Определение № 687 от 13.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 687 гр. София, 13.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Емилия Донкова

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Камелия Маринова Касационно гражданско дело № 20248002100662 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. К. К. чрез пълномощника му адвокат П. А. против решение № 304 от 3.11.2023 г., постановено по гр. д. № 320 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено решение № 205 от 15.03.2023 г. по гр. д. № 1181/2022 г. на Районен съд - Добрич, в атакуваната му част, с която е допусната съдебна делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, апартамент с площ от 90 кв.м., ведно с принадлежащите му избено и таванско помещение и 12.526 % ид. ч. общите части на сградата и от правото на строеж между съделителите и при права в съсобствеността: Х. К. К.

– 3/8 ид. ч. и Ж. К. К. – 5/8 ид. ч.

Х. К. К. чрез пълномощника си адвокат Е. В. е подал отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Окръжен съд - Добрич е констатирал, че спорът пред въззивната инстанция е относно наведеното от ответника по иска Ж. К. К. възражение, че е придобил правата на наследодателката от процесния апартамент по давност, основано на следните твърдения: владението започнало през месец септември 1999 г., като на 23.09.1999 г. съсобствениците Ж. К. и майка му продали гараж за сумата 7000 лв., която предоставили на ищеца Х. К. за закупуване на ползвания от него общински апартамент в[жк], като още тогава майката на страните заявила в тяхно присъствие, че дарява на Ж. К. своя дял от процесния апартамент, за да може всеки от синовете й да има по едно жилище от нея, като единственото й условие 1 било тя да остане да живее в апартамента до края на живота си заедно със сина си Ж. К..

Тогава Х. К. се съгласил и заявил, че така е редно. От 23.09.1999 г. след изявлението на майка си Ж. К. завладял целия имот като свой, само той се грижил за имота и го поддържал, като от този момент до смъртта на майка им между двамата братя нямало спорове за имота и съмнения, че Ж. К. е негов собственик. Х. К. почти не идвал в имота, като посещенията му били редки и по изключение.

Приел е за установено от писмените доказателства следните факти:

Съделителите са наследници на К. Ж. К., починала на 11.02.2020 г.

Процесният апартамент е построен в ЖСК „Смолница“ ІІ и е придобит с нотариален акт № 295, том ІІ, д. № 552/1980 г. на името на К. Ж. К., Х. К. К. и Ж. К. К. при права 1/2 ид. ч. за първата и по 1/4 ид. ч. за страните по делото. На 7.06.1999 г. Х. К. К. с нотариален акт № 4, том ІІ, рег. № 931, нот. д. № 192/1999 г. на нотариус Ц. А. дарил своята 1/4 ид. ч. от апартамента и гараж в същата сграда на майка си К. К. и така нейните права в съсобствеността станали 3/4 ид. ч. На 4.08.1999 г. К. К. сключила с Т. В. П. предварителен договор за покупко-продажба на гаража срещу сумата от 7000 лв. На 23.09.1999 г. с нотариален акт № 170, том ІІ, рег. № 1777, нот. д. № 326/1999 г. на нотариус Ц. А. К. К. и Ж.

К. са продали на Т. В. П. гаража, като в нотариалния акт е вписана продажна цена от 4000 лв. На същата дата 23.09.1999 г. Х. К. е закупил от Община-Добрич апартамент в[жк]за сумата 6855 лв.

Обсъждайки показанията на свидетелите (Т. В. П., закупил гаража, М. Ж. Г. и К. Ж. И., брат и сестра на К. К., ангажирани от ответника и на К. И. К. и Т. Ж. К., син и съпруга на ищеца) съдът е приел, че същите непротиворечиво установяват, че гаражът е продаден за 7000 лв. и с тези пари е закупен от ищеца апартамент в[жк].

Съдът е посочил, че доказаният факт на продажба на сумата 7000 лв., която е предадена на Х. К., за да заплати гаража и предоставяне на получената сума на Х. К., с която същият е заплатил закупения от него апартамент, не е достатъчен да установи твърдението на ответника, че тези действия на майката на страните са продиктувани от вътрешното й убеждение, че е „подарила“ своята част от процесния апартамент на по-малкия си син Ж. К..

Че това поведение е своеобразен акт на овъзмездяване на по-големия й син за лишаването му от бъдещ дял при последващо наследяване на апартамента, подлежи на пълно и главно доказване от Ж. К.. Това е наложително и поради това, че не е напълно житейски и логически издържано да се възприеме изцяло тезата на ответника, предвид факта, че на 7.06.1999 г. Х. К. е дарил на майка си своята 1/4 ид. ч. от процесния апартамент. Предвид този факт не може безусловно да се приеме, че соченото „овъзмездяване“ на Х. К. е заради лишаването му от правото да получи при наследяване от своята майка наследствен дял от апартамента, поради подаряването му на Ж. К., а не е заради предходното безвъзмездно разпореждане от Х. К. със собствения му дял от съшия апартамент. Ответникът дължи доказване и че наследодателката К. К. на 23.09.1999 г. след приключване на сделките е заявила, че „подарява“ дела си на Ж. К., тъй като по-големият Х. К. вече се е снабдил с жилище, както и че от този момент е предала владението на своя дял на Ж. К. и е считала него за собственик на целия имот.

2

Приел е за съмнително изявлението на К. К. да е било именно в смисъл, че в конкретния момент се разпорежда с дела си (подарява дела си), както и при това изявление да е била с вътрешното убеждение, че по силата на устно изразената воля осъществява действително разпореждане с дела си в полза на Ж. К.. Счел е, че не звучи правдоподобно от момента на това устно изявление наследодателката да е възприемала сина си Ж. като единствен собственик, а също и че присъстващите й синове са възприели това изявление като пораждащо прехвърлителен ефект, при което „надареният“ Ж. К. веднага да почне да упражнява фактическа власт върху дела на майка си, приживе на последната и да е възприемал единствено себе си като собственик на целия имот. Посочил е, че самият Ж. К. в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд е заявил, че след смъртта на майка си търсил документите за апартамента и ги открил на необичайно място, като имал подозрения, че липсват документи, като това можело и да е завещание. Съдът е приел, че самото очакване за наличие на завещание е показателно за съзнанието на съделителя, че майка му реално не му е прехвърлила дела си по надлежния ред, каквито и изявления и обещания да е правила пред него и трети лица. Очакването да открие завещание е по-скоро израз на даденото от неговата майка приживе обещание да му прехвърли своя дял в един бъдещ момент, а не е признак на вътрешно субективно съзнание, че от 23.09.1999 г. е получил владението и е започнал да възприема апартамента като свой.

По отношение показанията на ангажираните от ответника свидетели съдът е посочил, че те звучат като предварително заучени, като свидетелите споделят едно и също, а именно, че К.

К. „дарила“ със съгласието на двамата си синове процесния апартамент на сина си Ж. К., който живеел при нея и затова трябвало да овъзмезди и големия си син Х. К. (показанията на Т. В. П.); че К. К. „дарила“ апартамента на Ж. и пожелала да живее при него, като дарението се случило когато Х. К. закупил своя апартамент и тогава тя разбрала, че вече е „поделила“ децата си (показанията на М. Ж. Г.); че дарила апартамента на Ж. (показанията на К. Ж. И.).

Съдът е счел, че е житейски логично изявлението на наследодателката да е било в смисъл, че ще дари (ще остави) дела си на Ж. К., което визира един бъдещ неопределен момент за изповядване на безвъзмездната сделка. Тезата на Ж. К. относно вътрешното убеждение на майка му не е обоснована от гледна точка на нейния житейски опит и образователен ценз и влиза в пълно противоречие с последните (наследодателката е била счетоводител с регистрирана фирма, което означава, че е била с висок образователен ценз и професионален опит и е била наясно с реда за придобиване на имуществени права върху недвижими имоти; била е позната с нотариус Ц. А., както споделя самия нотариус в свидетелските си показания. Този нотариус е удостоверил в нотариална форма и сделките от 7.06.1999 г. и 23.09.1999 г., по които К. К. е страна и е напълно ясно, че към 23.09.1999 г. е била напълно наясно как се сключва договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижи имот.

Затова очевидно неадекватна е тезата, която сочат свидетелите на ответника, че същата е била напълно и безусловно убедена, че е подарила устно дела си на по-малкия си син Ж. К..

По тези съображения съдът е счел, че наследодателката вероятно е имала нагласата и намерението да прехвърли дела си в изискуемата форма, но до смъртта си не е прибягнала до сключване на договор за дарение в нотариалната форма за действителност и не е 3 трансформирала намерението си във фактически действия, за да придаде стабилност на положението на сина си Ж. К. и да обективира в изискуемата форма намерението си да го надари. Това й поведение не демонстрира нейно убедително желание да превърне намерението си в реалност, а това внася съмнение в достоверността на твърдението, че още през септември 1999 г. е предала владението върху своя дял на Ж. К.. Затова неубедителна е тезата на Ж. К., че от септември 1999 г. е завладял дела на майка си с нейно съгласие. Тя е продължила да живее в имота, а самият Ж. К. не е живял постоянно в него – свидетелката Т.

К., а и изявленията на ответника в съдебно заседание на 17.10.2022 г. установяват, че след като ответникът се развел със съпругата си, заживял на семейни начала с друга жена и до 2012 г. живял с нея в процесния апартамент сам около две години, а след като се разделили се върнал на адреса, но живял в таванското помещение и слизал при майка си, за да се нахрани и да си вземе прането. Тези данни не сочат на постоянно, непрескъснато и явно осъществяване а фактичедска власт върху процесния апартамент, демонстрирано спрямо нея като съсобственик на имота. Съдът е посочил и че извършването на действия по поддръжка и ремонти на апартамента, за които свидетелстват свидетелите на ответника, не са недвусмислен израз на вътрешното му убеждение, че упражнява фактическата власт на целия апартамент с намерението за своене, тъй като той като съсобственик е длъжен да участва в тежестите на общата вещ и освен това упражняването на труд по осъществяване на ремонт и поддръжка още не означава, че единствен е поел и разходите за тези действия (липсват доказателства, че необходимите и полезни разноски да са били поемани само от него, защото се е чувствал собственик на целия имот), тъй като действията му могат да се тълкуват и като израз на изпълнение на синовния му дълг да помага на възрастната си майка, която обитава жилището.

В обобщение съдът е формирал извод, че периодичното пребиваване на Ж. К. в имота в присъствие на другия жив съсобственик не може да се третира без съмнение като завладяване на целия имот и е оправдано с участието му в съсобствеността върху имота (същият владее собствения си дял от апартамента), а допуснатото от майка му ползване от същия и на нейния дял през определени периоди от време е с характер на търпими действия,почиващи на нормални човешки отношения на взаимопомощ и близката родствена връзка.

По отношение довода във въззивната жалба за липса на указания в доклада, че следва да докаже осъществяване на владение по отношение на своята майка и демонтриране на собственическо намерение спрямо нея, въззивният съд е посочил, че не са наведени доводи, че в резултат на непълнотата на доклада ответникът е бил лишен от възможността да ангажира доказателства, респ., че делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито е поискал събиране на нови доказателства. Поради това за въззивния съд не е възникнало задължение да дава нови указания относно разределението на доказателствената тежест за релевантните факти.