Решение № 2743 от 17.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2743 гр. Пловдив, 17.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330105858 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл.

26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът М. Н. Б., ЕГН: **********, от град П., ж.к. „*******“ бл. № ****, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявил против „Стик- кредит” АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: град Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, представлявано от изпълнителния директор С. Т., иск за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 125 лева, като неоснователно платена по нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК, клауза за неустойка по чл. 27 ал. 1 от сключения между страните договор за потребителски кредит от разстояние № ****** от 18.10.2021 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ***** от 18.10.2021 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 200 лева, за срок от 3 месеца, при фиксиран ГЛП- 36 % и ГПР- 42, 58 %. Според чл. 17 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с едно от следните- поръчител или банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 27 ал. 1 от договора в размер на 125 лева, платима разсрочено с погасителните вноски.

Заемът бил усвоен, но неустойката не се дължала. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за 1 поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й надвишавал половината от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че по кредита имало платени суми, като се търси връщане само на недължимо платената неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, като чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се оспорва като неоснователен. Между страните бил сключен договор от разстояние, като на каса на „Изипей“ на ищеца се предоставила исканата сума от 200 лева. Комуникацията между страните се осъществила по инициатива на ищеца, който на сайта на дружеството кандидатствал за отпускане на кредита- попълнил заявка, създал личен профил, била му изпратена необходимата преддоговорна информация, видял проекта на договора за потребителски кредит и с натискане на бутона „подпис“ изразил недвусмислено волеизявление за съгласие за сключването му. Неустойка по договора нито била начислена, нито била събирана. По отношение на нея се прилагали не правилата на ЗПК, а на ЗЗД, защото тя имала самостоятелен характер. Същата била предвидена като санкция при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение и тя стимулирала изпълнението, а тук кредиторът не трябвало да доказва вреди. Нямало законово ограничение за максимален размер на неустойката, като при прекомерност, тя само се намалявала, без обаче цялата клауза да е нищожна. Ищецът бил запознат предварително с условията по кредита и се бил съгласил с тях. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната чрез пълномощника си поддържа отговора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ****** от 18.10.2021 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 200 лева, при следните условия: срок- 3 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 36 % и годишен процент на разходите- 42, 58 %, при общ размер на всички плащания- 213, 04 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден на непредставеното обезпечение, като според погасителния план размерът на неустойката е 2

117, 34 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с общи условия, СЕФ и погасителен план.

Представени са разписки за извършени плащания от длъжника към кредитора на суми по договора в общ размер на 422, 13 лева.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че по договора длъжникът действително е заплатил суми в общ размер на 422, 13 лева, които били отнесени, както следва: 200 лева- за главница; 13, 04 лева- за договорна лихва; 117, 34 лева- за неустойка; 91, 75 лева- за уведомителни писма, смс и наказателна лихва.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 58 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 36 %, но от 3 съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 17 е в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената от кредита сума за всеки ден от непредставеното обезпечение. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител или банкова гаранция) и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. По този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителния план, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия 4 за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.