Определение № 1931 от 27.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1931 гр. София, 27.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Анжелина Христова

Никола Чомпалов като разгледа докладваното от Анжелина Христова Касационно търговско дело № 20268002900406 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от К. Д. К., чрез адв. Г.П. срещу решение №509 от 26.06.2025 г., постановено по в.гр.д. №1279/2024 г. по описа на Окръжен съд- Бургас, в частта, с която е потвърдено решение №1322 от 28.06.2024 г., постановено по гр.д. №5251/2023 г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, предявен от касатора срещу "ЕОС Матрикс" ЕООД /сега „ЕОС Матрикс“ ЕАД/, за признаване за установено, че К. Д. К. не дължи на "ЕОС Матрикс" ЕООД сумите по изпълнително дело №701/2019 г. по описа на ЧСИ рег. №803 от КЧСИ, образувано по изпълнителен лист от 21.03.2013 г., издаден въз основа на Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.

№2012/2013 г. по описа на Районен съд – Бургас – сумата 18 893.39 лева главница, ведно със законната лихва от 19.03.2013 г. до окончателното плащане, както и сумата 481.23 лева съдебни разноски.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по искове за законната лихва и разноски и неправилно в частта, с която е отхвърлил иска за недължимост на сумата 18 893.39 лева главница – поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че в настоящия случай не е надлежно удостоверено настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията на цедента; че липсва уведомление за дължими суми, изпратено до него като длъжник /в изпратеното съобщение сумите са различни от процесните/; че поради нищожността на договора за кредит се 1 дължи само чистата стойност на кредита, но в случая и тя не се дължи, тъй като не била обявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението.

Счита, че цедентът е прехвърлил несъществуващи вземания /не е настъпил падежът им, не са обявени за предсрочно изисукеми/, които са недължими по отношение на цесионера. Сочи, че въззивният съд е допуснал и процесуални нарушения, като не е допуснал относими доказателства /разпит на свидетели за установяване забава на кредитора/, не е съобразил всички събрани доказателства и не е обсъдил всички правни доводи за основателността на исковете. Намира за недействителен и договора за цесия поради липса на предмет, тъй като цедентът бил прехвърлил на цесионера /ответното дружество/ неизискуеми вземания, които квалифицира като бъдещи вземания.

Счита, че съдът е следвало да обсъди и приложението на чл.81, ал.1 ЗЗД.

Моли да се обезсили, евентуално отмени въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за недължимост на законната лихва върху главницата и разноските в заповедното производство и да се постанови ново решение за уважаване на предявените искове.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поставя правни въпроси, за които счита, че са значими за изхода на спора:

„1. Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор и може ли това допълнително споразумение да породи правни последици за дължимост на сумите в случай, когато е уговорена предсрочна изискуемост на задълженията, включваща и признати за дължими въз основа на неравноправни клаузи суми – наказателна, договорна лихва и други?;

2. Може ли да се приеме, че цедентът е прехвърлил на цесионера правото за обяви договора за банков кредит за предсрочно изискуем, без това да е посочено изрично в Договора за цесия, и има ли право в този случай цесионерът да претендира от длъжника заплащане на чистата стойност на дълга, приета за дължима с решение на съд поради неравноправност на клаузи, която неправилно е била обявена за предсрочно изискуема от цедента, без да е обявил тази предсрочна изискуемост на длъжника?; 3.Следва ли въззивният съд да се съобрази с всички събрани по делото доказателства, да обсъди всички правни доводи и да уважи доказателствените искания, относими към правния спор?; 4. Има ли конститутивен характер въззивното решение в обжалваната му част, с която се създават нови права и задължения за страните, и може ли да се приеме поради това, че възникналата след влизане в сила на съдебното решение, с което е прието за дължимо част от вземането спрямо цедента трайна и постоянна инвалидност на длъжника, когато същият е положил дължимата грижа, е обстоятелство, представляващо невиновна невъзможност за изпълнение съгласно чл.81, ал.1 от ЗЗД?“ - с твърдение за противоречие с цитираната практика на ВКС. Поддържа, че по отношение на последния въпрос е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не излага доводи за значението на 2 въпросите за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕАД /преди преобразуването „ЕОС Матрикс“ ЕООД/ оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на обжалваното решение, а ако бъде допуснато- следва да бъде оставено в сила като правилно. Поддържа, че въззивният съд е съобразил напълно съдебната практика на ВКС и е постановил законосъобразно и обосновано решение. Счита, че касаторът излага нови твърдения, които не са надлежно въведени в процеса и са преклудирани, както и се позовава на факти и обстоятелства, които не са обсъждани /предсрочна изискуемост/. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Производството е по иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество "ЕОС Матрикс" ЕООД /сега „ЕОС Матрикс“ ЕАД/ следните суми: 18 893.39 леваглавница; 4 886.06 лева - лихва въз основа на Договор за банков кредит от 10.01.2008 г., сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и ищеца К. К., сумата 481.23 лева разноски по гражданското дело, които суми са признати по силата на съдебно решение №124 от 17.01.2014 г., постановено по гр. дело №6602/2013 г. по описа на Районен съд – Бургас и за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №1282/20.03.2013 г., постановена по ч.гр.д. №2012/2013 г. по описа на Районен съд – Бургас.

Ищецът твърди, че след постановяване на посоченото съдебно решение са настъпили нови обстоятелства, които са довели до обективна невъзможност да заплати дължимите по сключения договор за банков кредит суми по смисъла на чл.81, ал.1 ЗЗД, а именно – призната трайна инвалидност от 80% с ЕР на ТЕЛК от 20.04.2023 г., невъзможност за работи. Поддържа и твърдение, че не е бил уведомен за сключения договор за цесия, като е следвало първо на него да му бъде предложено да изкупи своите задължения.

На първо място, въззивният съд, съобразявайки цитираната практика на СЕС и на ВКС, намира че процесната Заповед за изпълнение №1282 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК е издадена на 20.03.2013 г. – преди законът изрично да вмени на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител; респективно в самата заповед не е обективирано извършването на такава служебна проверка. Приема, че проверка за неравноправност на клаузите в процесния договор за кредит, сключен с ищеца 3

– потребител, не е извършвана и при постановяване на съдебните решения след депозиране на възражение против издадената Заповед за изпълнение, поради което съгласно чл.7, ал.3, изр.1 ГПК следва да бъде извършена такава служебна проверка. След обсъждане на доказателствата, въззивният съд приема за безспорно, че сключеният Договор за банков кредит от 10.01.2008 г. и анекса към него имат характеристиките на потребителски договор и следва да се подчиняват на правната уредба, свързана с потребителските договори Закона за защита на потребителите, а впоследствие и Закона за потребителския кредит. След анализ на договорните клаузи, решаващият състав намира, че за кредитополучателя е невъзможно да предвиди условията, при настъпването на които би се променил лихвения процент и като краен резултат колко ще бъде неговото задължение въз основа на сключения договор. Стига до краен извод, че договорът за кредит и анексът са недействителни поради включването на неравноправни клаузи, вкл. поради неточно посочване на ГПР и съгласно чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по кредита.

С оглед изложеното, окръжният съд намира, че предявеният иск е основателен единствено по отношение на претендираните от взискателя в изпълнителното производство „ЕОС Матрикс“ ЕООД лихви, присъдени с постановената Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.

№2012/2013 г. по описа на Районен съд - Бургас и съответно издаден Изпълнителен лист от 21.03.2013 г. и предмет на изпълнително производство №701/2019 г. по описа на ЧСИ Таня Маджарова в общ размер от 8 405.55 лева.

В тази част първоинстанционното решение е отменено и искът с правно основание чл.439 ГПК е уважен, като въззивното решение е влязло в сила.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен установителният иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване несъществуването на правото на принудително изпълнение на процесните вземания за главница, ведно със законната лихва до окончателното плащане и съдебните разноски, въззивният съд намира, че след влизане в сила на решението, с което е признато съществуването на процесните вземания по реда на чл.422, ал.1 ГПК, на длъжника К. Д. К. е призната с Експертно решение на ТЕЛК от 20.04.2023 г. трайна инвалидност от 80%, но настъпилата трайна неработоспособност не е обстоятелство, което би могло да доведе до недължимост на сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 21.03.2013 г. по ч.гр.д. № 2012/2013 г. по описа на Районен съд - Бургас. Сочи, че в конкретния случай се сочи невъзможност на ищеца, в качеството му на длъжник, да полага труд и да реализира доходи, за да погаси своето задължение, но съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението не го освобождава от отговорност. Съдът стига до краен извод, че по отношение на главницата, ведно със законната лихва и разноските, не са налице предпоставките, предвидени в нормата на чл.81, ал.1 ЗЗД и не може да се 4 приеме, че ищецът не дължи претендираните от страна на кредитора суми поради причина, която не може да се вмени във вина.

Решаващият състав намира за неоснователни и твърденията за прекратяване на сключения договор за цесия поради обстоятелството, че банката не е предложила на самия длъжник да изкупи своя дълг, като подчертава, че такова задължение не е предвидено в закона при сключване на договор за цесия, нито може да има за последица прекратяване на сключения между банката и ответното дружество договор.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и не е налице основание за допускането му до касационно обжалване поради вероятна недопустимост съгласно чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, че е налице противоречие между мотивите и диспозитива на обжалвания акт в частта относно претенциите за законна лихва върху главницата и присъдени съдебни разноски, което е довело до неговата недопустимост. Съдът се е произнесъл по предявените от ищеца искове, т.е. с оглед твърденията в исковата молба относно фактите, от които произтичат правата му и в рамките на търсената с петитума защита. Дори да има противоречие между мотиви и диспозитив, то би представлявало очевидна фактическа грешка в съдебния акт. В конкретния случай изложените в касационната жалба оплаквания представляват твърдения за необоснованост на изводите на въззивния състав, но не и за недопустимо произнасяне.