Решение № 62 от 06.04.2020, Окръжен съд - Кюстендил

Личните данни в текста са заличени.

Р

Е Ш Е

Н И Е №62 гр.Кюстендил, 06.04.2020г.

В И М Е Т О Н А Н

А Р О Д А

Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, първи състав, в открито заседание на четвърти февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

ЕВГЕНИЯ СТАМОВА

ВЕСЕЛИНА

ДЖОНЕВА при секретаря: Р. С., разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№489/2019г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от

Община Кюстендил, гр.Кюстендил, пл.„Велбъжд“ №1, представлявана от Кмета П.Паунов, срещу решение №696 от 09.08.2019г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№2450/2018г. по описа на този съд.

С обжалваното решение съдът е признал за установено по предявен от С.Д.К. с ЕГН ********** и Р.Б.К. с ЕГН **********, двамата с адрес ***, с административен адрес гр. Кюстендил, пл.„Велбъжд“ №1, с ЕИК ***, представлявана от кмета Петър Паунов, иск, че ищците С.Д.К. с ЕГН ********** и Р.Б.К. с ЕГН **********, са собственици – първата по наследство от Е. К. П., починала на *** г., и давност, а вторият и по силата на договор за покупко-продажба, на поземлен имот - дворно място с площ от 170 кв. м. (сто и седемдесет квадратни метра) празно и застроено място, посочено неправилно в кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.***, одобрени със заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, като част от поземлен имот с идентификатор ***, при граници: от изток - останалата част от имота на ищците с идентификатор ***, от юг - поземлен имот с идентификатор ***, от запад - поземлен имот с идентификатор *** (път), а от север - останалата част от общинския ПИ ***, съгласно скица на вещото лице инж.Л. В., към заключение с вх.№9180/2019г., оцветени с червен контур и с буквено означение А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, която е обявена за неразделна част от решението, като за разликата до претендираната площ от 180 кв. за този имот исковата претенция е оставена без уважение като неоснователна. Със същото решение са присъдени и разноски.

Обжалва се решението в установителната му, уважаваща предявения иск част, претендира се отмяната му и постановяване на съдебен акт, с които исковите претенции да бъдат отхвърлени, като на страната се присъдят разноски за двете инстанции, в това число и възнаграждение за юрисконсулт.

Жалбоподателят счита, че атакуваното решение е неправилно, поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.

Според въззивника, първоинстанционният съд необосновано приел, че искът е доказан, а възражението на Община Кюстендил относно характера на имота като такъв с публични функции, който не може да се придобива по давност, е неоснователно. За да формира този извод, съдът необосновано дал превес на свидетелските показания, без да държи сметка за приетите заключения по делото и писмените доказателства, които им противоречат.

Съдът не обсъдил изцяло и в съвкупност събраните доказателства и не преценил всички доводи на страните, каквото нормативно задължение произтичало от разпоредбите на ГПК, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Наред с това се сочи, че гласните доказателства не установявали, че през изискуемия се от закона 10-годишен период е било осъществявано непрекъснато владение върху имота с намерение да се свои, като от показанията на свидетеля П. се установявало, че спорната част е била владяна от бабата на ищцата до *** г., когато след смъртта й владението е било преустановено, а мястото е останало запуснато и неизползвано. Същевременно, свидетелските показания не установявали пространствената част от имота, която е била владяна, наличието на присъединяване на владението, нито началния момент на същото. Представените по делото нотариални актове имали за предмет имот с площ от 600 кв.м., а не 737 кв.м. Във въззивната жалба се прави и оплакване, че районният съд е формирал извод, че имотът не е публична общинска собственост, допускайки смесване на понятия от ЗУТ, ЗГ и ЗКИР, приемайки, че имотът представлява урбанизирана територия, изключена от приложното поле на Закона за горите. Не е било направено разграничение между регулация и кадастър, което е довело до погрешния извод, че имотът на ищците бил заснет без лице, без да има достъп до улица, в противоречие с изискването на чл.14 ал.4 от ЗУТ. Изтъква се липсата на твърдения от страна на ищците и на доказателства по делото, че имотът е бил включен в регулационните линии на гр.***, за да бъдат приложени изискванията на ЗУТ. Въззивникът изразява несъгласие с извода на съда относно приложимостта на чл.54 ал.2 от ЗКИР, поради липсата на доказателства за погрешно отразяване на имота на ищците в кадастралната карта към момента на одобряването й. Счита се, че изводът на КнРС за липса на доказателства, че ПИ *** представлява гора, е погрешен, като се анализират норми от ЗГ и констатациите на в.л.Д.М. в приетото по делото заключение, както и представени, но необсъдени в обжалваното решение документи. Жалбоподателят изтъква, че ПИ *** е публична общинска собственост, по смисъла на чл.3 ал.2 т.3 от ЗОбС; същият представлява горска територия, за която важи забраната за придобиване по давност по смисъла на чл.7 ал.1 от ЗОбС, която не е изваждана от Горския фонд и не е придобила друг статут и за която е било установено по делото, че е включена в територията на лесопарк „****“, предназначена да задоволява трайни обществени потребности от местно значение.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответниците по жалбата –

С.К. и Р.К., чрез пълномощника им адв.К.Р. ***, са подали отговор на същата. В отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и се прави искане обжалваното решение да бъде потвърдено. На оплакванията в жалбата се противопоставят следните възражения:

От заключението на вещото лице М. и от пояснението в съдебно заседание ставало ясно, че към 1977г. в спорното място, което е било част от селскостопанския, а не от горския фонд, не е имало залесяване.

Проследяват се легалните дефиниции на понятието „гора“ за времето от 1977г. до сега действащия Закон за горите и се прави извод, че по силата на чл.2 ал.3 т.1 от същия, процесното място не попада под регламентацията на този закон. Според въззиваемите, от показанията на разпитаните по делото свидетели ставало ясно, че в процесното място никога не е имало дървесна растителност, няма и към момента, по площ същото е под 200 кв.м., като описвали къде е било разположено. Направен е извод, че това място е представлявало и представлява урбанизирана територия, което изключва възможността същото да е имало или да има характеристиките на гора и да се регулира от отмените два Закона за горите и от действащия Закон за горите. Твърди се, че Община Кюстендил не е ангажирала доказателства, установяващи тезата й, че се касае за гора, а констатациите на вещото лице М., че някогашната нива е била залесена и превърната в гора се отнасяли до съседен ПИ ***. Във връзка с оплакването, че след смъртта на Е./Е. П. имотът бил изоставен се възразява от една страна, че от показанията на свидетеля П. ставало ясно, че е запустяла само кошарата, в която П. отглеждала кози, а от друга се сочи, че изоставянето на собствен имот не може да доведе до изгубване на собствеността върху същия, освен ако друг правен субект не го придобие по давност. Възразява се още, че тъй като ищцата основава правото си на собственост и на наследствено правоприемство, то било ясно, че срокът на придобивната давност включвал и владението на косвената й праводателка баба Е., а също и на нейния баща, който в началото на 80-те години на предходното столетие е започнал строеж на малка вилна сграда в безспорната част от имота, като между страните е било обявено за безспорно, че и понастоящем спорното място се владее от ищците, от което произтичал извод, че за един над 50-годишен период е било установено владение, включително и върху спорната му част. Въззиваемите се позовават на нормата на чл.83 от ЗС и на възможността владелецът да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. Същевременно се възразява, че ответникът по иска не противопоставил своевременно твърдения за прекъсване на владението за конкретни периоди. В отговора на въззивната жалба се твърди, че от показанията на свидетелите и от заключението на вещото лице ставало ясно какви са границите на спорното място и било несъмнено, че без него имотът на К. би бил лишен от достъп до път, какъвто изрично е посочен като граница по техния легитимиращ нотариален акт. Възразява се срещу необходимостта да се прави разграничение между регулация и кадастър, тъй като не са били въвеждани твърдения, че имотът, респективно спорната му част попада в регулация, нито пък регулирането на имота е условие, за да се смята територията за урбанизирана. Във връзка с оплакването, че по делото липсвали доказателства за погрешно или непълно заснемане на имота по отношение на спорната му част, се сочи, че погрешното заснемане е преюдициален факт, чието установяване в производството по предявения иск с допустимо, с оглед разрешението, дадено в т.4 на ТР №8/23.02.2016г. по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС. Явяващата се разлика в площта на имота от тази с нотариалния акт се аргументира с разбирането, че първенстващ индивидуализиращ признак на даден имот са неговите граници, а не площта.

В представена от въззиваемите, отново чрез пълномощника им, писмена защита, в рамките на предоставен от съда срок, е направен анализ на понятието за гора, според легалната дефиниция, давана в отменените Закон за горите от 1958г. и Закон за горите от 1997г., както и в действащия Закон за горите от 2011г., въз основа на което е направен извод, че спорното място по трайното си предназначение представлява урбанизирана територия и не попада в понятието „гора“.

Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, която има правен интерес от обжалването, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

Съдебният състав, след преценка на материалите по делото намира по същество следното:

Обжалваното решение представлява валиден в целостта си и допустим в обжалваната част съдебен акт.

Преценката за правилността на решението налага извод, че същото следва да бъде потвърдено в обжалваната му част, поради следното:

Ищците са предявили положителен установителен иск за собственост върху реална част от недвижим имот с площ от 180 кв.м., с твърдението, че същата съставлява част от собствения им ПИ *** по КККР на гр.****, която погрешно е била заснета като част от съседния ПИ ***, собственост на Община Кюстендил. Ищците са посочили, че са собственици на ПИ ***, включително и на спорната част, по силата на наследство, давност и правна сделка за ищцата С.К. и по силата на правна сделка – покупко-продажба, сключена по време на брака за ищеца Р.К.. Спорната реална част е индивидуализирана с площ и граници.

К. са поддържали, че в имотните граници на притежавания от тях имот винаги се е включвало и спорното място, като имотът е бил владян в цялост още от времето на праводателите им, а именно Е. К.П.– баба на С.К., починала на ***г., Д. Т. П. – син на Е. П. и баща на С.К., починал на ***г., а след смъртта му – от С.К. и нейния брат И. Д. П., като през 2005г., чрез покупко-продажба И. П. е прехвърлил на сестра си – ищцата своята 1/2 ид.ч. от целия имот. След тази сделка ищците са продължили да владеят имота, включително и процесната част, в която имат изграден гараж и чрез която единствено се осигурява достъп до път, съставляващ ПИ ***.

В отговора на исковата молба ответната Община не е оспорила, че ищците са собственици на ПИ ***, но е възразила, че по документите за собственост имотът, по отношение на който К. се легитимират като собственици е с площ от 600 кв.м., както и, че процесната част от собствения на Община Кюстендил ПИ *** е със статут на горска територия, тъй като съгласно ЛУП на ДЛС „Осогово“ от 2009г. представлява извънселищен парк и като такъв има характер на публична общинска собственост, която не може да се придобива по давност.