Определение № 242 от 18.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 242 гр. София, 18.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседА.е на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Частно касационно гражданско дело № 20238003104287 по описа за 2023 година

Производството е образувано по частна жалба вх. № 13175 от 07.06.2023 г., подадена от А.

Д. Д. чрез неговата майка и законен представител И. А. А., и частна жалба вх. № 10416 от 05.05.2023 г., подадена от П. Д. Д. чрез адв. Й., против определение № 1084/21.04.2023 г. по гр. д. № 1512/2021 г. на Апелативен съд – София (АС – София). С последното са оставени без уважение молба вх. № 26942/15.12.2022 г. от А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А., и молба с вх. № 27162/16.12.2022 г. от П. Д. Д. чрез адв. Й. за изменение на решение № 1405/22.11.2022 г. по гр. д. № 1512/2021 г. на АС – София в частта за разноските, с която : 1/ е отменено определение № 261547 по гр. д. № 13996/2018 г. на СГС, вместо което П. Д. Д. и А. Д. Д. чрез неговата майка и законен представител И. А. А. са осъдени да заплатят на „Бул Инс“ АД допълнително сумата от 3 393. 84 лева разноски за адвокатско възнаграждение на ответника пред първата инстанция и 2/ П. Д. Д. и А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А. са осъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на „Бул Инс“ АД по 1 800 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Жалбоподателят А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А., излага доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и иска същото да бъде отменено. Счита, че размерът на разноските е неправилно определен както за първа, така и за въззивната инстанция. Сочи, че присъдените разноски не са съобразени с уважената и отхвърлената искова претенция. Твърди още, че липсват представени доказателства пред първа инстанция за реално изплащане на адвокатския хонорар.

Разноските за въззивната инстанция не са им били предявени нито писмено, нито в последното съдебно заседание по делото, за да могат да вземат отношение по тях и тяхната прекомерност. Изложени са доводи, че съдът неправилно и незаконосъобразно е изключил 1 третия наследник – А. Д. Д..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят А. Д. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Присъжда ли се хонорар на процесуален представител по делото, в случай, че не са извършени процесуални действия от него в хода на делото, а са били извършвани действия от юрисконсулти на дружеството?“;

2. „При изрично посочена цена на иска съдът може ли да се произнесе по цена на иска, която е по-висока и съдът не е сезиран с него?“;

3. „Следва ли размерът на разноските да бъде съразмерно с уважената част от иска и да бъдат реално заплатени?“;

4. „Задължително ли е връчването и запознаването на страните с молбата за разноски, която е невръчена и несъобщена от съда на страните, с което са лишени от възможност да направят възражението си за прекомерност?“.

Сочи се противоречие с практиката на ВКС (без да се отнася към конкретно питане), обективирана в ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК, определение № 315 от 23.06.2015 г. по ч. гр. д. № 3092 от 2015 г. и решение № 9 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на I г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване.

Жалбоподателят П. Д. Д. излага доводи за неправилност на обжалваното определение и иска отмяната му. Поддържа, че по делото е пренебрегнат фактът, че ищецът има трима наследници, като не е проведена процедурата по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, вр. чл. 227 ГПК.

Счита, че в исковата молба е посочена цена на иска за неимуществени вреди в размер на 55 000 лева и не е налице законно основание да се приеме различна, завишена сума. Сочи се, че плащането на ДДС не е отразено в платежния документ и още, че нормата на чл. 36, ал. 1 ЗАдв. предвижда възнаграждение на адвоката за положен труд, а не за представено пълномощно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят П. Д. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Ако адвокат – пълномощник по дело не е извършил каквито и да е процесуални действия, чл. 36, ал. 1 от Закона за адвокатурата позволява ли му да бъде присъден хонорар?“;

2. „Ако бездействието на адвоката е съчетано с явяване на няколко юрисконсулти, какво възнаграждение и на кого следва да бъде присъдено?“;

3. „При изрично посочена цена на иска може ли съдът да приеме по-висока такава, независимо от изричното позоваване на определено число?“;

4. „Ако искането за разноски е направено в молба, приложена по делото, невръчена на останалите страни и неогласена в съдебно заседание, което ги лишава от възможността да направят възражение за прекомерност, следва ли да бъдат присъждани разноски?“.

Сочи се противоречие с със същата практика на ВКС (без да се отнася към конкретно питане), обективирана в ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК, определение № 315 от 23.06.2015 г. по ч. гр. д. № 3092 от 2015 г. и решение № 9 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 2

1821/2009 г. на I г.о.

Ответната страна по жалбите „Бул Инс“ АД не е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Така подадените частни жалби, в частите им, с които се обжалва определението на АС – София в частта, с която са оставени без уважение молбите на жалбоподателите за изменение на въззивното решение, с което са осъдени да заплатят по 1 800 лева разноски за въззивната инстанция, имат характер на сезиране по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Частните жалби в останалата им част – срещу определението на АС – София в частта, с която са оставени без уважение молбите на жалбоподателите за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта, с която са осъдени да заплатят допълнително 3393.84 лв. – разноски за първата инстанция, имат характер на частни касационни жалби по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да постанови обжалвания резултат съдът е установил, че с решение № 1405/22.11.2022 г. по гр. д. № 1512/2021 г. на АС – София е потвърдено решение № 261406/23.11.2020 г. по гр. д. № 13996/2018 г. на СГС, в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Д. П. Д. срещу „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за разликата от 86 666, 66 лв. до пълния предявен размер; прекратено е производството по отношение на А. Д. Д. и за сумата от 43 333. 33 лева за обезщетение за неимуществени вреди (1/3 от сумата, представляваща разликата между 40 000 лв. до 170 000 лв.); отменено е определение № 261547 по гр. д. № 13996/2018 г. на СГС, с което е отхвърлено искането за изменение на решението в частта за разноските, като е постановено осъждане на П. Д. Д. и А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А. да заплатят на „Бул Инс“ АД допълнително сумата от 3 393. 84 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение на ответника пред първата инстанция, като в останалата част е оставена частната жалба без уважение; на основание чл. 78, ал. 3 ГПК П. Д. Д. и А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А., са осъдени да заплатят на „Бул Инс“ АД по 1 800 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Възраженията срещу присъдените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в полза на „Бул Инс“ АД са приети за неоснователни, тъй като за установяване на сторените разноски е представен договор за правна помощ от 05.10.2021 г. за заплащане на сумата от 3 600 лв. за адвокатско възнаграждение с ДДС и в същия е посочено, че сумата е платена авансово изцяло в брой, а договорът е приложен към молба с вх. № 17585/11.10.2021 г. по делото (л.

36). По отношение на разноските за пред първата инстанция решаващият състав е приел, че размерът на адвокатското възнаграждение е намален съобразно минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за прекомерност – 4 930 лв., поради което възражението, че същото не е разгледано е прието за неоснователно. Изложени са съображения, че с оглед на уважената и отхвърлена част на исковата претенция, размерът на адвокатското възнаграждение възлиза на 3 648.20 лв. (76 %), поради което е посочен, че наследниците на ищеца дължат сумата от 3 393. 84 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение. Констатирано е, че в представените 3 с молба с вх. № 26420/26.02.2019 г. от ЗД „Бул Инс“ АД договор за правна защита и съдействие от 20.02.2019 г. и в молба с вх. № 12798/31.01.2019 г. с договор за правна помощ от 12.12.2018 г. е изрично отразено, че сумата от 5 000 лв. за договорено адвокатско възнаграждение и сумата от 1 800 лв. са заплатени авансово изцяло в брой и общо сумата е посочена в списък по чл. 80 ГПК (л. 176 от делото). Относно ДДС върху възнаграждението, въззивният съд е намерил, че същото не може да се отрази като начислено и заплатено в договора за правна помощ, тъй като сумата се начислява впоследствие от регистрирания субект, като за регистрацията е представена справка от 27.06.2018 г. (л. 70 по делото).

Прието е още, че възражението, че ответникът е представляван от юрисконсулти и от един адвокат не обосновава извод, че не се дължи адвокатско възнаграждение, тъй като дружеството е поискало заплащане на направените разноски за адвокатско възнаграждение, а не за юрисконсулт. Формиран е извод, че в случаите на едновременно участие на адвокат и юрисконсулт в едно производство, не се изключва приложението на нормата на чл. 78, ал.

8 ГПК, а за страната се поражда правото да избере дали да претендира присъждането на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение или юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (в този смисъл е цитирано определение № 477/22.11.2018 г. по ч. т. д. № 2249/2018 г. по описа на I т. о. на ВКС). По отношение на възраженията, че исковата претенция е отхвърлена за разликата между 40 000 лв. до 55 000 лв., апелативният състав е намерил, че същите не могат да се обсъждат в настоящото производство, тъй като съдът е приел, че исковата претенция е отхвърлена за сумата до 170 000 лв., а не до 55 000 лв., т.е. това са доводи, относими към инстанционната проверка на решението.

По частните касационни жалби:

Те са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и са допустими.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Поставеният от жалбоподателя А. Д. първи въпрос и първите двата въпроса по жалбата на П. Д. се припокриват по смисъл и съдържание. Питанията са изводими от становището на страните за липса на реално извършени процесуални действия от упълномощения от ответната страна адвокат, като същите са били извършвани от юрисконсулти на дружеството. Въпросите покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е обоснован допълнителен такъв, в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайно установеното в практиката на ВКС разбиране /вж. определение № 2965 от 11.10.2023 г. по ч. гр. д. № 861/2023 г. на IV г.о., определение № 93 от 09.02.2023г. по ч. т. д. № 82/2023г.на II т.о./ при едновременно участие на адвокат и юрисконсулт в едно производство, за страната се поражда правото да избере дали да претендира присъждането на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение или да претендира юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от това разбиране, като е приел, че дружеството е поискало заплащане на направените разноски за адвокатско възнаграждение, а не за юрисконсулт. За пълнота следва да се посочи, че не кореспондират с данните по делото твърденията, че упълномощения адвокат не е извършвал никакви процесуални действия, доколкото отговорите на исковата молба и допълнителната такава са 4 подадени чрез адв. М. Г. – надлежен процесуален представител на дружеството – ответник.