Решение № 2188 от 10.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2188 гр. София, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка И.

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка И. Въззивно гражданско дело № 20231100511490 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 10606 от 20.06.2023 г. на СРС, 159 с-в, по гр. д. № 34317/2022 г.

„Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478, е осъдено да заплати на А. М. Ч., ЕГН: **********, сумата от 20 лв., предявен като частичен иск от общ размер от 1 017, 39 лв., представляваща платена без основание сума по Договор за потребителски кредит № 10045431/19.11.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 27.06.2022 г. до окончателното плащане на дължимото. Ответникът е осъден за разноски.

Решението се обжалва от ответника „Мъни плюс Мениджмънт“ АД, чрез представителя му, с доводи, че е незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Поддържа, че неоснователно съдът е приел, че договорът за заем от 19.01.2018 г. е недействителен, поради което на основание чл. 23 ЗПК заемополучателят - ищец дължи връщане единствено на чистата сума по главницата по кредита, но не и на възнаградителната (договорна) лихва, заплатена от ищеца в полза на ответната дружество. Счита извода на съда за недействителност на договора за неправилен и незаконосъобразен. Неоснователно СРС е приел, че неустойката по чл. 12, ал. 4 от договора за кредит е следвало да намери отражение при формиране на ГПР и кредиторът умишлено не я е включил, за да заобиколи забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че вземането за неустойка възниква единствено при неизпълнени на задълженията на ищеца по чл. 12, ал. 3 от договора, каквото не е налице още към момента на сключването му, към който момент следва да се определи ГПР. Неоснователно съдът е приел, че вземането за неустойка е включено към погасителния план. Поддържа, че доколкото неустойката по чл. 12, ал. 4 от договора е 1 свързана с неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, тя представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 3 ЗПК, който не следва да се включва в ГПР и не намира отражение при определяне ГПР. Излага съображения, че дори да се приеме, че неустойката следва да рефлектира върху ГПР и с това той надвишава размера, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, това надвишаване на нормативно установения праг не влече нищожност на целия договор за кредит, а само на съответната клауза от него.

Дори клаузата за неустойка по чл. 12 от договора да се приеме за неравноправна и поради противоречие с добрите нрави, тази нищожност не влече недействителност на целия договор, а само на конкретната клауза, тъй като тя има относително самостоятелен характер. Счита, че задължението за плащане на неустойка за непредставяне на обезпечение е несъществено, като договорът би бил сключен и без него и нищожността на клаузата би довела само до частична недействителност на договора. Тъй като е установено, че не е начислявана такава неустойка, задължението на кредитополучателя е било да върне главницата, ведно с договорената лихва, което не е направено. Моли да се отмени решението и иска да се отхвърли. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна – ищеца А. М. Ч., оспорва жалбата като неоснователна, в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Сочи, че решението е законосъобразно и обосновано. При постановяване на решението съдът е съобразил в цялост събраните пред него доказателства и материалния закон. Правилно съдът е приел, че кредиторът изначално е включил в условията на договора заплащането на неустойка за непредставяне на поръчител по договора за заем в размер на 30 % от главното задължение, което надвишава повече от 5 пъти разходите по кредита, както и възнаграждението, което следва да се заплати при използване на получения финансов ресурс. Основателно съдът е приел, че неустойката е включена изначално във вноските по договора за кредит и е разсрочена заедно с тях. Същата представлява скрита лихва и разноска, която цели заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както е приел и СРС. С включване на неустойката в ГПР те многократно биха надхвърлили определения в закона максимум от 50 %. Изводите на СРС по този въпрос за съобразени със закона.

Моли да се потвърди решението. Претендира разноски съгласно списък, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна, ако надхвърлят минималните размери по НМРАВ.

СГС, като взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на въззивната проверка, приема следното:

СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 23 ЗПК.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Настоящият въззивен състав намира, че решението е валидно и допустимо постановено, като не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

По делото се установява и не е спорно, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 10045431 на 19.11.2018 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума от 664, 68 евро, със срок за погасяване 10 месеца (според чл. 3 от договора). Заемът е следвало да бъде върнат на 10 месечни погасителни 2 вноски от по 79, 63 евро (155, 74 лева). Предвиден е годишен лихвен процент по заема от 41, 13% и ГПР от 43, 37%. В ал. 6 е посочено, че общият размер на всички плащания по заема излиза на 1 557, 40 лв.

В чл. 12, ал. 1 е предвидено, че заемателят се задължава в срок от 3 дни след сключване на договора да осигури трето физическо лице, което да отговаря солидарно за връщане на заема. В ал. 3 е уговорено, че това лице подлежи на предварителна проверка от заемателя и следва да отговоря на шест конкретно посочени изисквания.

Съгласно ал. 4, при неизпълнение на това заължение, заемателят дължи неустойка в размер на 476, 86 евро (932, 65 лева), като в ал. 6 е посочен погасителния план на кредита, в това число и на неустойката. Същата се дължи на части, с падежи, които съответстват на падежите на вноските по заема.

Пред СРС е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което настоящият състав също кредитира като обективно изготвено. От него се установява, че ищецът е изплатил на ответника по процесния договор общо сума в размер на 1 516, 93 лв., от които 1 300 лв. - главница и 216, 93 - лихва.

Като съобрази установените факти, по наведените в жалбата оплаквания по законосъобразността на решението и в допълнение към изложеното от СРС, настоящият състав намира следното:

По иск с правно основание чл. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи, пълно и главно, извършено плащане на сума от 20 лв. в полза на ответника за погасяване на задължения по процесния договор за кредит. В тежест на ответника е да установи, че е налице основание за имущественото разместване, т. е. наличие на годен юридически факт, от който да произтича валидно възникнало задължение за заплащане на претендираната сума и на основание за задържане на полученото, което да не е отпаднало към момента на приключване на устните състезания.

Съгласно императивните норми на чл. 22 ЗПК, съобразени от СРС, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7 - 9, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Въззивният състав се солидаризира с изводите на СРС, че процесния договор е сключен в нарушение на императивни норми на ЗПК, като за да се приеме договорът за недействителен е достатъчно да противоречи на една от посочените разпоредби.

Както е посочил и първостепенни съд, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договора за заем да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 (към закона) начин.

Действително в процесния договор е посочен годишен процент на разходите от 43, 37 %, но липсва ясно, пълно и подробно описание на компонентите, които го формират.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Въззивният състав споделя изводите на СРС, че в ГПР следва да се включат, освен дължимата възнаградителна лихва, всички допълнителни разходи свързани с отпускането и погасяването на кредита, в това число, разходи за събиране на вземанията и други такси и разходи.

3

Не може да се сподели тезата на ответника, че доколкото неустойката по чл. 12, ал. 4 от договора, която е свързана с разходи, дължими от кредитополучателя за неосигуряване на физическо лице поръчител по договора не съставлява разход, който следва да се включва в ГПР, поради което не намира отражение при определяне ГПР.

След като кредиторът не е включил разходите за осигуряване на поръчител в стойността на ГПР следва, че в договора е посочен ГПР в пъти по - нисък от действителния. Несъобразяването на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява самостоятелно основание по чл. 22 ЗПК за неговата недействителност, както се посочи и по - горе.

Следва да се посочи, че съгласно Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C‑453/10 Jana Pereničová и Vladislav Perenič срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, се окачествява като „заблуждаваща“ търговска практика по смисъла на европейското законодателство относно нелоялните търговски практики.

При невключване на стойността на неустойката, която по същество представлява обезщетение (санкция) за непредоставено обезпечение по кредита в процента на разходите по договора, кредиторът е заобиколил и изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което цялата клауза от договора, касаеща годишния процент на разходите, е нищожна.

С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляване на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директивата разходи, договорът следва да се счита за освободен от лихви и разноски, така че потребителят да дължи връщане единствено на предоставената в заем главница.

В обобщение въззивният състав споделя изводите на СРС, че процесния договор е изцяло недействителен, по силата на изричната норма на чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК.

Неоснователно е възражението на ответника, че дори да се приеме, че е налице оскъпяване на кредита с посочения разход за неосигурен поръчител, с което се надвишава нормативно установения праг на ГПР предвиден в чл. 19, ал. 4 ГПК, това оскъпяване не влече нищожност на целия договор за кредит, а само на съответната клауза от него, т. е. нищожността на клаузата би довела само до частична недействителност на договора. Нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22 ЗПК са императивни, като в специалния ЗПК не е предвидена възможност договорът да се приеме за частично недействителен.