Определение № 533 от 05.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 533 гр. София, 05.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20258002104105 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ф. М. Х., чрез адв. П. против решение № 355/11.08.2025 г. по гр. д. № 194/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик, II граждански състав.

Ответникът по жалба Р. А. Х., чрез адв. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 447 от 19.12.2024 г. по гр. д. № 1143/2023 г. на Районен съд – Велинград за отхвърляне на предявените от Ф. М. Х. срещу Р. А. Х. искове с правна квалификация чл. 227, б. „в“ ЗЗД - за отмяна на сключения помежду им договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., по нот. д. ../07.04.2016 г., досежно прехвърлените 4/6 ид. части от поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], поради отказ на дарения да даде на дарителя издръжка, от която последният се нуждае и иск с правна квалификация чл. 227, ал. 5 ЗЗД - за осъждането на ответника да заплати на ищцата обезщетение в размер на 24 490 лв. – частичен иск от общата стойност от 65 430 лв. по пазарната стойност, до размера на обогатяването.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил като безспорно, че ищцата е дарила на своя син ответника Р. Х. собствените си 4/6 ид. ч. от процесния поземлен имот с нотариален акт от 07.04.2016 г. Със същия нотариален акт братът на ответника му е 1 дарил собствените си 1/6 ид. ч. от имота. От приетата по делото съдебно-медицинска и икономическа експертиза е намерил, че необходимите месечни средства за издръжка на ищцата съгласно данните на НСИ и индивидуалните нужди от медикаменти е 914,41 лв.

Съобразил е и данните по делото за заболяванията, от които ищцата страда; обстоятелството, че за периода от 01.01.2020 г. до 31.12.2023 г. същата е получавала месечни помощи на основание чл. 70, т. 2 ЗХУ в размер на 54,45 лв. и пенсия и добавки в размер на 716,07 лв., за периода от 07.2023 г. до 12.2023 г. или общо 770, 52 лв. По отношение на ответника е установил, че за периода от 2020 г. до 2023 г. за него няма регистрирани трудови договори; същият е регистриран като търсещо работа лице в дирекция „Бюро по труда“ от 04.10.2023 г., а предишната му такава регистрация е била за периода от 19.08.2019 г. до 26.05.2020 г.; след 07.03.2016 г. няма записвания по отношение на неговата трудова ангажираност до настоящия момент; на 02.10.2023 г. ответникът Х. е получил лично писмопокана, в която дарителката е определила размер на издръжката, която претендира, на сумата от 250 лв. месечно; ответникът има син, [дата на раждане] , който през учебната 2023/2024 г. е редовен ученик в осми клас. От разпита на свидетелката А. С. Б., живееща на семейни начала с ответника, решаващият състав е установил, че и двамата са безработни, като за нея и детето й се грижи изцяло ответникът. Последният работи сезонно за по тричетири месеца в годината в Англия, където получава по 300 паунда седмично, от които плаща разходи за квартира, ток и вода там. Месечно за покриване нуждите на семейството им в България са нужни около 700 лв. Взел е предвид и дадените обяснения от ответника по реда на чл. 176 ГПК, съгласно които в периода от 01.01.2022 г. до момента на изслушването му (29.10.2024 г.), работи сезонна работа в Англия; при пълна работна седмица от пет работни дни по 6 часа получава 320 паунда седмично, като след приспадане на разходите му остават 170 паунда или около 700 паунда за месец; от тези пари изпраща на семейството му по 300-350 паунда и даже е взимал назаем от приятели за да може да ги издържа; когато се върне в България не работи. При тази фактическа обстановка въззивната инстанция е намерила, че обжалваното решение е правилно, като с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК е възприела изцяло мотивите на първоинстанционния съд. Изложила е и собствени мотиви, като се е позовала на разясненията в ТР № 1 от 21.10.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, преценявайки, че при така установената житейска ситуация, отказът на ответника да предостави издръжка на дарителя не е израз на непризнателност, а на обективна невъзможност да предостави такава. За да формира горния извод въззивният състав е съобразил, че ответникът е безработен и разчита на временно препитание от работа в чужбина; липсата на ангажирани по делото доказателства за регистрацията му в чужбина, където се твърди че живее и реализира доходи; обстоятелството, че не е доказано твърдението за доходи на ответника, получавани от работа без трудово правоотношение в чужбина; данните по делото, че има непълнолетен син, на когото дължи издръжка, а отговорността на бащата да дава издръжка на непълнолетното си дете е приоритетна. При тези съображения е застъпил становището, че макар и дарителят да е изпаднал в състояние, налагащо получаването на допълнителни средства за издръжката му и ответника да е отказал да предостави такава на ищцата, след отправената му покана, надареният не е 2 разполагал със средства за даване на издръжката, без това да го постави в понеблагоприятно материално положение от надарения. В тази връзка е обобщил, че в случая се касае за обективна невъзможност за престиране, а не за виновно неизпълнение, каквото би било налице при недаване на издръжка при възможност за предоставянето й.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „Налице ли е проява на непризнателност по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД в случаите, в които надареният не предостави исканата издръжка, поради обективната невъзможност да я дава, без да постави себе си или лицата, на които дължи издръжка по закон, в по-лошо положение от дарителя?“;

2. „Задължен ли е съда да обсъди събраните доказателства и да обоснове свои фактически и правни изводи от тях по оплакванията във въззивната жалба?“;

3. „Необходимо ли е съдът да изложи съображения за обективността на свидетелите и на двете спорещи страни в хипотезата на чл. 172 ГПК?“;

4. „Какви са правомощията на въззивната инстанция, свързани със събиране на доказателствата?“;

5. „Следва ли фактът, че надареният е безработен да се приема като определящ за обективна невъзможност за престиране на издръжка на дарителя, в случай, че надареният е в зряла и работоспособна възраст, без данни за здравословни проблеми или други пречки?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГК (по първото питане), т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК (по второто питане), решение № 136 от 10.03.2025 г. по гр. д.

№ 2981/2024 г. на I г.о. (по третото питане), ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК и решение № 186 от 23.01.2019 г. по гр. д. № 1149/2018 г. на I г.о. (по четвъртото питане).

Основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа във връзка с петото поставено питане.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Предвид формулировката на първото и последно от повдигнатите в изложението питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а представляват изложение на тезата на касатора, че в случая надареният не е в обективна невъзможност за престиране на издръжка на дарителя, както и че не би поставил себе си или лицата, на които дължи издръжка по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. Сочи се, че ответникът не е доказал твърдението си, че не разполага с достатъчно средства; че същият е в зряла и работоспособна възраст, без данни за здравословни проблеми или други пречки. Изложените твърдения са резултат от интерпретация на страната за осъществилите се факти и обстоятелства по делото, а не изхождат от фактическите установявания, възприети в 3 обжалваното решение, в което е приетото обратното. Следва да се посочи, че в случая въззивният съд е съобразил установеното в практиката на ВКС разбиране, че при иск за отмяна на дарение на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка при изпадане на последния в трайна нужда, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя /Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС/. Според трайната практика на ВКС, намерила израз в решение № 1499/22.01.2009 г. по гр. д. № 5266/2007 на ІV г.о., решение № 82/24.06.2019 г. по гр. № 2911/2018 г. на ІІІ г.о. и др., кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД са дарителят да се нуждае от издръжка, тя да е поискана от надарения и той да е отказал да я даде. Възможността на надарения да дава издръжка не е елемент от фактическия състав на чл. 227 б. „в“ ЗЗД, а правопрепятстващо обстоятелство, което, след валидно въвеждане от страна на ответника, подлежи на доказване именно от него, а не от ищеца. Последният не носи доказателствена тежест да установи възможността на ответника да плаща издръжка, тя е извън основанието на иска по чл. 227 б.

„в“ ЗЗД. Въззивното решение е съобразено с практиката (включително и тълкувателната) и релевантните факти, като изводът относно невъзможността на ответника да дава издръжка е направен в правилно приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест. За да формира този решаващ извод въззивният съд е извършил съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, а не е основал същия единствено на дадените обяснения от ответника по реда на чл. 176 ГПК, каквото е становището на страната.

Несъгласието на касатора с крайния извод от обсъждането на относимите доказателства, че ответникът няма достатъчно средства и с даването на издръжка би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителката, е довод за необоснованост на въззивното решение, който е релевантен във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията (по чл. 288 ГПК). Отделно от изложеното, наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал.

1, т. 3 ГПК спрямо последното поставено питане. Ето защо по посочените питания отсъстват предпоставки за достъп до касация.

Поставеният втори въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото, като касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички 4 правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за преценката си относно констатираната от съда обективна невъзможност за престиране от страна на надарения, и е дал изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания.