Решение № 8183 от 18.07.2022, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 8183 гр. София, 18.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА при участието на секретаря СВЕТОСЛАВА В. ОГНЯНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА Гражданско дело № 20211110164300 по описа за 2021 година

Производството е по реда Глава Тринадесета от Гражданския процесуален кодекс (чл. 124 и сл. ГПК).

Ищцата Н. Н. Н. е предявила срещу ЗАД „ФИРМА“ АД, осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 вр. чл. 477, ал. 1 от КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, изпитани вследствие на травматични увреждания причинени при ПТП, станало на 27.05.2021 г., около 21 .00 часа в гр. София, в района на СМГТ № 1889 „Ген. А. Николов“ по вина на водача на лек автомобил марка „Субару“, модел „Легаси“, с рег. № СВ 1384 РС, който се движел по ул. „Ген А. Николов“ с посока на движение от бул. „Царица Йоанна“ към ул. „Търново“ и минавайки покрай спрял на спирката автобус не спрял пред излезлия пред него пешеходец Н. Н. Н., която предприела пресичане на пътното платно от ляво надясно по посока на движение на автомобила, с което причинил ПТП, съставляващо застрахователен риск, покрит съгласно договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, застраховател по който е ответникът, както и за заплащане на лихва за забава върху главницата, считано от 14.10.2021 г. (датата, на която ответникът е следвало да заплати на ищеца сумата) до окончателното плащане на вземането.

Подържа твърдения, че в срока на застрахователното покритие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, страна по който е ответникът, е настъпило събитие – описаното ПТП, за което вина носи застрахования при ответника водач и вследствие на което е претърпяла неимуществени вреди – болки и страдания вследствие на травматични увреждания повърхностна травма на главата, контузия и хематом вляво на главата, контузия на лявата предмишница, контузия и навяхване на лявата става, мозъчно сътресение, контузия и навяхване на ляв и десен 1 крак. Сочи, че получените травматични увреждания й причинили болки и страдания, които били със значителен интензитет в първите 2-3 седмици, като общият възстановителен период бил 2-2,5 месеца. Изпитвала болки и не можела да се обслужва без чужда помощ.

Страдала от силно главоболие и замайване и гадене, което не се повлиявало от медикаменти. Твърди, че ПТП причинило и стрес на ищцата в посочения в исковата молба интензитет. На 13.07.2021 г. ищецът поканил ответника да му заплати застрахователно обезщетение за причинените вреди, но до изтичане на предвидения в закона срок, плащане не е налице. Ето защо прави искане съдът да осъди ответника да му заплати исковата сума ведно с обезщетение за забава върху нея от дата на изтичане на тримесечния срок по чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски за адвокат по чл. 38 от ЗАдв. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, такъв е постъпил от ответника, който оспорва претенциите по основание и размер. Сочи, че водачът на лекия автомобил не е извършил виновно противоправно поведение, а вина за ПТП носи и ищеца.

Оспорва механизма на ПТП и пряката причинно-следствена връзка между него и настъпилата вреда. Прави възражение за съпричиняване на вредата, тъй като пешеходецът не е пресичал на обозначено за това място. Твърди, че ищцата е навлязла внезапно на пътното платно без да се огледа. Възразява за независимо съпричиняване на вредата от страна на родителите на малолетното дете, които са я оставили без надзор. Оспорва и размера на претендираното обезщетение. Прави искане предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 от ГПК намира от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 вр. чл. 477, ал. 1 от КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, изпитани вследствие на травматични увреждания причинени при ПТП, станало на 27.05.2021 г., около 21 часа в гр.

София, в района на СМГТ № 1889 „Ген. А. Николов“ по вина на водача на лек автомобил марка „Субару“, модел „Легаси“, с рег. № СВ 1384 РС, както и искане за заплащане на лихва за забава върху главницата, считано от 14.10.2021 г. (датата, на която ответникът е следвало да заплати на ищеца сумата) до окончателното плащане на вземането.

В тежест на ищеца по иска по чл. 432 от КЗ е да докаже, фактите, включени във фактическия състав на института на непозволеното увреждане, а именно: 1. деяние (действие или бездействие), 2. противоправност на деянието, 3. реално претърпяна вреда със сочния от ищеца интензитет, 4. причинно-следствена връзка между претърпяната вреда и деянието, 5. вина на дееца, която се предполага до доказване на противното и наличието на валидно, действително застрахователно правоотношение по договор за застраховка по риска „Гражданска отговорност”, сключен за МПС, с което е причинено процесното ПТП и 2 застрахователното дружество, както и че е отправил към ответника покана за плащане на вземането, ведно с представяне на нужните документи, която покана е получена от застрахователя. Противоправността на деянието не подлежи на доказване, тъй като се касае до правен извод.

В тежест на ответника и при доказване на горните факти е при условията на пълно обратно доказване по чл. 154, ал. 2 от ГПК да обори презумпцията за вина. В негова тежест е и да докаже и твърдените действия на съпричиняване от страна на ищеца, съответно нейните родители.

Съдът намира, че сочените предпоставки се установиха, чрез обсъдените и събрани в производството доказателства.

Чрез неоспорения констативен протокол К-222 от 27.05.2021 г., съставен от органите на МВР в кръга на възложените им служебни задължения, се установяват участниците в станалото ПТП и обстоятелствата, че във връзка с него на пешеходката са причинени травматични увреждания. Съставеният официален свидетелстващ документ по силата на чл.

179, ал. 1 от ГПК обвързва съда с материална доказателствена сила относно авторството на материализираното в съдържанието му изявление на длъжностното лице- съставител и относно самото удостоверително изявление-обстоятелствата, които са установени от него и волеизявленията, които са извършени пред него.

От констативния протокол, акта за установяване на административно нарушение и наказателно постановление № 21-4332-013031 от 28.06.2021 г., издадено въз основа на акта, което не е обжалвано, както и от констатациите на САТЕ, изготвена от вещото лице инж.

Й.Й. и показаният на водача на лекия автомобил, преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, на които съдът дава вяра като обективни и кореспондиращи със събраните по делото доказателства, се установява следният механизъм на ПТП: на 27.05.2021 г., около 21,00 часа в гр. София, в района на СМГТ № 1889 „Ген. А. Николов“, лек автомобил марка „Субару“, модел „Легаси“, с рег. № СВ 1384 РС, управляван от водача М. ИВ. Ц., се движел по ул. „Ген А. Николов“ с посока на движение от бул. „Царица Йоанна“ към ул. „Търново“, със скорост на движение около 30 км/час при ограничена от спрял автобус видимост.

Пешеходката Н. Н. Н. предприела пресичане на пътното платно на улицата от ляво на дясно спрямо посоката на движение на лекия автомобил, на 20 метра от светофар на кръстовище, на необозначено за това място, зад спрелия на спирката автобус , с начин на придвижване „бърз ход“. След изминаване на около 3,5-4 метра в посока от ляво на дясно спрямо движението на лекия автомобил по пътното платно и след като е излязла зад габарита на автобуса и е можела да бъде възприета от водача на лекия автомобил, последният блъснал същата в мястото на удара с предната лява част на автомобила си. От съприкосновението пешеходката паднала на асфалта на лявата си част. По лекия автомобил се установява единствено забърсване на предния капак съгласно констатациите в протокола за ПТП, изготвен от компетентните длъжностни лица (лист 13 от делото).

От заключението на вещото лице по САТЕ, разясненията, дадени в открито съдебно заседание след изслушване на показанията на разпитания свидетел и констатациите на 3 служителите, постили мястото на ПТП, се установява, че мястото на удара се намира на около 20 метра от светофар и пешеходната пътека. От разясненията на вещото лице се установява, че за водача на лекия автомобил ударът е бил предотвратим, при условие, че пешеходецът е навлязъл в пътната му лента на движение с нормален ход, а при условие, че пешеходецът е бягал -ударът най-вероятно е бил непредотвратим за водача на лекия автомобил, който е управлявал МПС със скорост около 30 км./час и се е подготвял да спре на светофара. От влязлото в сила наказателно постановление, което водачът не е обжалвал, обаче, се установява, че водачът е санкциониран за това, че не е управлявал МПС със скорост, съобразена с конкретните пътни условия и обстоятелството, че наближава спирка на автобус, макар и не в неговата посока на движение.

С оглед изложеното съдът намира че се установи противоправност в поведението на водача на МПС, изразяваща се в това, че водачът се е движел с несъобразена с конкретните пътни условия скорост, поради което не е могъл да спре при възникнала внезапна опасност на пътя, освен това не е бил внимателен и предпазлив към уязвим участник в движението, какъвто е пешеходката – нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП вр. чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и чл.116 от ЗДвП. Разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП предвижда, че водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. В случая, макар да се установи, че водачът на лекия автомобил го е управлявал съобразно разрешената скорост за населеното място - 30 км/час при ограничение 50 км/час, т.е. при изпълнение правилата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, при избиране на скоростта си същият е следвало да съобрази и ограничаването на видимостта от спрелия в съседната пътна лента автобус. Макар пешеходката да е предприела пресичане на необозначено за това място с оглед конкретните пътни условия, последната е била възприета от водача на лекия автомобил, когато е излязла зад габарита на автобуса и е пресякла една пътна лента преди мястото на удара, поради което той е следвало своевременно да реагира, чрез аварийно спиране, с което да предотврати удара с пострадалата.

С оглед изложеното и предвид наказателното постановление, в което е обективирано посоченото нарушение, за което водачът е наказан, съдът намира, че поведението на водача на лекия автомобил е в противоречие с предписаното в цитираните норми поведение и е противоправно, съгласно изискванията на чл. 45 от ЗЗД. В процеса не е оборна презумпцията за виновност по чл. 45 от ЗЗД. Ето защо съдът намира, че са налице всички елементи от фактическият състав на чл. 45 от ЗЗД, ангажиращи имуществената деликтна отговорност на водача на МПС по отношение на причинените на ищцата вреди от процесното пътно – транспортно произшествие.

Същевременно съдът счита за основателно наведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходката, която като участник в 4 движението, както се установи от събраните по делото доказателства, обективно е допринесла в значителна степен за настъпването на вредоносния резултат. За да е налице съпричиняване от страна на пострадалия е необходимо извършеното действие или бездействие да е в пряка причинна връзка с настъпилата вреда, като не е необходимо същото да е противоправно и виновно. Изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с което то обективно да е способствало за настъпването на вредите /Решение 99/08.10.2013 г. по т.д. 44/2012 г. на ВКС, Второ ТО;