Определение № 16591 от 04.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16591 гр. София, 04.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-12 СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кирил Ст. Петров като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Гражданско дело № 20251100113595 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на РБ.

Предявен е иск за сумата от 7 000 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, поради противоправно действие на прокурор от СРП по гр. д. № 3763/2025 г. на СРС, който използвал незаконни присъди и поддържал неверни твърдения, че ищецът нямал качеството на незаконно задържано лице. Тези действия представлявали нарушение на правото на ЕС и злоупотреба с право.

Доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, на съда е служебно известно, че ищецът Е. Д. М. се задържа в затвора в гр. София в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018 г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018 г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, затова, че на 12.03.2010 г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е.Д.П. и Л.Т.Л. – извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи – сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил затова сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

Дадени са указания на ищеца с разпореждане от 05.05.2026 г. В дадения срок не е постъпила уточнителна молба.

Исковата претенция съдът намира за недопустима, поради следното:

Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или 1 административнонаказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни. От този закон не могат да се ползват лица, които считат, че не са удовлетворени техни оплаквания и възражения по повод произнасяния на съда с влезли в сила осъдителни присъди. Пороците на съдебните актове на наказателните съдилища се отстраняват по реда на инстанционния контрол и веднъж влезли в сила те не могат инцидентно да се проверяват от граждански съд. Липсва предвиден от закона ред, по който да бъде разгледан от съдилищата иск за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, произтичащи от допуснати нарушения при постановяване на влязла в сила присъда на наказателен съд. Иск за вреди от това, че представител на прокуратурата се е позовал на влязла в сила присъда с твърдения, че така се поддържат неверни твърдения е процесуално недопустим и производството по него следва да бъде прекратено на основание чл. 130 ГПК – определение № 4021 от 24.07.2026 г. по ч. гр. д. № 1887/2026 г. на III г. о. на ВКС.

Ищецът поддържа, че основанието на претенцията е чл. 2в ЗОДОВ.За да се ангажира по реда на чл.2в ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого – виж определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г. о. на ВКС и определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г. о. на ВКС.

Твърденията, че е осъден по непредявено обвинение и, че ответникът узаконявал неговото отвличане и незаконно лишаване от свобода, не съставляват надлежни твърдения на иск за вреди от противоправно поведение на съответните държавни органи. В този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска, би се допуснало образуването и провеждането на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от смисъл. На ищеца са дадени надлежни указания, но същият отново бланкетно е посочил разпоредби на ХОПЕС и ДФЕС и е изброил нарушени права, без да конкретизира какво точно е нарушението на правото на ЕС. В подобен смисъл по искови претенции на Е. М. е и определение № 3646 от 11.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2565/2025 г. на III г. о. на ВКС.

Въпреки дадените изрични указания, ищецът в предоставения му срок не сочи конкретни актове/действия/бездействия на ответника/ответниците, с които да са нарушени конкретни норми от правото на ЕС.

Доколкото в исковата молба подробно е изложено, че ищецът е произволно и незаконно осъден по непредявени обвинения, то следва да се посочи, че от служебно изготвена справка се установява, че ищецът вече е завел срещу Прокуратурата на Република България искове за обезщетение за неимуществени вреди именно при твърдения за бездействие на Прокуратурата по подадено от него искане за възобновяване на КНОХД 1018/2019 г. на 2

ВКС, по която искова молба са образувани напр. гр. д. № 44835/2022 г. на СРС и гр. д. № 46785/2022 г. на СРС /за което е прилагат служебно справки от ЕИСС/. Налични са и десетки други производства с различни години на образуване в периода 2022 г.-2025 г., образувани при сходни твърдения, но съдът намира за ненужно да сочи и други производства и да прилага справки по тях. Действително множеството съдебни производства, образувани от ищеца, затрудняват значително проверката по чл. 126 ГПК, но обстоятелството, че в ПРБ се подават множество жалби с искания за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС и твърдения за осъждането му и задържането му по непредявено обвинение, не променят основанието на претенцията и твърдяното нарушение.

По всички тези дела ищецът Е. М. търси защита за нарушение на правото му за възобновяване на посоченото КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, което право е единно и се поражда при наличието на изрично предвидени законови предпоставки, като може да се упражни еднократно и в определен срок след възникване на някое от предвидените основания за възобновяване. Респективно от нарушението му могат да произтекат вреди, чието проявление следва от естеството на засегнатото право, което е едно, респективно вредите от един вид подлежат на възмездяване еднократно, поради което и няма как различен период от време, нито различен сезиран от него с искане за възобновяване орган на прокуратурата да обосновава различно нарушение. Въпросът с коя жалба, респективно колко пъти Прокуратурата е била сезирана с това искане, както и колко пъти е отказано освобождаване, е относим към размера на дължимото обезщетение, не и към правопораждащите го факти /така и определение № 2128 от 13.07.2023 г. постановено по гр. д. 2471/2023 г. по описа на ВКС, III г. о./. Без значение е посоченият в исковите молби период на увреждането, доколко съдът пред който е образувано първоначалното производство взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска до приключването на съдебното дирене – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК.

В допълнение, следва да се изложат и други съображения за недопустимост на предявения иск:

За пълнота следва да се посочи, и, че злоупотребата с право е нормативно уредена в чл.

57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и 3 съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така, дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v. Latvia/.

От служебно изготвена справка /приложено по делото/ се установява, че към 05.11.2025 г. пред Софийски районен съд са образувани над 1130 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник – различни органи на съдебната власт – Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, МВР, СДВР, както и други ответници. След подобна служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за периода 15.09.2020 – 05.11.2025 г. Е. Д. М. е инициирал около 600 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето. Посочените справки касаят само гражданските дела, не и наказателните такива, като обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 КРБ, това е процесуално задължение на съда. Когато обаче с процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни интереси.

За да стигне до извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като е налице 4 злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 ГПК, съдът съобрази и служебно приобщената към настоящото дело справка на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Жалбоподателят Е. М. е изтърпява наказания „лишаване от свобода“ в Централен софийски затвор. От приложената служебна справка от ГДИН се установява, че в периода от 01.01.2024 г. до 23.04.2025 г. /в който период работните дни са 329/ Е. М. е бил конвоиран, т.е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 175 дни, с цел да му се осигури възможност за запознаване с дела и за лично участие в производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО и др., чийто инициатор е. Т. е. повече от половината от работните дни в посочения период ищецът е бил конвоиран за участие в съдебни производства. Постига се цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.