Решение № 3339 от 18.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3339 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100512028 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 11374 от 12.06.2024 г., постановено по гр. д. № 25907/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 173-и състав, е отхвърлен предявеният от И. А. В. срещу „Фьоникс Фарма“ ЕООД иск с правно основание по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата от 1000,00 лева /частично от 24000,00 лева/, представляваща главница по запис на заповед от 25.05.2009г., за която на 28.07.2010г. по гр.д. № 26306/2010г. на СРС бил издаден изпълнителен лист и принудителното събиране на която било предмет на изп.д. № 20108590400171 на ЧСИ № 859 – С.С..

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищцата, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи, че макар и първоинстанционният съд да е приел, че последното изпълнително действие е от 04.11.2015 г. и изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право на 04.11.2017 г., то извършеното плащане на 09.10.2018 г. е направено след изтичането на двугодишния преклузивен срок. Намира за неправилен извода на първоинстанционния съд, че извършеното плащане се отразява върху жизнеността на дълга, като поддържа, че щом веднъж е прекратено, изпълнителното дело не може да бъде интервенирано под никаква форма. Твърди, че обстоятелството, че между същите страни е налице друго висщяо изпълнително дело, е без правно значение за настоящия правен спор. Намира за неправилни изводите на Софийския районен съд, че макар и производството да е прекратено на 04.11.2015 г., то с плащането на сумата в размер на 13,08 лева на 09.10.2018 г. давността е прекъсната. В тази връзка твърди, че давността е изтекла на 04.11.2020 г., а плащанията извършвани по прекратеното дело са безрезултатни. Излага съображения, че настъпилата перемпция не е пречка взискателят, след като получи изпълнителния лист по прекратеното дело, да образува ново изпълнително дело, по което да бъдат извършвани валидни изпълнителни действия по събиране на вземанията, в случай че не е настъпила погасителната давност за тях, но в конкретния случай не е образувано ново изпълнително 1 дело. С оглед изложеното моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззиваната жалба.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от процесуалнолегитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което жалбата е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно, като мнозинството на състава намира и че решението е допустимо, доколкото ищецът е свободен да определя вида и обема на търсената от него защита с исковата молба, като това правило е валидно в еднаква степен както при положителните искове /положителен установителен и осъдителен/, така и за отрицателния установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.

Единствените предпоставки за допустимост на частичен иск са 1/ наличие на правен интерес и 2/ претендираното, респективно отричаното материално право да бъде делимо по своя характер. В хипотезата на чл. 439 ГПК правният интерес на ищеца произтича от наличието на скрепено с изпълнителна сила вземане срещу него, както и от наведените от него твърдения за наличие на обстоятелство по чл. 439, ал. 2 ГПК – нов факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, а паричните вземания, обект на принудително изпълнение, безспорно са делими по своя характер.

В случая на отрицателен иск по чл. 439 ГПК правопораждащите факти на оспореното вземане /напр. договорно правоотношение, изпълнение на насрещно задължение, изискуемост, забава и пр./ са извън предмета на исковото производство - те са установени с влязло в сила решение или заповед за изпълнение и не подлежат на доказване, нито на отричане. На установяване подлежат две положителни обстоятелства, които ищецът навежда - наличието на правен интерес /т. е. наличието на подлежащо на принудително изпълнение вземане, признато с акт, скрепен с изпълнителна сила/, както и посоченият с исковата молба нов факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК, водещ до погасяване на изпълняемото материално право. Следователно, доколкото правопораждащите факти на вземането не са предмет на иска, указанията, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, не намират приложение в хипотезата на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Що се касае до правния интерес и новия факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК, те не попадат в обхвата на цитираното тълкувателно решение, следователно силата на пресъдено нещо на решението, с което те са установени за една част от оспореното вземане, не се разпростира по отношение на останалата част, която не е предмет на иска. Правният интерес подлежи на доказване за всеки установителен иск поотделно, докато новият факт по чл. 439, ал. 2 ГПК не е правопораждащ, а правопогасяващ, и неговият погасителен ефект подлежи на доказване по отношение на всяка част от вземането, на което се противопоставя. Следователно при предявен нов иск за остатъка от изпълняемото вземане, тези обстоятелства подлежат на пълно и главно доказване на общо основание от ищеца.

В тази насока следва да се уточни, че новият факт с погасителен ефект може да бъде от различно естество - плащане, прихващане, даване вместо изпълнение, изтекла погасителна давност и пр. и всеки от тях е възможно да настъпи само за част от материалното право, скрепено с изпълнителна сила. Възможна е хипотеза на частично плащане, частично прихващане, даване вместо изпълнение, а също така и на частично погасяване по давност, когато ответникът-взискател е предприел изпълнителни действия по отношение единствено на част от вземането, обективирано в издадения в негова полза изпълнителен лист. Следва да се припомни, че взискателят определя обема на търсената от 2 него защита в изпълнителния процес, следователно е възможно и допустимо да образува изпълнително производство само за част от присъдено в негова полза вземане, в който случай прекъсването на давността по чл. 116, б. "в" ЗЗД ще настъпи само по отношение на тази част. Също така е възможно да е налице частично признание от длъжника по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, с което давността ще бъде прекъсната само за признатата част. Във всички тези случаи е напълно възможно една част от скрепеното с изпълнителна сила вземане да бъде погасена от новия факт по чл. 439, ал. 2 ГПК, докато останалата част да не бъде погасена.

В хипотезата на иск по чл. 439 ГПК, индивидуализацията на оспорваното право не се определя по волята на ищеца, а се извежда от диспозитива на подлежащия на изпълнение съдебен акт, респективно от съдържанието на издадения изпълнителен лист. Тази индивидуализация предопределя и правния интерес на ищеца, който съществува само в рамките на изпълняемото материално право. Така например ако в изпълнителния лист е обективирано вземане за главница в размер на 1000 лева, правният интерес на ищеца е ограничен до този размер или до част от него. Следователно ако ищецът счита 200 лева за погасени на някакво основание, искът ще следва да бъде предявен за сумата от 200 лева, представляваща част от общата главница в размер на 1000 лева, а не единствено за сумата от 200 лева – главница, каквото вземане не се съдържа в изпълнителния титул, въз основа на който се провежда принудителното изпълнение. Ето защо в случаите, в които ищецът твърди, че погасителният ефект на новото обстоятелство обхваща само част от изпълняемото вземане, искът е частичен, като предявената част се определя от волята на ищеца, а пълният размер на оспореното материално право – от обективните предели на изпълнителния лист.

Дори обаче ищецът да твърди, че цялото вземане е погасено по силата на новия факт, а да отрича само част от него чрез частичният иск, той отново е допустим в рамките на диспозитивното начало в гражданския процес. Както беше посочено, при нов иск за останалата част от вземането постановката на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС няма да намери приложение, а ищецът ще бъде длъжен да докаже правния си интерес, както и новия факт с погасителен ефект. Следователно новият процес за остатъка от вземането няма да бъде лишен от предмет и ответникът няма да бъде лишен от защита.

При това положение е възможно съдът по второто дело да достигне до различен краен извод в случай, че погасителният ефект не обхваща цялото вземане, въпреки твърденията на ищеца. Ако пък след приключване на първото производство между страните вече няма спор, че погасителният ефект е обхванал цялото вземане, ищецът ще има правен интерес от постановяване на решение при признание на иска за останалата част, за да постигне отричане със сила на пресъдено нещо на цялото изпълняемо материално право. Разбира се, в случай, че първият частичен иск по чл. 439 ГПК бъде отхвърлен, следващият такъв основан на същия нов факт ще бъде процесуално недопустим, защото ако погасителният ефект не се е породил спрямо по-малката част от вземането, не е възможно да се е породил спрямо поголямата. В този случай силата на пресъдено нещо на решението, с което е отхвърлен искът за по-малкото, препятства предявяването на иск за по-голямото.

Не следва друг извод от възможността за злоупотреба с процесуални права чрез предявяване на частични искове с цел кумулиране на разноски за отделните части. В случай, че такава злоупотреба е налице, последицата от нея касае дължимостта на претендираните разноски, а не допустимостта на предявените частични искове.

Нормата на чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК също не налага различно заключение, защото до „прекратяване на изпълнителното производство“ е възможно да се достигне и само за част от вземанията, за които е образувано, докато за останалата част то да остане висящо. В тази връзка следва да се припомни, че при оспорване по реда на чл. 439 ГПК на само едно от няколко вземания обективирани в изпълнителния лист /какъвто иск безспорно е допустим/ ще се достигне до аналогичен ефект на частично прекратяване на изпълнителното производство, ако искът бъде уважен.

По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с частичен отрицателен установителен иск, с който ищецът отрича частично вземането на ответното дружество по изпълнителен лист от 28.07.2010 г., издаден по гр.де. № 26306/2010 г. по описа на Софийски районен съд, с който „Лимекс-В. и сие“ СД и длъжникът И. А. В. са осъдени да заплатят солидарно на кредитора 3

„Либра“ ЕАД /със сегашно наименование „Фьоникс Фарма“ ЕООД/ сумата от 24000 лева – главница, дължима по запис на заповед от 25.05.2009 г.

Отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК е законно средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес, с което му се предоставя правото да установи, че изпълняемото право е отпаднало поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, каквито са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр.