричиняване от нейна страна относно забавеното й възстановяване с до 80%.

По делото липсвали и доказателства за емоционална нестабилност, страх и безпокойство у ищцата, надвишаващи нормалните такива при подобни инциденти и обуславящи отделно обезщетяване. Твърди се, че субективното възприятие на определени факти и обстоятелства, тяхното влияние върху човешката психика и способността им да породят основателен страх у някого са обстоятелства, по които съдът не може да се произнесе без помощта на съдебно психиатрична експертиза, поради което произнасянето по тях без такава било процесуално нарушение.

Заболяването посттравматично стресово разстройство, което единствено можело да се диагностицира от психиатър, останало недоказано. По тези съображения се поддържа, че определеният размер на обезщетението от 70 000 лева бил необосновано завишен. Във въззивната жалба има и оплакване за това, че първоинстанционният съд неправилно не е обвързал с мотивите на решението си третото лице –помагач Агенция П.и. към МРРБ при данни от автотехническата експертиза, че преди ПТП в резултат на наличието на локви и вади с течаща вода се е стигнало до аквапланинг.

Според жалбоподателя липсата на мотиви, обвързващи третото лице помагач, е неправилност на първоинстанционното решение. По тези съображения се иска отмяна на решението в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди над размера от 20 000 лева до 70 000 лева и отхвърляне на иска в тази му част, евентуално намаляване размера на обезщетението за неимуществени вреди и съответните размери на присъдените разноски, включително адвокатско възнаграждение и държавни такси, както и 3 обвързване с мотивите на решението на отговорността на Агенция П.и. за неподдържане на платното за движение, в резултат на което се е стигнало до аквапланинг.

Срещу въззивната жалба на „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“АД е подаден писмен отговор от ищцата в първоинстанционното производство В. Д. Г. чрез процесуалния й представител адвокат Л.М. с изразено становище за нейната неоснователност. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

Конституираното в процеса трето лице – помагач на страната на ответника не е изразило становище по въззивната жалба.

Съдът, съобразявайки доводите на страните и доказателства, приема следното: събраните по делото

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ответника частично срещу решението в осъдителната му част, като при подаването на въззивната жалба е спазен срока по чл. 259 от ГПК.

Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

С представените по делото доказателства се установява, че ищцата В.Г. е сезирала на 06.12.2018 година ответното дружество с претенция за заплащане на обезщетение за претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди при ПТП, станало на 01.10.2018 година, причинено от М.К.К. при управлението на лек автомобил марка Н.А. с рег.№ ..., за който към момента на произшествието е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при дружеството-ответник.

При застрахователя е образувана щета № 0.... Безспорно е, а и от представените към исковата молба писма, изпратени от застрахователното дружество до ищцата на дати 12.12.2018 година, 23.02.2019 година и 20.12.2019 година е видно, че до определяне и заплащане на обезщетение не се е стигнало, тъй като застрахователят е приел, че с представените доказателства не са изяснени обстоятелствата около настъпването на ПТП, причините за него и евентуално противоправното поведение и вината на 4 сочения като водач на застрахования лек автомобил. При този отказ на застрахователя да определи и заплати застрахователно обезщетение, предявеният иск пред съда е допустим съгласно изискванията на чл. 498 ал. 3 от КЗ.

По отношение на правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част въззивната инстанция е ограничена от посоченото във въззивната жалба, освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. / Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по въведените с въззивната жалби оплаквания, посочени погоре. Те се свеждат до вида, интензитета и продължителността на причинените на ищцата и установени по делото болки и страдания в резултат на ПТП и дължимия за тях размер на обезщетението.

Следва да се посочи, че нито за първоинстанционния съд, нито за въззивния съд съществува задължение да излага мотиви, касаещи отношенията между жалбоподателя и привлеченото от него трето лице помагач Агенция „П.и.“. Вярно е, че съгласно разпоредбата на чл. 223 ал. 2 от ГПК това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. Това уредено от закона действие на мотивите на решението в отношенията между третото лице и страната, на която помага обаче не създава задължения за съда да се произнася в мотивите си по въпроси, които са извън предмета на спора, с който е сезиран. В случая между страните пред първата инстанция е бил спорен въпросът дали е налице противоправно и виновно поведение на М.К. като водач на самокатастрофиралия лек автомобил, ударил се в крайпътно дърво, или става дума за случайно деяние, което е било непредвидимо и технически непреодолимо за него, дължащо се на това, че автомобилът е бил неуправляем след възникването на аквапланинг, при което водачът на лекия автомобил, респ. неговия застраховател, не следва да носят отговорност поради липсата на единия от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. В мотивите си първоинстанционният съд подробно е обсъдил събраните доказателства и е посочил причините за настъпване на 5

ПТП, сред които са поведението на водача на автомобила, изразяващо се в движение с несъобразена с пътните условия / наличие на вода върху платното заради дъжда/ скорост, рязко извършената маневра изпреварване и прибиране в дясната лента, както и състоянието на гумите на автомобила – липсата на грайфери, като е посочил, че до аквапланинга, в резултат на който автомобилът е станал неуправляем, се е стигнало именно по тези причини. По този начин в мотивите на първоинстанционния съд е обосновано противоправното и виновно поведение на водача на лекия автомобил.

Въззивната инстанция не дължи излагането на каквито и да било други мотиви, касаещи отношенията между ответника и Агенция „П.и.“, които са извън предмета на делото. Още повече, че с въззивната жалба доводите за случайно деяние и за липса на противоправно поведение и вина у водача на МПС не се поддържат. Отделен е въпросът, че не съществува процесуална възможност да се иска от съда да допълни мотивите си или от въззивната инстанция да изложи мотиви, които първоинстанционният съд е пропуснал, касаещи спорните въпроси не между страните в процеса, а между третото лице помагач и страната, на която то помага. В случая спорните въпроси пред въззивната инстанция касаят само размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.

Неимуществените вреди, посочени в обстоятелствената част на исковата молба, които ищцата В.Г. твърди, че е претърпяла и продължава на търпи в резултат на ПТП от 01.10.2018 година включват закрито счупване на раменната кост на лява ръка и открито счупване на долната челюст. Твърди се, че при лечението на ищцата е извършена операция на лявата раменна кост и й е поставен комплект канюлиран, интрамедурален заключващ пирон с винтове. Поддържа се, че в резултат на двете счупвания на тялото на раменната кост и на долната челюст, на ищцата са причинени болки и страдания както от самите фрактури, така и в периода на лечението и възстановяването. Ищцата изпитвала страх и безпокойство в периода на възстановяването си, което протичало бавно, трудно и продължително, а освен това тя изпитвала страх и безпокойство и заради невъзможността да се обслужва сама за определен период от време поради травмите и необходимостта близките й да се грижат за нея, което я натоварвало психически с оглед сравнително младата й възраст.