Определение № 244 от 13.10.2021, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 244 гр. Пловдив, 13.10.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на тринадесети октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Величка П. Белева като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20215000500502 по описа за 2021 година

Производство по чл. 274 ал. 1 от ГПК, образувано по жалба на К.П.К.О.Н.П.И. / КПКОНПИ / срещу протоколно определение от 17.06.2021 г., пост. в открито съдебно заседание от 17.06.2021 г. по гр.д. № 2333/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което производството по делото е спряно на основание чл. 633 вр. чл. 631 ал. 1 вр. чл. 229 ал. 1 т. 7 от ГПК до произнасяне на Съда на Европейския съюз по негово дело С – 319/2019 г., образувано по преюдициално запитване, отправено с определение от 02.04.2019 г. по гр.д.

№ 704/2017 г. по описа на СГС. Поддържаните от жалбоподателя оплаквания са за неправилност на обжалваното определение, искането – за неговата отмяна и връщане делото на първоинстанционния ОС – Пловдив за продължаване на производството по делото.

Ответникът по частната жалба и по предявения иск В. В. АР. чрез процесуалния си представител адвокат Д.П. е депозирал отговор същата да е недопустима като подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, а по същество – да е неоснователна.

Съдът установи следното:

Частната жалба е в срок, от надлежна страна, откъм съдържание и приложения е редовна, изпълнена е процедурата по чл. 276 от ГПК. Жалбата е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт - противно на поддържаното от ответника по нея, като се приема че нормата на чл. 631 ал. 1, предложение второ от ГПК е в случая неприложима, тъй като не се касае за спиране, постановено от отправилия преюдициалното запитване съд. Следователно е допустима и ще се разгледа по същество.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано на 07.10.2019 г. по иск с правно основание чл. 153 ал. 2 от ЗПКОНПИ на К.П.К.О.Н.П.И. / КПКОНПИ / срещу В. В.

АР. за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито от посочения ответник имущество / парични средства / на обща стойност 6 815 744, 58 лева. Проверката по чл. 107 от ЗПКОНПИ е започната от Комисията въз основа на уведомление вх. № У В – 1062/03.09.2018 г. на Специализирана Прокуратура за привличане на ответника като 1 обвиняем по ДП № 128/2018 г. по описа на СО – СП, пр.пр. № 1394/2018 г. по описа на СП за престъпление по чл. 253 ал. 4 вр. ал. 2 предл. 2 и 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК – което е визирано в чл. 108 ал. 1 т. 18 от ЗПКОНПИ и наказателното производство по което не е приключило към датата на образуване на делото – 07.10.2019 г., както и понастоящем.

Сред възведените от ответника възражения по допустимостта на иска е и възражение за недопустимостта на производството за отнемане на имущество - при това цялото придобито такова за проверявания период, като незаконно придобито при липса на влязла в сила присъда или друг съдебен акт, установяващи със СПН извършено от лицето или от трети лица - от които то е придобило имущество, престъпление или друго правонарушение и при липса на пряка или косвена причинна връзка между престъплението / правонарушението и придобитото имущество. В тази връзка се поддържа че разпоредбата на чл. 153 ал. 6 от ЗПКОНПИ в противна насока противоречи, респ. неправилно транспонира Директива 2014/42/ ЕС и конкретно разпоредбите чл.чл. 2 т.4, 3, 4 и 5 от нея. По основателността са възведени възражения за липса на фактически и правни основания на иска. Поддържа се да е недоказан правно значимия факт имуществото предмет на иска / парични средства / да принадлежи на ответника, респ. да е незаконно придобито от него, респ. от третите лица. Поддържа се да е изцяло погрешна визираната от Закона и използвана от КПКОНПИ методика за икономически и правен анализ на имуществото във връзка с неговото остойностяване и определянето размера на несъответствието като създаваща възможност на комисията за произвол и злоупотреба с власт. Възразява се срещу разместената от ЗПКОНПИ доказателствена тежест като противоречаща на основните принципи на гражданския и наказателен процес и на презумпцията за невиновност, както и срещу създадените от Закона презумпции относно понятието незаконност по отношение на цялото имущество и понятието неустановен, респ. незаконен произход на имуществото, като се счита че Комисията, а не ответното физическо или юридическо лице следва да доказва незаконността на произхода и тази незаконност не следва само и единствено от факта на образуваното наказателно производство, нито от невъзможността проверяваното лице да доказва законен произход на имущество, което е придобило добросъвестно от трети лица.

Спирането на производството по спора от въззивния съд е постановено на основание чл. 633 вр. чл. 631 ал. 1 от ГПК – до приключване на дело № С – 319/2019 г. на Съда на Европейския съюз / СЕС /, образувано по преюдициално запитване от СГС, като е прието че въпроси 1,4,5 и 6 от преюдициалното запитване са относими към спора по делото относно допустимостта и основателност на предявения иск и разпределянето на доказателствената тежест в процеса.

В частната жалба като доводи за неправилност на определението се поддържа че решенията на Съда на ЕС са задължителни за всички съдилища и учреждения в РБългария съгласно нормата на чл. 633 от ГПК, но нормата на чл. 631 от ГПК предвижда спиране само по отношение на делото, по което е отправено преюдициалното запитване, като преценени в съвкупност тези норми не обосновават извод за спиране и на други дела, макар техния предмет да касае разрешаване на въпроси във връзка с отправеното преюдициално запитване, подобно разширително тълкуване е недопустимо. Поддържа се още че с решение на СЕС по преюдициално запитване не се разрешава правен спор със сила на пресъдено нещо, а се дава задължително тълкуване на норми от правото на ЕС и тъй като настоящото дело не касае действие на разпоредби от европейското право то въпросите по преюдициалното запитване, съответно отговорите по тях на Съда на ЕС по образуваното пред него Дело С – 262/2020 не е във връзка и не обуславя разрешаването на спора по настоящото дело, поради което не е налице хипотеза на чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК и 2 определението за спиране на делото и на това основание се явява неправилно. Поддържа се също че в Директива 2014/42/ЕС е възприет принципа конфискацията на имуществото да се обвързва преди всичко с влязла в сила присъда, тъй като Директивата е относима само за наказателните дела, а конфискацията по ЗПКОНПИ е гражданска и се провежда независимо от наказателното производство. Затова и образуването на наказателно производство е само повод за започването на гражданската конфискация и предявяване на иска по чл. 153 ал. 2 от ЗПКОНПИ, а влязла в сила присъда, установяваща извършено престъпление от ответника по иска не е абсолютна задължителна процесуална предпоставка за производството по ЗПКОНПИ. Дори и да се приеме че Директива 2014/42 / ЕС може да бъде източник на права и в производство по гражданска конфискация по ЗПКОНПИ се поддържа че не е налице противоречие на национални правни норми с норми на Директивата, който извод следва от мотивите на Решение от 19.03.2020 г. по дело С – 234/2018 на СЕС, което е постановено по преюдициално запитване на основание чл. 267 ДФЕС от СГС по въпроси, идентични с тези по преюдициалното запитване на СГС, по които е образувано и Дело С – 319/2019 на СЕС.

Възраженията са неоснователни.

Безспорен между страните и служебно известен на съда е факта на отправено от СГС по негово гр. д. № 704/2017 г. преюдициално запитване, по което е образувано дело С – 319/2019 г. на Съда на ЕС по следните въпроси:

1/ Наказателна по смисъла на Директива 2014/42 / ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския Съюз или гражданско правна е мярката по отнемане на незаконно придобито имущество, ако:

А/ обявената от националния закон цел на отнемане на имуществото е генералната превенция – предотваряване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждането с него, но без да се поставя като условие за конфискацията извършване на престъпление или друго правонарушение и съществуването на пряка или косвена връзка между правонарушението и придобитото имущество;

В / от отнемане е застрашен не отделен имуществен обект, а цялото имущество на проверяваното лице, имуществени права на трети лица / физически и юридически /, придобити възмездно или безвъзмездно от проверяваното лице;

С/ единственото условие за отнемането е въвеждането на необорима презумпция за незаконност на цялото имущество, за което не е установен законен източник / без предварителна регулация на значението на законен/незаконен източник/;

D/ преурежда законността на придобитото имущество за всички засегнати лица / проверяваното, третите лица и техните съконтрахенти в миналото/ с обратна сила за 10 години назад като резултат на недоказване на източници на придобиване на имуществото на проверяваното лице, за чието доказване не е съществувало законно задължение към момента на придобиване на конкретното имуществено право;

2/ Следва ли установените в чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС минимални стандарти на гарантирани права на собствениците и третите лица да се тълкуват в смисъл, че допускат национално право и съдебна практика, които предвиждат конфискация без наличие на предвидените в член 4, член 5 и член 6 от Директивата предпоставки за конфискация, когато наказателното производство срещу съответното лице е прекратено поради липса на престъпление или лицето е оправдано поради липса на престъпление;

3

3/ По специално, следва ли чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че гаранциите, които тази разпоредба предоставя на правата на осъдено лице, чието имущество подлежи на конфискация, следва да се прилагат и в случай като настоящия в производство, което протича паралелно и независимо от наказателното производство;

4/ Следва ли презумпцията за невиновност, закрепена в чл. 48 § 1, изискването за зачитане на правото на защита, установено в чл. 48 § 2 от Хартата на основните права на ЕС и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като тази по главното производство, която: създава презумпция за престъпен характер на имущество с неустановен или недоказан произход / чл. 1 ал. 2 от ЗОПДНПИ / отм. /; - разпоредбата идентична с разпоредбата на чл. 5 ал. 1 от сега действащия ЗПКОНПИ създава презумпция за наличие на основателно предположение за незаконно придобито имущество / чл. 21 ал. 2 от ЗОПДНПИ / отм./; - разпоредбата идентична с разпоредбата на чл. 107 ал. 2 от сега действащия ЗПКОНПИ размества доказателствената тежест за доказване на произхода на имуществото и средствата за неговото придобиване не само за проверяваното лице, а и за третите лица, които трябва да доказват произход не на своето, а на имуществото на праводателя си дори когато придобиването е възмездно; въвежда имущественото несъответствие като единствено и решаващо доказателство за наличие на незаконно придобито имущество; размества доказателствената тежест за всички засегнати лица, а не само за осъденото лице, и то преди и независимо от неговото осъждане; допуска прилагането на методика за правно и икономическо проучване и анализ, въз основа на която се установява предположението за незаконен характер на съответното имущество, както и неговата стойност, което предположение е обвързващо за решаващия съдебен орган, без той да може да осъществи пълен съдебен контрол върху съдържанието и прилагането на методиката.

5/ Следва ли чл. 5 /1/ от Директива 2014/42 / ЕС на Европейския парламент и на съвета от 3 април 2014 година за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския Съюз да се тълкува в смисъл, че допуска националния закон да замени разумното предположение / въз основа на събраните по делото и преценени от съда обстоятелства / че имуществото е придобито чрез престъпно поведение с предположението / презумпцията / за противоправност на източника на забогатяване, която се основава единствено на установено обстоятелство че забогатяването е над посочената в националния закон стойност;