Определение № 4140 от 07.08.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4140 гр. София, 07.08.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20268002101593 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата Л. К. П. срещу въззивно решение № 97 от 03.02.2025 год., постановено по в. гр. дело № 131/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, VІІ въззивен с-в, с което, като е отменено решение № 1252 от 14.02.2020 год, постановено по гр. дело № 7729/2010 год по описа на Софийски градски съд, ГО, I-9 с-в, е прогласена нищожността на основание на чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД вр. с чл. 583, ал. 1 ГПК и чл. 576 ГПК на договор от 19.04.2010 год., сключен с нотариален акт № , том , рег. № , дело № / год. на нотариус В. М., с рег. № на НК, с който П. В. Г.-П. е прехвърлила на Л. К. П. недвижим имот, находящ се в гр.С., С. община, район „В.“, ул. „К. з.“ № , УПИ , кв. по плана на гр.С., местност Б., целият с площ от кв.м. по графични данни, а по нотариален акт с площ от кв.м., заедно с построената в дворното място сграда със застроена площ от кв.м., състояща се от приземен етаж, на който се намират гараж, склад и помещение за гориво и етаж, на който са разположени дневна, кухня, две спални, тераса, сервизни помещения, която сграда е „търпим строеж“ по смисъла на §16 от ПР на ЗУТ, срещу задължението на Л. К. П. да поеме гледането и издръжката на П. В. Г.-П. лично, като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила досега, докато е жива, да се грижи за дома й здравето й, пазарува, подпомага я финансово при необходимост, да полага грижи, свързани с личността, здравето и бита на прехвърлителката, по предявения иск от З. Г. К., Г. Г. К., Й. В., В. В., Л. С., Д. Р., З. Р., С. В. и З. А. /встъпили по реда на чл.

227 ГПК на мястото на починалата в хода на процеса първоначална ищца П. В. Г.-П./ срещу Л. К. П..

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – 1 касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил установил надлежно активната процесуална легитимация на конституираните като ищци лица, явяващи се правоприемници на първоначалната ищца. Качеството им на правоприемници било оспорено от ответницата, както и всички представени от тях доказателства, установяващи според тях правата им на наследяване по закон. Липсата на активна процесуална легитимация била абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следвало да следи служебно.

Решение, постановено по иск, който бил предявен или поддържан /при правоприемство/ от страна, която не притежавала качеството ищец, съответно правоприемник /наследник на правоимащ ищец/ се явявало недопустимо и като такова следвало да бъде обезсилено, а производството по делото – да бъде прекратено /чл.

270, ал. 3 ГПК/. Това възражение било направено и във въззивното производство, като съдът се бил ограничил да заяви, че същото е неоснователно, тъй като по делото били представени удостоверения за наследници, които не трябвало да бъдат легализирани, тъй като Република С. била страна по Хагската конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични документи /1961 год./.

Ответницата била възразила по отношение на конституираната като страна в първоинстанционното производство на Л. З. К. и впоследствие на нейните наследници по закон Г. Г. К. и З. Г. К.. Правата си като наследница по закон на ищцата Л. З. К. установявала с представени две удостоверения за наследници № 001589 от 27.09.2011 год. и № 001780 от 25.11.2011 год., издадени от СО – район В.. Второто удостоверение било издадено на база на вече издаденото по-рано и било напълно идентично с него.

Тези официални документи били оспорени, като съдът бил открил производство по чл.

193 ГПК, като бил разпределил доказателствената тежест за оспорващия – ответницата. В тази връзка били събрани доказателства, като оспорването било успешно, но съдът не бил постановил нарочен акт. Останалите конституирани ищци /граждани на Република С./ черпели права от удостоверения за наследяване, удостоверения за раждане, удостоверения за граждански брак. Открито било производство по реда на чл. 193 ГПК по отношение на удостоверение за наследници от 05.10.2011 год., като ответницата поддържала, че всички представени по делото доказателства от страна на ищците или предоставени по силата на съдебни поръчки до Република С., досежно гражданското състояние не се явяват официални документи, тъй като не били във формата на удостоверяване чрез „Апостил“, установена в Хагската конвенция /1961 год./. Свидетелската декларация /на л. 558 – 559/ не представлявала документ, като не било доказано, че лицето с имената З. С. Д. – родено на . год., а съгласно личния регистрационен картон на П. В. Т.-П. – на 01.12.1928 год., е идентично с лицето с имената З. В. /В./, роден на друга дата – год. Въззивният съд не бил обсъдил всички доводи и възражения ответницата, а именно относно необходимостта от легализирането на представените доказателства, както и по отношение направеното оспорване по чл. 193 ГПК. В обжалванато решение липсвали мотиви. Въззивният съд се бил позовал на две съдебни решения на ВКС във връзка с понятието „глухота“. Тълкуването на нормата на чл. 583 , ал. 1 ГПК, проведено във възприетите решения на ВКС и в обжалваното решение, било разширително до степен, която водела до промяна и изкривяване на разума и духа на правната норма. При цялостния анализ на същата се налагал извода, че тя се прилага за всички лица със сериозни недъзи, идентични с посочените, които недъзи водят до невъзможност да разберат напълно характера и съдържанието на извършените от тях действия.

Разбирането, че дори минимални отклонения във възприятията на лицата, страдащи от някакви недъзи, води до прилагане на нормата на ал. 2 на този член, не следвало да бъде споделено. И трите посочени недъга по различен начин ограничавали възможността за възприемане на комуникация с участващите в охранителното производство лица и нотариуса. Не ставало дума за временни или минимални затруднения, а за трайно установени форми на посочените недъзи. Когато се сравнявали лица, страдащи от различни недъзи, като глухи, неми или глухонеми лица, 2 безспорно било, че става дума за идентични степени на увреждане. Доколкото нямало частично неми или глухонеми лица, нормата визирала лица с трайна увреда. Законът не въвеждал задължение за осъществявани на действия по нотариално удостоверяване за лица с намалена възможност за вербална комуникация поради глухота, а само за лица, при които липсвал гласов апарат способен да изрази волята на лицето. По същия начин се третирали и лицата, за които било установено, че слуховия им апарат не функционира и дори при положени усилия в комуникацията не могат да възприемат говорна реч. Нормата на чл. 583 ГПК не установявала задължение за нотариусите да изискват медицински заключения или анамнези за лица, за които имат съмнения дали влизат в категориите посочения в ал. 1 на тази норма. Законът бил възложил именно на този удостоверителен орган да прецени възможността на лицата да възприемат и да изразят воля. По същия начин нормите на охранителното производство възлагали именно на нотариуса да преценява възможностите на дадено лице да възприема свойството и значението за извършваните от него правни действия. Ако нотариусът имал съмнения във възможността на едно лице да възприема и преценява, той можел да поиска експертно заключение, до проведе специфично производство за установяване на волята на лицето /арг чл. 583, ал. 2 ГПК/ или да откаже поисканото от лицето удостоверяване. От събраните по делото доказателства било безспорно установено, че нотариусът, провел спорното нотариално производство, познавал добре ищцата, нейните възможности за преценка и разбиране на свойството и значението на това което извършва. В установени в рамките на няколко години отношения, нотариусът можел да прецени и установи степента на възприемане в рамките на нормална комуникация с ищцата, за да не прилага изискванията на чл. 583 , ал. 2 ГПК.

Допълнителен аргумент в тази насока бил фактът, че именно ищцата била депозирала преди нотариалното производство подготвен текст на нотариалния акт. Същият бил предварително прочетен и осмислен от ищцата. Следователно тя напълно съзнателно била встъпила в нотариалното производството, била наясно и добре запозната с акта, който следвало да подпише. Тези й възприятия, както и липсата на съществени пречки за възприемане в рамките на словесна комуникация с участващите в нотариалното производство лица не водели до неправилно разбиране, объркване или невъзможност за възприемане не само на основния текст, но и детайли от него. Установявайки това за нотариуса не било налице никакво съмнение, че ищцата не била от категорията лица, при които поради траен недъг следва да се приложи специалната процедура по норма на чл. 583 ал. 2 ГПК, свързана с нотариалното удостоверяване. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни? Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно релевантните факти обстоятелства, на които основава решението си?

2/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направено своевременно оспорване по чл. 193 ГПК пред първоинстанционния съд, когато искането за това е част от възраженията във въззивната жалба, доколкото не е налице произнасяне на първоинстанционния съд? Следва ли съдът във връзка с възражение за непроизнасяне в открито производство по чл. 193 ГПК да изложи мотиви за това доказано или не е оспорването или е достатъчно да се позове в изводите си на материалната доказателствена сила на официален документ, за да се счита, че съдът е приел оспорването за недоказано? Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да 3 изложи мотиви по направеното оспорване представляващо и част от възраженията включени във въззивната жалба, без да извърши анализ на събраните по делото доказателства ангажирани във връзка с това оспорване?

3/ Документи, представени като доказателства в исковото производство, издадени от органи на държава присъединила се към Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове /1961 год., Хага/ представляват ли официални документи с материална доказателствена сила ако не притежават удостоверение по чл. 4 вр. с чл. 3 от Конвенцията?

4/ Длъжен ли е съдът да цени всички ангажирани доказателства в производство по оспорване по чл. 193 ГПК на документи, издадени от органи на държава присъединила се към Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, ако те не притежават удостоверение по чл. 4 във вр. чл. 3 от Конвенцията?

5/ Каква е степента на трайните увреждане на слуха и/или говора, която изисква прилагането в нотариалното производство на мерките по чл. 583 ГПК? Може ли нотариусът сам да удостовери, че трайното увреждане от което страда лицето не влияе върху способността му да разбира в пълен обем свойството и значението на правните действия, които извършва в рамките на нотариалното производство, след като законът /чл. 583, ал. 1 ГПК / няма изискване към удостоверяване по друг начин на извършените от него /нотариуса/ действия?