Решение № 4631 от 27.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4631 гр. Пловдив, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330108968 по описа за 2025 година

По делото е предявен иск с правна квалификация чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. А. Р., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Я. К., в предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от ********** Н.П., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата в размер на 924, 04 лева- недължимо платена над главницата по недействителен договор за потребителски кредит № *****/ 19.06.2024 г.

При условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване нищожността на неравноправната клауза, с която е уговорена неустойка, противоречаща на добрите нрави по чл. 11 от договор за потребителски кредит № *****/ 19.06.2024 г., сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *****/ 19.06.2024 г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 1 000 лева, платим на 13 вноска, при ГПР- 55, 33 % и ГЛП- 45 %, при общо дължима сума от 1 363, 50 лева. В чл. 11, ал. 1 от договора била предвидена неустойка в размер на 807, 50 лева при непредставяне на обезпечение. Поддържа, че посоченият размер на ГПР не е реален и не включва сумите за начисляваната по договора неустойка. Ищцата погасила кредита пълно и предсрочно, както следва: на 08.07.2024 - 167 лева; на 07.08.2024 г. - 167 лева; на 09.09.2024 г. - 167 лева; на 07.10.2024 г. - 167 лева, на 07.11.2024 г. - 167 лева, на 09.12.2024 г. - 167 лева, на 07.01.2025 г. - 755,04 лева, на 07.01.2025 г. - 167 лева или общо:

1

1924, 04 лева. Твърди, че уговорената в чл. 11 от договора неустойка е нищожна. Така уговорената неустойка накърнява добрите нрави и чрез нея се нарушава принципът на справедливостта, като едната страна неправомерно се облагодетелства за сметка на другата.

Неустойката е и прекомерна, защото нарушава принципа на добросъвестността. С неустойката се постига единствено неоснователно обогатяване на ответника и тя излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Същата е очевидно добавък към възнаградителната лихва, чрез който се увеличава печалбата на кредитора. Тази клауза не е била и индивидуално уговорена, защото е част от стандартни и бланкетни предварително изготвени условия по кредита, върху съдържанието на които клиентът не може да влияе. С предвиждането на неустойка към месечната вноска се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, защото по принцип този разход следва да бъде включен в ГПР и така размерът му надвишава нормативно определения.

Невключването на неустойката в ГПР представлява заблуждаваща търговска практика, която води до неравноправност на тази клауза. Твърди се нарушаване на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл. 22 от ЗПК води до цялостна недействителност на кредитното правоотношение. Заявява, че посочването на ГПР по начин, който не отговаря на действителните разходи по кредита, се приравнява на непосочването му въобще, което пък води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Моли за уважаване на осъдителния иск, а в условията на евентуалност- за уважаване на установителния иск.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който е изразено становище за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца. Направено е искане производството по настоящото дело да бъде съединено за съвместно разглеждане с друго исково производство, развиващо се между същите страни пред Районен съд- Пловдив.

Сочи се, че исковите молби, въз основа на които са образувани делата, се отнасят до различен договор за кредит, но в случая двата договора се намират във връзка помежду сирефинансиран и рефинансиращ кредит. В случай, че делата не бъдат съединени и при евентуален успешен развой на настоящото производство за ищеца, е направено искане да не бъдат присъждани разноски в полза на ищеца за повече от едно производство. В тази връзка е цитирана съдебна практика, включително ответникът се позовава и на практика на СЕС.

Посочва се, че в конкретния случай кредитът е погасен изцяло, като ответникът счита, че не е налице правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск. Излага се и становище за неоснователност на исковите претенции. Оспорват се наведените в исковата молба доводи за недействителност на процесния договор за кредит. Твърди се, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на една клауза не може да влече нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Поддържа се, че настоящият случай е такъв, тъй като клаузата за неустойка не е част от съществените елементи на заема.

Изтъква се, че в договора бил коректно посочен размерът на ГПР, а неустойката не следвало да се включва при неговото изчисляване. В случая неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема, а именно – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят 2 не предложи обезпечение на задължението си. Твърди се, че към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на сума за неустойка. Същата била уговорена във фиксиран размер и разсрочена на вноски, заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Поддържа се, че клаузата била действителна, а неустойката имала за цел да обезщети страната по сключен договор, поради която причина не представлявала скрито възнаграждение. Изтъква се, че към момента на сключване на договора ищцата е била уведомена за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка. Сочи се, че потребителят е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок от неговото сключване без да е обвързан от неустойката. Излагат се съображения, че клаузата от договора, която предвижда дължимост на неустойка не е нищожна. При отправяне на искането за отпускане на кредит била направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Според ответника, наличието на множество сключени договори при идентични условия, оборва твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на кредитора, за противоречие на неустойката с добрите нрави и за неравноправие между страните. По отношение на осъдителния иск, счита същия за неоснователен. Не оспорва, а признава получаването на процесните суми, но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни, поради което в полза на кредитополучателя е налице валидно правно основание да задържи плащанията по договора. С оглед изложеното, се претендира за отхвърляне на предявените претенции и присъждане на разноски.

Ищецът е депозирал становище с вх. № 76845/ 10.07.2025 г., в което заявява, че не е налице злоупотреба с право предявяването на настоящия иск, като е взето становище и по допустимостта на предявения при условията на евентуалност установителен иск за нищожност на клаузата за неустойка от процесния договор.

Със становище с вх. № 83218/ 30.07.2025 г. ответникът поддържа искането си за прекратяване на производството в частта по отношение на предявения при условията на евентуалност установителен иск, като поддържа и искането си за съединяване на настоящото производство с друго такова, висящо в съда.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, но пълномощниците им подават писмени становища.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № *****/ 19.06.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: вноски- 13 месечни, с краен падеж- 21.07.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 45 % и годишен процент на разходите- 55, 33 %, с общ размер на всички плащания- 1 363, 50 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 807, 50 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно погасителен план към него, искането за сключване на договора и СЕФ.

3

Приета е и справка за плащанията по кредита, според която са погасени общо 1 924, 04 лева, както следва: главница- 1 000 лева, лихва- 244, 76 лева и неустойка- 679, 28 лева.

Приети са и 8 броя ПКО за изплатени от ищеца в полза на ответника суми по кредита в общ размер на 1 924, 04 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с материалния закон и затова търси връщане на платените по него суми над чистата стойност на полученото.

От ищеца е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 55, 33 %, а възнаградителната лихва- 45 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е 4 оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 45 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.